Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (12)

Глава IV
Тайният подземен ход

Подземният ход, гдето Дик и Джоана се озоваха, беше тесен, мръсен и къс. На другия му край се виждаше полуотворена врата; навярно същата, която нападателят бе отключил. От тавана висяха гъсти паяжини, по плочите на пода отекваха звънко и най-леките стъпки.

Зад тази врата тайният ход се раздвояваше под прав ъгъл. Дик тръгна наслуки по едната пътека и двамата младежи се втурнаха с гръмко отекващи стъпки покрай купола на параклиса. При смътната светлина на лампата сводестият покрив напомняше гърба на кит. Тук-там по него се съзираха тесни бойници, закрити отвътре от резбата на корнизите; като погледна през една от тях, Дик видя каменния под на параклиса, олтара със запалените свещи и простряния ничком пред стъпалата му сър Оливър, който се молеше с вдигнати ръце.

Като стигнаха до края на ходника, те слязоха по няколко стъпала. Пътеката стана по-тясна; стената от едната й страна беше дървена, между цепнатините се чуваше говор и се съзираха мигащи светлинки; най-после те се озоваха внезапно пред едно кръгло отворче, голямо колкото човешко око. През него Дик видя залата, гдето пет-шест мъже в кожени жакети, насядали около трапезата, пиеха жадно и ядяха баница с еленово месо. Сигурно бяха новодошлите.

— Оттук не може — каза Дик. — Да се върнем.

— Не — каза Джоана. — Може да има изход по-нататък.

И тя продължи напред. Но след няколко ярда пътеката свърши пред една малка стълба; ясно беше, че докато войниците са в залата, ще е невъзможно да избягат оттук.

Те се върнаха почти тичешком и тръгнаха да проверят накъде води другото разклонение на пътеката. То беше извънредно тясно — някой по-едър мъж не би могъл да мине през него. Трябваше постоянно да слизат и да се качват по стръмни стълбички; най-после и Дик дори загуби представа где се намират.

Пътеката стана още по-тясна и по-ниска, стълбите водеха сега все надолу, стените и от двете страни бяха влажни и лепкави, нейде далеко напред се чуваше как цвъртят и дращят плъхове.

— Трябва да сме в подземието на кулата — забеляза Дик.

— А все още няма изход — добави Джоана.

— Няма, но трябва да има! — отговори Дик.

И наистина те стигнаха до един остър завой, гдето пътеката свърши с няколко стъпала, които водеха нагоре. Изходът от тази стълба беше затворен с тежка каменна плоча. И двамата се опитаха да я вдигнат с гърбовете си, но тя не помръдна.

— Някой я натиска — каза Джоана.

— Не — отговори Дик. — И десет души да я натискат, пак би помръднала поне малко. А това нещо е неподвижно като скала. Върху плочата има някаква тежест. Оттук няма изход: ей богу, добри ми Джек, все едно, че сме вече затворници с окови на нозете. Седни сега да поговорим. А след малко ще се върнем; дано не бъдат толкова бдителни тогава; кой знае? Може пък и да се измъкнем някак. Но според моето скромно мнение, загубени сме!

— Дик — извика Джоана, — злополучен е бил денят, когато ме видя! Защото аз те доведох тук като някоя нещастна и неблагодарна девойка.

— Смешни приказки! — възрази Дик. — Щом нещо трябва да стане, то става. Но вместо да жалиш за себе си и за мене, я по-добре ми разправи коя си и как попадна в ръцете на сър Даниъл.

— И аз съм като тебе сирак без баща и майка — каза Джоана, — и за най-голямо мое, а сега и твое нещастие, съм богата наследница. Мой опекун беше лорд Фоксхем, но изглежда, че сър Даниъл е получил от краля срещу голям откуп правото да ме омъжи. Още когато съм била бебе, двама знатни и богати мъже се борили за правото да ме омъжат; докато порасна, светът се промени и сър Даниъл откупи от новия канцлер опекунството зад гърба на лорд Фоксхем. После светът пак се промени, лорд Фоксхем откупи зад гърба на сър Даниъл правото да ме омъжи; те продължаваха да враждуват така, но аз бях все пак у лорд Фоксхем, който беше много добър опекун. Най-после трябваше да ме омъжат… или по-право, да ме продадат. Лорд Фоксхем щеше да получи петстотин лири за мене. Годеникът се наричаше Хемли и тъкмо утре, Дик, щяха да ме сгодят. Ако не беше сър Даниъл, щяха да ме омъжат и тогава, Дик… мили Дик, никога нямаше да те срещна. При тези думи тя взе ръката му и нежно и грациозно я целуна; Дик също взе ръката й и я целуна.

— И така — продължи тя — сър Даниъл ме отвлече ненадейно от градината, когато се разхождах, и ме накара да се облека в тези мъжки дрехи, а това е смъртен грях за една жена; пък и не ми приличат. После, както знаеш, ме отведе в Кетли и ми каза, че ще ме омъжи за тебе; но аз бях твърдо решила да се омъжа за Хемли — напук на сър Даниъл.

— А-а! — извика Дик. — Значи ти обичаш тоя Хемли!

— Не — отвърна Джоана. — Никак. Просто мразех сър Даниъл. Но след това, Дик, ти ми помогна, беше безкрайно добър, много храбър и сърцето ми се привърза въпреки волята ми към тебе; така че, ако успеем някак да се отървем, с радост ще се омъжа за тебе. А ако жестоката съдба не го допусне, пак всякога ще те обичам. И ще ти бъда вярна, докато съм жива.

— А пък аз — каза Дик — пет пари не давах за никоя жена, докато те срещнах. Но към тебе се привързах още когато те смятах за момче. И те жалех, без да зная защо; когато реших да те нашибам с ремъка, ръката ми не искаше да мръдне. А когато ми призна, че си девойка, Джек — ще те наричам Джек, както и досега, — разбрах, че ти си именно девойка за мене. Слушай! — прекъсна мисълта си той. — Някой иде.

И наистина нечии тежки стъпки отекнаха в кънтящия ходник и цели пълчища плъхове се разтичаха отново.

Дик огледа мястото. Внезапният завой му даваше предимство: прикрит зад стената, можеше да хвърли стрела без опасност за него. Само лампата беше много близо, затова той я занесе тичешком докъм средата на ходника, върна се и застана нащрек.

След малко от другия край се показа Бенет. Изглеждаше, че е сам; в ръката си държеше запалена факла, та беше много лесно да се прицелиш в него.

— Стой, Бенет! — извика Дик. — Още една стъпка — и ще те убия!

— Тук сте били значи! — отвърна Хач, като се взираше в тъмнината. — Не ви виждам. Аха! Разумно сте постъпили, Дик: оставили сте лампата напред! Ей богу, при все че щяхте да простреляте жалката ми кожа, радвам се, че използувахте уроците, които ви давах. А сега казвайте защо сте тук? Какво търсите? Защо искахте да стреляте срещу един добър стар приятел? С вас ли е младата дама?

— Не, Бенет, аз би трябвало да питам, а ти да отговаряш — възрази Дик. — Защо животът ми е в опасност? Защо идват да ме убият тайно в леглото ми? Защо трябва да се крия из замъка на своя опекун, и то от приятели, между които съм живял и никога не съм огорчил?

— Мастър Дик, мастър Дик — каза Бенет, — какво ви казах? Вие сте най-храбрият и прозорлив младеж, който съм срещал, но сте без капка лукавство.

— Да — отвърна Дик, — виждам, че ти знаеш всичко и че аз съм наистина обречен. Добре тогава. Аз оставам тук. Нека сър Даниъл ме изкара, ако може.

Хач помълча.

— Слушайте — започна той, — аз ще се върна при сър Даниъл да му кажа где сте и как сте се настанили; всъщност затова съм и изпратен. А вие, ако не сте глупак, ще сторите най-добре да избягате, преди да се върна.

— Да избягам ли? — повтори Дик. — Бих избягал досега, ако знаех как. Вратата на изхода не мръдва.

— Опипайте с ръка ъгъла — ще намерите нещо — отговори Бенет. — Въжето, с което спуснаха Трогмортън, е все още в кафявата стая. Сбогом.

Хач се обърна и изчезна из завоите на пътеката.

Дик донесе веднага лампата си и постъпи, както му подсказа Бенет. В един ъгъл на тайния изход имаше дълбока кухина в стената. Като пъхна ръка там, Дик напипа един железен лост и с усилие го вдигна. Нещо изскърца и каменната плоча веднага се отмести. Пътят беше отворен. С малко усилие те вдигнаха капака и се озоваха в една сводеста стая, която водеше към двора, гдето двама-трима души със засукани ръкави чистеха конете на новодошлите бойци. Осветяваше ги трепкащият пламък на една-две факли, втикнати в железни халки на стената.