Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (32)

Глава VII
Отмъщението на Дик

На другата сутрин Дик стана преди изгрев-слънце, облече се колкото може по-добре с дрехи, взети от багажа на лорд Фоксхем, и след като получи добри известия за Джоана, излезе да се поразходи и да разсее нетърпението си.

Най-напред обходи войниците, които се въоръжаваха в здрача на зимното утро при червеникавия плам на факлите, но полека-лека излезе на полето, докато най-после отмина предните постове и тръгна сам из замръзналата гора да дочака изгрева на слънцето.

Мислите му бяха спокойни и щастливи. И през ум не му минаваше да жали за краткотрайното благоволение на херцога; щом имаше за жена Джоана, а за верен покровител лорд Фоксхем, можеше да гледа радостно на бъдещето; а за малко неща в миналото би могъл да съжалява.

Докато скиташе така, потънал в размишления, тържествената утринна заря засия по-ярко, слънцето обагри небето на изток и лек ветрец почна да разнася замръзналия сняг.

Той тръгна да се прибере; когато се обръщаше, зърна някакъв човек зад едно дърво.

— Стой! — извика Дик. — Кой си?

Човекът пристъпи напред и махна с ръка като ням. Облечен беше като поклонник със спусната качулка, но Дик позна веднага, че е сър Даниъл.

Дик тръгна към него с изваден меч, а рицарят сложи ръка в пазвата си, сякаш за да измъкне скрито оръжие, и зачака спокойно приближаването му.

— Е-е, Дик — каза сър Даниъл, — какво ще правиш? Нима ще нападнеш един победен?

— Аз никога не съм ви нападал — отговори момчето, — бях ваш верен приятел, докато вие ме нападнахте, и то с какво настървение!

— Да… за самоотбрана — отвърна рицарят. — А сега, момче, известията за битката и присъствието на оня гърбав дявол в собствената ми гора ме сломиха съвсем. Отивам да потърся убежище в Холиуд, а оттам — през морето, като отнеса със себе си каквото мога, за да започна нов живот в Бургундия или Франция.

— Не можете да отиде в Холиуд! — каза Дик.

— Какво? Не мога ли?

— Слушайте, сър Даниъл, днес е моята сватба и слънцето, което ще изгрее ей сега, ще озари най-светлия ден в моя живот. Вашият живот е обречен… двойно обречен: и заради смъртта на баща ми, и заради постъпките ви към мене, комуто бяхте опекун. Но и аз съм много прегрешил: причиних смъртта на много хора, а в този радостен ден не искам да бъда нито съдия, нито палач. Дори да сте самият сатана, пак не бих вдигнал ръка срещу вас. Дори да сте самият сатана, пак бих ви пуснал да отидете, гдето искате. Потърсете опрощение от бога; моята прошка ви давам от сърце. Но да отидете в Холиуд, е друга работа. Аз съм на страната на йоркистите и не ще допусна съгледвачи в техния стан. Затова бъдете уверен, че ако се опитате да пристъпите, ще извикам най-близкия часовой да ви залови.

— Ти се подиграваш с мене — каза сър Даниъл. — За мене няма спасение вън от Холиуд.

— Това не ме засяга — отвърна Ричард. — Ще ви пусна да отидете на изток, на запад, на юг, но не и на север. Холиуд е затворен за вас. Вървете и не се опитвайте да се върнете; иначе щом тръгнете, ще предупредя всички наши постове и те ще следят така зорко всеки поклонник, щото — пак повтарям — дори да сте самият сатана, опитът ви ще пропадне.

— Ти ме обричаш на гибел — каза мрачно сър Даниъл.

— Не ви обричам — отговори Ричард. — Ако ви е угодно да изпитате храбростта си срещу мене, започвайте, макар да се страхувам, че постъпвам предателски към моята партия, ще приема открито и без колебание борбата, ще се боря с вас със собствени сили, без да потърся ничия помощ. Така ще отмъстя с чиста съвест за баща си.

— Да — каза сър Даниъл, — но ти имаш дълъг меч, а аз само нож.

— Аз се уповавам само на небето — отговори Дик, като захвърли меча си някъде в снега. — А сега, ако злата съдба ви повелява — елате! С божия помощ ще смогна да нахраня лисиците с вашите кости.

— Аз само те изпитвах, Дик — отвърна рицарят с пресилено подобие на смях. — Няма да пролея кръвта ти.

— Тръгвайте тогава, докато не е късно — каза Шелтън. — След пет минути ще повикам часовоя. Смятам, че съм прекалено търпелив. Ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето — отдавна бих бил с вързани ръце и нозе.

— Добре, Дик, ще си отида — отвърна сър. Даниъл. — Когато се срещнем пак, ще съжаляваш, че си бил толкова рязък.

С тези думи рицарят се обърна и почна да се отдалечава между дърветата. Дик го наблюдаваше със странно смесени чувства как пристъпва бързо и предпазливо, хвърляйки от време на време злобен поглед към младежа, който го бе пощадил и в когото той все пак нямаше доверие.

От едната страна на пътя му имаше храсталак, гъсто преплетен със зелен бръшлян, непроницаем за погледа дори през зимата. Оттам свирна внезапно нечий лък, една стрела прелетя и със силен, глух вик от мъка и гняв Тънстолският рицар вдигна ръце и падна ничком на снега.

Дик изтича към него и го привдигна. Лицето му се мръщеше отчаяно, цялото му тяло се гърчеше и тресеше.

— Черна ли е стрелата? — запита той.

— Черна — отговори Дик.

Не бе успял да изрече нищо друго, когато отчаяна болка така разтърси ранения от глава до пети, че тялото му подскочи в ръцете на Дик, а заедно със стихването на тая болка отлетя безгласно и неговата душа.

Момъкът го положи полека на снега, после започна да се моли за тази неподготвена за смъртта грешна душа. Докато се молеше, слънцето изгря и червеношийките зачуруликаха в бръшляна.

Когато се изправи, Дик видя друг мъж, който се молеше, коленичил само няколко стъпки зад него, и почака със свалена шапка, докато свърши и тази молитва. Тя продължи дълго; навел глава и закрил лице с ръцете си, мъжът се молеше като човек, изпаднал в дълбоко униние или беда, а по оставения до него лък Дик разбра, че този човек е стрелецът, повалил сър Даниъл.

Най-после човекът стана и Дик видя пред себе си Елис Дъкуърт.

— Ричард — каза мрачно той, — аз чух. Ти избра по-добрия дял и прости, че аз избрах по-лошия — ето трупа на моя враг. Моли се за мене.

И стисна ръката му.

— Сър — каза Ричард, с готовност ще се моля за вас; не зная само дали ще ви помогна с това. Но щом едно тъй дълго жадувано отмъщение ви огорчава толкова много, помислете, не е ли по-добре да простите на другите? Хач е мъртъв… нещастният мърморко! Бих искал да го пощадя: ето и сър Даниъл пред вас. Ако искате да ме послушате, пощадете поне свещеника.

Очите на Елис Дъкуърт светнаха.

— Дяволът е още силен в мене — каза той. — Но бъди спокоен, черната стрела няма вече да прелита… Нашата дружина се разтури. Тези, които не сме убили, ще свършат мирно и тихо живота си, когато е рекъл бог, а ти тръгни, накъдето те зове щастливата ти съдба, и не мисли вече за Елис.