Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (26)

Глава I
Зовът на тръбата

На другата сутрин Дик стана още преди да съмне, промени дрехите си, въоръжи се пак като благородник и тръгна към горското скривалище на Лоулес. Спомняме си, че там бе оставил книжата от лорд Фоксхем, а за да успее да ги вземе и да се върне навреме за срещата с Глостърския херцог, трябваше да стане рано и да се движи колкото е възможно по-бързо.

Сега беше още по-студено; нямаше вятър, ала ноздрите лепнеха от сухия студ. Луната бе залязла, но безчет звезди все още светеха, а снегът ярко и весело блестеше. Човек не се нуждаеше от лампа, за да вижда пътя, нито би изпитал изкушение да се бави сред тихия, кънтящ простор.

Дик бе вече почти изминал поляната между Шорби и гората, и бе стигнал до подножието на могилката, на стотина ярда под кръста на Светата невеста, когато в тишината на тъмното прозвуча такъв остър, ясен, пронизителен тръбен звук, какъвто той не бе чувал досега. Прозвуча веднъж, след малко втори път, после се чу звън от оръжия.

Младият Шелтън се ослуша, измъкна меча си и затича нагоре по хълма.

След малко зърна кръста и бушуващия на пътя яростен бой. Нападателите бяха седем-осем души, а нападнатият беше сам; но този сам човек беше толкова подвижен и сръчен, така отчаяно нападаше и отблъскваше нападателите, така ловко се задържаше върху леда, щото още преди намесата на Дик бе успял да убие един, да рани друг и да задържи останалите.

Истинско чудо беше все пак, че продължава да се бори и всеки миг някоя случайност, някое леко подхлъзване или погрешен замах можеше да му струва живота.

— Дръжте се, сър! Идва ви помощ! — извика Ричард; после забравяйки, че е сам и възгласът му е малко неуместен, втурна се в тил на нападателите с вик: — Напред, стрелци! Напред!

Но и нападателите бяха храбри мъже, защото не отстъпиха ни педя при тази изненада, а само се обърнаха и се нахвърлиха с невероятна ярост срещу Дик. Четирима против един… Стоманата святкаше около него под звездния светлик; искри летяха на всички посоки; един от нападателите падна в разгара на боя — Дик не разбра как бе станало това; после някой го удари по главата и при все че стоманеният шлем под качулката го запази, той падна на едното си коляно, а мозъкът му се завъртя като крило на вятърна мелница.

В това време, вместо да се намеси в битката, човекът, комуто той бе дошъл на помощ, се отдръпна и затръби отново още по-настойчиво и гръмко със същата тръба, с която бе дал първата тревога. В следния миг враговете му се нахвърлиха върху него и той започна пак да напада и да отстъпва, да подскача, да сече, да коленичи, използувайки и сабята, и меча, и нозете, и ръцете си с все същата непоколебима смелост, трескава подвижност и бързина.

Оглушителният призив бе най-после чут. Отнякъде долетя глух тропот по снега и за щастие на Дик, който видя до гърлото си острието на няколко саби, от двете страни на гората се втурна безреден порой от въоръжени конници в железни брани, със спуснати наличници, всеки с насочено копие или вдигнат меч и с един пътник на седлото — стрелец или паж, който скачаше веднага и удвояваше броя на бойците.

Като видяха, че са обкръжени от по-многоброен противник, първоначалните нападатели захвърлиха оръжието си, без да продумат.

— Заловете ми тия хора! — извика тръбачът; когато изпълниха заповедта му, той се приближи към Дик и го погледна в лицето.

Оглеждайки го на свой ред, Дик откри с изненада, че човекът, проявил такава сила, умение и подвижност, беше не по-възрастен от него, малко недъгав младеж — с едно рамо по-високо от другото, с бледо, измъчено и изкривено лице^[1]. Но очите му бяха ясни и смели.

— Сър — каза младежът, — вие дойдохте тъкмо навреме.

— Милорд — отговори Дик със смътно чувство, че се намира пред знатна личност, — вие владеете така удивително меча, та мисля, че и сам бихте се справили с тях. Но за мене бе щастие, че вашите хора не се забавиха повече.

— Как узнахте кой съм? — запита непознатият.

— И сега дори, милорд — отговори Дик, — не зная с кого разговарям.

— Така ли? — запита другият. — А все пак се хвърлихте главоломно в тази неравна битка.

— Видях, че сам човек се бори храбро против мнозина — отговори Дик, — и помислих, че ще е безчестие да не му помогна.

Странен присмех сви устните на младия благородник, когато отговори:

— Много хубави приказки. Но по-важно е — за Ланкастър ли сте, или за Йорк?

— Милорд, не крия, че съм решително за Йорк — отговори Дик.

— Кълна се в светата литургия, толкова по-добре за вас! — отговори другият и се обърна към един от своите хора.

— Да видим — продължи той със същия презрително жесток тон, — да видим сега заслужения край на тия господа. Обесете ги!

От нападателите бяха останали живи само петима. Няколко стрелци ги уловиха за ръцете, отведоха ги набързо до края на гората, изправиха всекиго под дърво с подходяща височина, направиха примки за въжетата, стрелците уловиха краищата им, покатериха се бързо и след по-малко от минута петимата мъже увиснаха, без никой да продума.

— А сега — извика недъгавият вожд — връщайте се по местата си и когато ви повикам пак, гледайте да се явите по-бързо!

— Милорд херцог — каза един от хората, — моля ви се, не оставите тук сам. Задръжте поне няколко копиеносци при себе си.

— Приятелю — каза херцогът, — аз се въздържах да не ви смъмря за закъснението. Не ме дразнете сега. Макар и гърбав, аз се уповавам на ръката си. Забавихте се, когато ви призовах с тръбата, а сега бързате със съветите си. Така е било всякога: последният в битка е пръв в приказки. Нека бъде обратното.

И той ги отпрати с движение, нелишено от сурово благородство.

Пехотинците скочиха пак на седлата зад конниците, целият отряд потегли бавно и изчезна в двадесет различни посоки из гората.

Почнало бе вече да се развиделява; звездите гаснеха една след друга. Първият блед лъч на зората освети лицата на двамата младежи, които се погледнаха отново.

— Ето — каза херцогът, — вие току-що видяхте моето отмъщение, което е остро и бързо като меча ми. Но за нищо на света не бих искал да ме сметнете неблагодарен. Вие ми дойдохте на помощ с ценен меч и още по-ценна смелост и затова — ако не ви отблъсва моят недъг — елате да ви прегърна!

При тия думи младият вожд протегна ръце за прегръдка.

В най-скритите кътчета на душата си Дик вече се ужасяваше и почти ненавиждаше човека, когото бе спасил, но поканата бе изразена по такъв начин, че би било само неучтиво, а просто жестоко да я отклони или дори да се поколебае, затова той побърза да я приеме.

— А сега, милорд херцог — каза той, когато се освободи от прегръдката му, — правилно ли се досещам? Вие сте милорд Глостърския херцог, нали?

— Да, аз съм Ричард Глостърски^[2] — отговори херцогът. — А вие как се казвате?

Дик каза името си и подаде пръстена и печата на лорд Фоксхем; херцогът веднага го позна.

— Избързали сте — каза той, — но какво от това? И вие сте като мене — аз дойдох тук два часа преди да съмне. Това е първия поход на моите бойци; от него, мастър Шелтън, зависи дали ще се прославя, или ще се проваля. Отсреща са моите врагове под началството на двама стари, опитни водачи — Райзинхъм и Брекли; предполагам, че са доста силни, но притиснати между морето, пристанището и реката, те нямат никаква възможност за отстъпление. Струва ми се, Шелтън, че тук може да се нанесе страшен удар, ако действуваме безшумно и внезапно.

— И аз мисля така — извика с увлечение Дик.

— У вас ли са бележките на лорд Фоксхем? — запита херцогът.

След като му обясни защо бележките не са у него, Дик се осмели да предаде на херцога собствените си наблюдения, които смяташе за еднакво ценни.

— Лично аз, милорд херцог — добави той, — ако имах достатъчно хора, бих нападнал още сега, защото на разсъмване нощната стража отива да спи; а денем те нямат нито стража, нито охрана; само по крайните квартали обикалят конни патрули. Затова трябва да бъдат ударени тъкмо сега, когато нощната стража е вече без оръжие, а другите войници са отишли да пийнат утринната си чашка.

— Колко предполагате да са? — запита Глостърския херцог.

— Нямат и две хиляди — отговори Дик.

— Аз имам седемстотин души в гората зад нас — каза херцогът. — Седемстотин ще пристигнат скоро откъм Кетли: освен тях идват други четиристотин, а милорд Фоксхем има петстотин души на половин път оттук — в Холиуд. Да чакаме ли пристигането им, или да нападнем още сега?

— Милорд — каза Дик, — вие решихте този въпрос, когато обесихте петимата негодници. Макар и разбойници, в такива размирни времена те са потребни, та ще ги потърсят и ще се вдигне тревога. Затова, милорд, ако смятате, че изненадата ще е от полза, по моето скромно мнение не трябва да се бавим нито час.

— И аз мисля всъщност така — отвърна Гърбушко. — Добре, след по-малко от час вие ще си спечелите рицарско звание в самия разгар на битката. Ще изпратим вестоносец до Холиуд с пръстена на лорд Фоксхем, а друг към друма — да подбере моите безделници! Да, Шелтън, кълна се в разпятието, че ще успеем!

При тия думи той вдигна пак тръбата и затръби.

Този път не чака дълго. Само след миг полянката около кръста се изпълни с коне и хора. Ричард Глостърски застана на стъпалата и започна да изпраща вестител след вестител, за да ускори съсредоточаването на своите седемстотин души, скрити в съседната гора; не бе минал и четвърт час, когато, привършил приготовленията си, той застана начело на своята войска и се спусна по хълма към Шорби.

Планът му беше прост. Трябваше да завземе един квартал от Шорби вдясно от широкия път и да се укрепи в тесните улички, докато пристигнат подкрепленията му.

Ако лорд Райзинхъм предпочете да отстъпи, Ричард щеше да се озове в тила му и да го постави между два огъня, а ако предпочете да задържи града, щеше да попадне в клопка и да бъде постепенно сломен от числено превъзхождащия го неприятел.

Имаше само една опасност — и то много близка и голяма — седемстотинте бойци на Глостърския херцог можеха да бъдат отблъснати и разбити още при първата схватка; за да се избегне това, те трябваше да пристигнат съвсем ненадейно.

Затова пехотинците се качиха пак на седлата зад конниците и Дик бе удостоен с особената почит да пътува на коня на самия Глостърски херцог. Докато бяха под прикритието на гората, войските се движеха бавно, а когато стигнаха пред друма, се спряха да починат и разузнаят местността.

Изгрялото слънце светеше с мразовит блясък сред кръг от жълтеникаво сияние, а точно срещу него над Шорби — поле от заснежени покриви и червеникави стрехи — се извисяваха кълба утринен дим.

Глостърския херцог се обърна към Дик.

— В това жалко селище — каза той, — гдето сега хората си приготвят закуската, или вие ще спечелите рицарско звание, а аз ще започна живот, изпълнен с големи почести и слава, или и двамата, както предполагам, ще умрем, без никой да ни спомни. И двамата сме Ричардовци. Е добре, Ричард Шелтън, и двамата трябва да се прославим! Нека имената ни прозвучат в хорските уши по-гръмко, отколкото мечовете ни ще звънят о шлемовете на бойците!

Смаян от тази толкова голяма и така пламенно изразена жажда за слава, Дик отговори благоразумно и спокойно, че обещава да изпълни дълга си и не се съмнява в победата, ако всеки постъпи по същия начин.

Конете бяха вече съвсем отпочинали; поведени от предводителя, който препускаше с вдигнат меч и отпуснати поводи, бойците се втурнаха по двама на седло към заснеженото поле, което ги отделяше от Шорби.