Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (21)

Глава II
В дома на враговете ми

Жилището на сър Даниъл в Шорби беше висока, удобна, варосана къща с украса от дъбова резба и плосък тръстиков покрив. Овощна градина с много дървета, пътечки и скрити в зеленината беседки, се простираше зад къщата до самата звънарна на манастирската църква.

Този дом можеше да побере, ако потрябва, свитата и на по-знатна личност от сър Даниъл, но и сега тук беше много оживено. Дворът кънтеше от оръжие и конски копита, кухнята шумеше като кошер, откъм залата долитаха песни, свирни и провиквания на комедианти. По разточителство, веселие и любезност сър Даниъл съперничеше на лорд Шорби и затъмняваше лорд Райзинхъм.

Всички гости се посрещаха тук най-радушно. Пътуващи певци, акробати, играчи на шах, продавачи на свети мощи, билки, благоухания и талисмани, а редом с тях и, всякакви духовници, монаси и поклонници биваха гощавани в края на масата и настанявани за нощувка из просторните чардаци или върху голите дъски на дългата обедна.

На другия ден след крушението на „Добра надежда“ помещенията за прислугата, кухните, конюшните, навесът за коли от двете страни на двора бяха препълнени с безделници; едни бяха сър Даниълови слуги, облечени в синьо-червени ливреи, други бяха най-разнообразни и странници, привлечени в града от алчност и приемани от рицаря по политически сметки или защото беше на мода да се приемат такива хора.

Непрестанно валящият сняг, силният студ и приближаването на нощта ги задържаха вътре. Тук имаше в изобилие вино, ейл и пари; някои се бяха натъркаляли в плевнята и играеха карти, други още не бяха изтрезнели от обеда. На човек от наши дни би се сторило, че се намира в някакъв разграбван град; за съвременника това беше обикновена гледка на богат дворянски дом по време на зимните празници.

— Двамата монаси — единият млад, другият стар — бяха пристигнали късно и сега се грееха на огъня в един край на навеса. Наобиколила ги бе пъстра тълпа от фокусници, знахари и войници; по-старият поведе скоро оживен разговор с тях и поради гръмките смехове и подхвърляни народни остроумия тълпата наоколо им растеше всеки миг.

По-младият му другар, в чието лице читателят вече е познал Дик Шелтън, седеше още отначало малко по-назад и постепенно се отдръпваше все повече. Той слушаше всъщност внимателно, но ни веднъж не отвори уста; а сериозното му изражение показваше, че шегите на другаря му не го забавляват.

Погледът му, сновящ непрестанно насам-нататък, за да наблюдава всички входове на къщата, светна изведнъж, щом зърна малкото шествие, което влезе през главната врата и пресече косо двора. Напред вървяха две дами в дебели шуби следвани от две прислужници и четирима едри войници. Те изчезнаха веднага в къщата; а Дик се промъкна между тълпата разтакаващи се безделници и тръгна бързо по следите им.

„По-високата беше лейди Брекли — помисли си той. — А гдето е лейди Брекли, не е далеко и Джоана.“

Четиримата войници останаха до вратата; двете дами тръгнаха по полираната дъбова стълба, придружавани само от двете прислужници. Дик вървеше по петите им. Мръкваше се вече и вътре беше почти тъмно. По площадките на стълбището светеха запалени факли, закрепени в железни поставки; а пред всяка врата из дългите, покрити с килими коридори светеше лампа. Там, дето вратите бяха случайно отворени, Дик виждаше облечените с гоблени стени покритите с тръстика подове, озарени от пламъка в огнището.

Минаха два етажа; на всяка площадка по стълбището по-ниската и по-младата от двете дами се обръщаше и оглеждаше монаха. Но той вървеше смирено, с наведен поглед, както подобаваше на монашеското му облекло, и я бе погледнал само веднъж, затова не знаеше, че е привлякъл вниманието й. Когато стигнаха до третия етаж, двете дами се разделиха: по-младата продължи нагоре сама, а другата, последвана от прислужниците, тръгна по коридора вдясно.

Дик избърза, скри се зад един ъгъл и проследи с поглед трите жени. Те продължаваха по коридора, без да поглеждат назад.

„Работата е наред — помисли Дик. — Щом разбера коя стая е на лейди Брекли, не ще бъде трудно да намеря госпожа Хач, тръгнала с някое поръчение.“

В същия миг някой сложи ръка на рамото му. Дик подскочи и се обърна със сподавен вик да сграбчи нападателя.

Но откри със смущение, че е уловил грубо дребничката млада дама с шубата. Тя трепереше в ръцете му неизказано изплашена и възмутена.

— Мадам — каза Дик, като я пусна, — изказвам ви хиляди извинения, но нямам очи на тила и не можах да видя, че сте девойка.

Тя продължаваше да го гледа; уплахата й се бе превърнала постепенно в изненада, а изненадата в подозрение. Дик схвана тези промени по лицето й и се изплаши за собствената си безопасност в този вражески дом.

— Прекрасна девойко — каза той, като се стараеше да се държи непринудено, — позволете да целуна ръката ви за доказателство, че ми прощавате и аз веднага ще си отида.

— Вие сте странен монах, млади сър — отвърна младата дама, като го гледаше смело и настойчиво; — след като уплахата ми поотмина по всяка ваша дума разбирам, че сте мирянин, а не монах. Какво търсите тук? Защо е това кощунствено предрешване? С мирни намерения ли сте дошли, или с намерение да воювате и защо следите като крадец лейди Брекли?

— Мадам — каза Дик, — моля ви бъдете съвсем сигурна, че не съм никакъв крадец. Дори ако идвам да воювам — което донейде е вярно, — аз не воювам с прекрасните девойки и ги моля да постъпят по същия начин и да ме оставят на мира. Защото, прекрасна господарке, викайте, ако желаете, извикайте само веднъж, кажете какво сте видели и нещастникът, който стои пред вас, ще бъде погубен. Не мога да допусна, че ще бъдете толкова жестока — добави Дик, после взе нежно ръката на девойката в двете си ръце и я погледна с благоприлично възхищение.

— Тогава вие сте съгледвач… йоркист? — попита тя.

— Мадам — отговори той, — аз съм наистина йоркист и донейде съгледвач. Но това, което ме доведе в този дом и ще ми спечели състраданието и закрилата на вашето добро сърце, няма нищо общо с Йорк или Ланкастър. Аз съм влюбен и името ми е…

Младата дама затвори внезапно с ръка устата на Дик, огледа се нагоре, надолу, наляво и надясно и като видя, че няма жива душа, повлече с все сила младежа по стълбата нагоре.

— Шшт! — каза тя. — Вървете! Ще разговаряме после! Малко изненадан, Дик я остави да го замъкне на горния етаж, да го преведе през коридора и да го бутне неочаквано в една стая, осветена като другите от пламтяща цепеница в огнището.

— А сега — каза младата дама, като го накара да седне на един стол — седнете тук и слушайте височайшата ми воля. Животът ви е моите ръце и аз не ще се посвеня да използувам властта си. Пазете се! Защото много жестоко стиснахте ръката ми. Не знаел, че съм девойка! Ако знаеше, сигурно би вдигнал ремъка си срещу мене!

С тези думи тя изскочи от стаята, като остави зяпналия от учудване Дик да се пита буден или е, или сънува.

— Да вдигна ремъка си срещу нея! — повтори той. — Да вдигна ремъка си! — Споменът за вечерта в гората изплува в паметта му и той видя отново потръпващата снага и умолителния поглед на Мечем.

След това се сети изведнъж за сегашните опасности. В съседната стая се чу шум от тихи стъпки, някой въздъхна съвсем наблизо, после зашумя рокля и пак се чуха стъпки. Докато той се ослушваше, гоблените покрай стената се раздвижиха, чу се отваряне на вратата, завесите се разтвориха и Джоана Седли влезе в стаята с лампа в ръка.

Беше облечена в скъпа рокля с тъмен топъл цвят, подходяща за снежния зимен ден. Косите и бяха прибрани и я красяха като корона. Девойката, която изглеждаше някога толкова дребна и неловка в облеклото на Мечем, беше сега висока като върбичка и просто плуваше из стаята, сякаш смяташе за недостойно да пристъпва.

Без да се изненада и без да трепне, тя вдигна лампата и погледна младия монах.

— Какво правите тук, добри братко? — запита тя. — Навярно сте се заблудили? Кого търсите?

И остави лампата на поставката.

— Джоана — започна Дик, но гласът му измени. — Джоана — започна той отново, — ти каза, че ме обичаш! И аз, глупакът, повярвах, че е така!

— Дик! — извика тя. — Дик!

И за най-голяма изненада на младежа хубавата висока млада дама се приближи към него, обви с ръце шията му и го обсипа с целувки.

— О, глупчо! — извика тя. — О, мили Дик! О, да можеш да се видиш! Ах! — добави тя след малко. — Каква пакост направих, Дик! Изтрих ти боята! Нищо, това може да се поправи. Но онова, което не може, Дик, или поне мисля, че не може да се поправи, е женитбата ми с лорд Шорби.

— Решена ли е вече? — запита момъкът.

— Утре преди пладне, Дик, в манастирската черква ще бъде жалкия край на Джон Мечем и на Джоана Седли. Ако би имало полза от сълзи, бих изплакала очите си. Моля се непрестанно, но небето остава глухо към молбите ми. Мили Дик… Добри Дик… Ако не можеш да ме измъкнеш от този дом, преди да съмне, трябва да се целунем и да си кажем сбогом.

— Не — каза Дик, — никога няма да изрека тази дума. Положението ни е безнадеждно, но докато сме живи, Джоана, трябва да се надяваме. И аз ще се надявам. Да, и ще победя, кълна се в бога! Виждаш ли, когато ти беше за мене само едно име, аз тръгнах да те търся… Събрах добри хора да ми помогнат… Изложих на гибел живота си. А сега, когато те видях такава, каквато си в действителност — най-прекрасната, най-разкошно облечената девойка в Англия, — мислиш ли, че ще се върна назад?… Ако пред нас се простираше дълбоко море, бих го прегазил направо, ако пътят ми гъмжеше от лъвове, бих ги пръснал като мишки.

— О — каза сухо тя, — много голямо значение отдаваш на една небесносиня рокля!

— Не, Джоана — възрази Дик, — не само роклята. Скъпа моя, по-рано беше предрешена ти. Сега съм предрешен аз; погледни ме и кажи, не съм ли смешен… Не приличам ли на глупак?

— Да, Дик, наистина! — отвърна усмихнато тя.

— Добре? — продължи победоносно той. — Така изглеждаше и ти в гората, бедни Мечем. Ти беше наистина смешно девойче. А сега!

Те продължаваха да бъбрят, като се държаха за ръце и си разменяха усмивки и влюбени погледи; минутите им се струваха секунди; така биха могли да прекарат цялата нощ. Но нещо изшумоля и нисичката млада дама застана пред тях с пръст на устните.

— Господи! — извика тя. — Какъв шум вдигате! Не можете ли да говорите по-тихо? Казвай, прекрасна самодивке, какво ще дадеш на дружката си, загдето ти доведе любимия?

Вместо да отговори, Джоана изтича към нея и горещо я прегърна.

— А вие, сър — добави младата дама, — какво ще ми дадете?

— Мадам — каза Дик, — с готовност бих ви заплатил по същия начин.

— Добре — каза дамата, — позволявам ви.

Но Дик се изчерви като божур и целуна само ръката и.

— Какво не ви харесва в моето лице, прекрасни сър? — запита тя с дълбок реверанс и добави, след като Дик я прегърна хладно. — Джоана, твоят любим е много сдържан, когато е пред тебе. Но уверявам те, че беше по-смел при първото ни виждане. Цялата съм в синини, девойче; не ми вярвай никога, ако те лъжа! А сега — продължи тя — наприказвахте ли се? Защото трябва да отведа вече твоя рицар.

И двамата възразиха, че нищо не са си казали, че току-що се е мръкнало и е още много рано да се разделят.

— Ами вечерята? — запита младата дама. — Нали трябва да слезем на вечеря?

— О, разбира се! — извика Джоана. — Забравила бях.

— Скрийте ме тогава — каза Дик. — Оставете ме зад някой гоблен, в сандък, гдето искате, за да съм тук, когато се върнете. Не забравяйте, прекрасна лейди — добави той, — че ние сме в окаяно положение и може никога вече да не се видим.

Младата дама се смили при тези думи; когато гонгът подкани към трапезата домашните на сър Даниъл, Дик бе скрит до стената между два гоблена, гдето можеше да диша малко по-свободно и дори да поглежда в стаята.

Но твърде скоро бе разтревожен от нещо необяснимо. Тишината в този етаж на къщата се нарушаваше само от съскането и прашенето на една суха цепеница в огнището, обаче напрегнатият слух на Дик долови след малко шум от предпазливи стъпки, вратата се отводи и едно мургаво джудже в ливрея с цветовете на лорд Шорби вмъкна в стаята най-напред главата, после гърбавата си снага. То бе зяпнало, сякаш по-добре да чува, а искрящите му очи сновяха бързо и неспокойно насам-нататък. То обиколи няколко пъти стаята като почукваше тук-там окачените по стените гоблени, но по някакво чудо не забеляза Дик. След това надникна под мебелите, разгледа лампата и най-после се приготви с израз на дълбоко разочарование да излезе също тъй безшумно, както бе влязло, но изведнъж коленичи, взе нещо паднало между тръстиките на пода, разгледа го и с очевидна радост го скри в кесията, окачена на колана му.

Сърцето на Дик се сви, защото падналата вещ беше пискюл от неговия колан; той знаеше, че това джудже-съгледвач, което изпитваше злобна наслада от длъжността си, не ще закъснее да занесе пискюла на своя господар, барона. И беше почти готов да отдръпне гоблена, да се нахвърли върху негодника, да изтръпне дори с цената на живота си изобличителната находка. Но докато се колебаеше, възникна нов повод за тревога. Откъм стълбището се разнесе дрезгав, пресеклив пиянски глас, а след малко по коридора се чуха тежки несигурни стъпки.

— Какво търсите, весели юнаци, в зеления лес? — пееше гласът. — Какво търсите тук? Хей, глупци, какво търсите тук — добави той с пиянски смях и запя отново:

Ако и ти пиеш бялото вино,

тлъстий братко Джон, приятелю мой,

аз ако ям, ти ако пиеш,

как мислиш, кой ще служи литургия?

Пиян като хусар, Лоулес обикаляше из къщата и търсеше някое кътче да се наспи след пиенето. Дик се разтрепери от ярост. Изплашено отначало, джуджето-съгледвач се успокои, щом разбра, че има работа с пиян, измъкна се като котка из стаята и изчезна от погледа на Дик.

Какво трябваше да стори Дик? Ако загуби връзка с Лоулес през тая нощ, би бил безпомощен да обмисли и проведе отвличането на Джоана. А кой знае дали джуджето не се е скрило някъде наблизо и дали, ако Дик се обади на пияния скитник, няма да се случи нещо непоправимо?

Въпреки всичко Дик реши да постъпи именно така. Той се измъкна иззад гоблена и застана пред вратата на стаята с предупредително вдигната ръка. Залитащ, почервенял, с кръвясали очи, Лоулес се приближаваше все така неуверено. Най-после зърна смътно водача си и въпреки повелителните знаци на Дик го извика веднага по име.

Дик се нахвърли и разтърси гневно пияния.

— Говедо! — изсъска той. — Говедо, а не човек! Неразумността е по-лоша и от измяна! Твоето пиянство може да погуби и двама ни.

Но Лоулес само се смееше, залиташе и се опитваше да потупа младия Шелтън по гърба.

В тоя миг острият слух на Дик долови бързо изшумоляване в гоблените. Той изтича към този звук и в следния миг един гоблен бе смъкнат от стената, а Дик и джуджето се затъркаляха в гънките му, като се мъчеха да се уловят за гушите. Те продължиха да се търкалят така, омотани в гоблена и безгласни в смъртоносната си ярост. Но Дик, който беше много по-силен, натисна скоро съгледвача под коляното си и го довърши с един удар на дългия си кинжал.