Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Arrow: A Tale of the Two Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Boman(2009)
Корекция
ira999(2009)
Допълнителни корекции
hammster(2010)

Издание:

Робърт Луи Стивънсън. Островът на съкровищата. Черната стрела

Художник: Христо Жаблянов

Издателство „Народна младеж“, София, 1983

 

Robert Louis Stivenson. The Black Arrow: A Tale of the Two Roses, 1883

The works, 1923124

История

  1. —Добавяне

Глава IV
В манастирската църква

Богослужението в манастирската църква в Шорби продължи без прекъсване цяла нощ с пригласа на псалмопеенето или бавния звън на камбаните.

Съгледвачът Рътър бе удостоен с благороднишко бдение. Той лежеше така, както го бяха положили — със скръстени на гърдите безжизнени ръце, с втренчени в тавана незрящи очи, а съвсем близо, на клироса, младият убиец чакаше тревожно сутринта.

През тия часове Оливър се наведе само веднъж към своя пленник.

— Ричард — прошепна той, — ако си намислил да ми сториш зло, кълна се в спасението на душата си, синко, че си се насочил към невинен човек. Признавам, че съм съгрешил към бога, но към тебе никога не съм съгрешавал.

— Отче — отвърна също тъй шепнешком Дик, — вярвайте ми, че нямам лоши намерения: но щом става дума за невинността ви, не мога да забравя колко неумело се оправдавахте.

— Човек може да съгреши невинно — отговори свещеникът, — може да изпълни слепешката някакво поръчение, без да знае истинската му цел. Така стана с мене. Аз подведох баща ти към гибелта му, но кълна се в господа, който ни гледа в това свято място, че не знаех какво върша.

— Много е възможно — отговори Дик, — ала вижте каква страшна паяжина сте изплели, та аз съм сега и ваш пленник и ваш съдия, а вие заплашвате живота ми и в същото време се стараете да смекчите гнева ми. Струва ми се, че ако бяхте всякога честен човек и добър духовник, нямаше нито да се страхувате от мене нито да ме ненавиждате. Върнете се към своите молитви. Аз ви се подчинявам, защото не мога да старя нищо друго, но не искам да ме отегчавате с присъствието си.

Свещеникът въздъхна толкова дълбоко, че почти трогна младежа, и скри лице в ръцете си като човек, потиснат от бремето на страшна грижа. Той не се присъедини вече към псалмопеенето, но Дик го чу как мърмори през зъби някакви молитви, докато зърната на броеницата подрънкваха между пръстите му.

След малко сивото утро почна да прониква през цветните стъкла на църковните прозорци и трепетливият плам на свещите почна да избледнява. Постепенно се развидели, докато най-после през югоизточните прозорци нахлу сноп розови лъчи, които заиграха по стените. Бурята бе престанала, тежките облаци бяха изсипали снега си и отминали, та новият ден озари весела зимна гледка в бели багри.

Църковнослужителите се засуетиха, ковчегът бе пренесен в стаята за покойници, плочите бяха изчистени от капките кръв, за да не бъдат зла прокоба за венчавката на лорд Шорби. А лицата на свещениците, прекарали в скръбно бдение нощта, почнаха да се разведряват в чест на предстоящото радостно тържество. Като ново указание за приближаването на деня набожни енорийци влизаха в църквата да се помолят пред своя любим светец или да чакат реда си пред изповедните.

При тази суетня лесно можеше да се избегне бдителността на часовоите при входа и не след много Дик, който се оглеждаше предпазливо, зърна там самия Уил Лоулес, все още в монашеско расо.

Скитникът позна веднага началника си и тайно му направи знак с ръце и очи.

При все че не бе простил на стария негодник за ненавременното му напиване, Дик не искаше да го въвлече в своята беда, затова му даде колкото е възможно по-ясен знак да си върви.

Лоулес като че разбра, защото изчезна веднага зад един стълб и Дик си отдъхна.

Затова пък с още по-голям ужас усети, че някой го дърпа за ръкава и като се обърна, видя стария крадец, седнал на съседния трон и привидно отдаден на молитви.

Сър Оливър стана веднага, промъкна се между чиновете и тръгна към войниците в едно от крилата на църквата. Щом подозренията на свещеника бяха пробудени, бедата бе вече станала: Лоулес беше също пленник в църквата.

— Не мърдай — прошепна Дик. — Ние сме в най-окаяно положение преди всичко поради снощното ти свинство. А като ме видя тук, гдето нямам нито право, нито желание да стоя — чумата да те тръшне! — не можа ли да подушиш бедата и да се махнеш?

— Не — отговори Лоулес, — аз мислех, че имате вест от Елис и стоите тук на пост по негово поръчение.

— От Елис ли? — повтори Дик. — Та нима Елис се върна?

— Разбира се — отвърна скитникът. — Дойде снощи и ме наби както трябва, загдето се бях напил… Отмъсти значи вместо вас, господарю! Бесен човек е тоя Елис Дъкуърт! Препускал без почивка от Кревън дотук, за да осуети женитбата; а нали го знаете какъв е, мастър Дик, ще го стори!

— Тогава — каза хладнокръвно Дик — ние с тебе, братко, сме загубени, защото аз съм тук пленник и отговарям с главата си за венчавката, която той смята да осуети. Кълна се в честния кръст, че имам добър избор — да изгубя или любимата си, или живота си! Но жребият е вече хвърлен — ще изгубя живота си.

— Ей богу — извика Лоулес, като се понадигна, — махам се!

Но Дик сложи веднага ръка на рамото му.

— Кротувай, приятелю Лоулес — каза той. — Нали имаш очи — погледни в ъгъла до олтара: не виждаш ли, че щом се приготви да станеш, ония въоръжени мъже наскачаха, готови да те уловят. Примири се, приятелю. Ти се държа храбро на кораба, когато мислеше, че ще умреш в морето; бъди храбър и сега, когато наближава да умреш на бесило.

— Мастър Дик — каза задъхано Лоулес, — всичко това ми се стовари малко ненадейно на главата. Дайте ми една минутка да се посъвзема и кълна се в светия кръст, че ще бъда смелчак като вас.

— Браво, храбрецо! — отговори Дик. — А да знаеш, Лоулес, колко ми е тежко да умра, но щом хленченето не помага, защо да хленча?

— Така е — съгласи се Лоулес, — за смъртта не трябва да се мисли. Човек рано или късно ще умре, господарю. А казват, че смърт на бесило за справедливо дело била лека смърт, при все че никой не се е върнал от оня свят да каже дали е тъй.

При тия думи якият стар разбойник се облегна на стола си, скръсти ръце и започна най-нахално и безгрижно да се оглежда наоколо.

— Всъщност — добави Дик — за нас е все пак най-добре да кротуваме. Ние не знаем още какво е измислил Дъкуърт, а в края на краищата, ако работите вземат лош обрат, ще се опитаме да се измъкнем.

Щом замълчаха, те чуха весела музика, която идваше отдалече и ставаше все по-весела и гръмка, колкото повече се приближаваше. Камбаните от звънарната забиха с нестихващо ехтене, в самата църква заприиждаха все повече хора, които изтърсваха снега от нозете си и си духаха на ръцете. Когато разтвориха широко западните врати, оттам се показа огряната от слънцето заснежена улица и нахлу силна струя свеж утринен въздух; с една дума, по всичко личеше, че лорд Шорби желае да се венчае рано сутринта и сватбеното шествие вече приближава.

Войниците му приготвиха пътека през средното крило на църквата, като изтикаха хората назад с дръжките на копията си. Почти веднага по замръзналия сняг се показаха зачервени от свиренето флейтисти и тръбачи, а барабанчици и цимбалисти се надпреварваха зад тях кой по-силно да удря.

Когато стигнаха до вратата на храма, те се строиха от двете страни и продължаваха да отмерват такта на музиката си, като тупаха с нозе по снега. През това време зад тях и между тях се появи благородното сватбено шествие; със своите разнообразни весели багри, с изобилието от коприна и кадифе, от кожа и атлаз, от везби и дантели то се открояваше върху снега като цветна леха между пътеки или рисуван прозорец върху стена.

Най-напред вървеше младоженката, скръбна и бледа като зимен ден, облегната на ръката на сър Даниъл и придружена от дребничката млада дама, която се бе сприятелила с Дик миналата вечер. Точно зад тях пристъпваше в разкошно облекло младоженецът, който понакуцваше от подагра; когато влезе в храма и свали шапка, всички видяха, че плешивата му глава е поруменяла от вълнение.

В този миг настъпи часът на Елис Дъкуърт.

Замаян от противоречиви чувства, опрял ръце на чина, Дик забеляза някакво раздвижване в тълпата; хората се отдръпнаха назад, загледаха нагоре и вдигнаха ръце. Като проследи тези знаци. Дик зърна няколко души, които се наведоха с опънати лъкове от галерията на хора. В същия миг те пуснаха стрелите си и излетяха като птици от храма, преди смаяната тълпа да успее да извика.

Всички се озъртаха и пищяха; изплашените свещеници напуснаха местата си се събраха накуп; музиката престана; само камбаните продължаваха да бият още няколко мига, докато вестта за настъпилата беда стигна най-после и до стаята, гдето звънарите подскачаха на края на камбанните въжета, и ги накара да изоставят веселото си занимание.

Насред църквата се бе прострял мъртвият младоженец, пронизан от две черни стрели. Младоженката бе припаднала. Изненадан и разгневен, сър Даниъл стърчеше над тълпата. Дълга стрела потреперваше в лявата му ръка, а по лицето се струеше кръв от рана на челото, засегнато от втора стрела.

Докато се сетят да ги гонят, виновниците за трагичното прекъсване на тържеството бяха изчезнали по извитата стълба й през задния вход.

Но Дик и Лоулес бяха все още заложници; те се опитаха наистина да си проправят път до вратата още в първите минути на тревогата, но изплашените свещеници и певци се бяха струпали в тесните клироси, та опитът им не сполучи и те се вършаха търпеливо на местата си.

В този миг пребледнелият от уплаха сър Оливър стана и извика към сър Даниъл, като сочеше в ръка Дик.

— Ето Ричард Шелтън! — викаше той. — О, да е проклет този час!… Ето виновника за пролятата кръв! Заловете го! Заповядайте да го заловят! Хванете го и здраво го вържете, ако ви е мил животът! Той се е заклел да ни погуби!

Сър Даниъл беше заслепен от гняв… заслепен и от топлата кръв, която продължаваше да се струи по лицето му.

— Где е? — изрева той. — Докарайте го насам! Кълна се в Холйудския кръст, че той ще се кае за този час!

Тълпата направи път, няколко стрелци се втурнаха в клироса, сграбчиха грубо Дик, измъкнаха го с главата напред и го повлякоха за раменете по стъпалата. През това време Лоулес се спотайваше като мишка.

Сър Даниъл изтри кръвта от очите си и загледа своя пленник, като примигваше често.

— Да — каза той, — пипнах те най-после, нахални изменнико! Кълна се във всичко най-свято, че за всяка капка кръв, която се струи сега в очите ми, ще изтръгна по един стон и от тебе. Махнете го! — добави той. — Тук не е място за разправа! Отведете го у дома ми! Всяка кост от тялото ти ще счупя с мъчения!

Но Дик отблъсна пазачите си и издигна глас:

— Тук е храм божи! — извика той. — Храм божи! Чувате ли, отци? Искат да ме извлекат от църквата!

— От църквата, която ти оскверни с убийство, момче — добави един висок, разкошно облечен мъж.

— Какви доказателства има за това? — извика Дик. — Вярно е, че ме обвиняват в съучастие, но не са го доказали. Аз желая наистина да получа ръката на тази девойка; смея да кажа, че и тя е благосклонна към мене. Но какво от това? Струва ми се, че не е престъпление да се обича една девойка… нито да се спечели любовта й. А аз нямам никаква вина.

При това смело твърдение на Дик, че е невинен, зрителите започнаха да шушукат одобрително. Но в същия миг неколцина обвинители се развикаха, че го намерили миналата нощ в дома на сър Даниъл, че предрешването му като монах е цяло кощунство. А сред общата олелия сър Оливър посочи като съучастник и Лоулес, когото извлякоха веднага и оставиха до началника му. Страстите и от двете страни почваха да се разгорещяват: едни от зрителите дърпаха насам-натам пленниците, за да им помогнат да избягат, други ги ругаеха и блъскаха с пестници. Дик чувствуваше, че ушите му бучат, а главата му се замайва като на човек, който се бори с течението на буйна река.

Но високият мъж, който бе възразил преди малко на Дик, успя да възстанови ред и тишина с гръмкия си глас.

— Претърсете ги за оръжие — каза той. — Така ще преценим намеренията им.

У Дик не намериха друго оръжие освен ножа му; това беше в негова полза, но когато някой го измъкна услужливо от ножницата, разкри се, че е още неизчистен от кръвта на Рътър. Привържениците на сър Даниъл се развикаха веднага, но високият мъж ги застави с поглед и с властен жест да замълчат. Когато дойде ред на Лоулес, под расото му намериха връзка стрели, съвършено еднакви с изстреляните в църквата.

— Какво ще кажете сега? — запита високият мъж, като погледна намръщено Дик.

— Сър — отговори Дик, — тук е божи храм, нали? По външността ви виждам, че сте знатен човек, а лицето ви изразява благочестие и справедливост. Затова съм готов да се предам на вас, като се отказвам от закрилата на това светилище. Но ако мислите да ме оставите във властта на тоя човек, когото обвинявам пред всички, че е убил родния ми баща и си е присвоил незаконно имотите и доходите ми, моля ви да ме убиете още тук със собствената си благородна ръка! Вие сам чухте как ме заплаши с мъчения още преди да е доказана вината ми. Вашата чест ви повелява не да ме предадете на заклетия ми враг и отдавнашен потисник, а да ме съдите справедливо и законно и ако наистина съм виновен, да ме погубите милостиво.

— Милорд — извика сър Даниъл, — вие няма да се вслушате в думите на това вълче, нали? Окървавеният нож го изобличава, че лъже!

— Позволете да ви забележа, добри рицарю — възрази високият непознат, — че това избухване е донейде във ваша, вреда.

В това време младоженката, която се бе свестила преди малко и наблюдаваше замаяно тази сцена, се изтръгна от ръцете на тия, които я подкрепяха, и коленичи пред непознатия.

— Милорд Райзинхъм — извика тя, — изслушайте ме в името на правдата. Този човек ми стана опекун чрез насилие, като ме отвлече от роднините ми. От тоя ден аз не видях от никого състрадание, подкрепа или утеха… От никого, освен от Ричард Шелтън, когото сега обвиняват и се стараят да погубят. Той бе дошъл миналата нощ, милорд, в къщата на сър Даниъл само заради мене: дойде по моя молба, без каквото и да е лошо намерение. Докато сър Даниъл беше добър към него, той се сражаваше честно заедно с неговите хора против Черната стрела, но когато жалкият му опекун се опита вероломно да го убие и той трябваше да избяга посред нощ, за да се спаси; где можеше да отиде — безпомощен и ограбен? И ако е попаднал между лоши хора, кого би трябвало да укорите — момъка ли, с когото се отнасят толкова несправедливо, или опекуна, злоупотребил с властта си?

При тия думи и дребничката млада дама коленичи при Джоана.

— А аз, добри лорд и чичо — добави тя, — мога да потвърдя пред всички с чиста съвест, че казаното от девойката е вярно. Аз, недостойната, въведох лично младежа.

Граф Райзинхъм ги изслуша, без да продума; когато девойките свършиха, той помълча още няколко минути. След това подаде ръка на Джоана, за да й помогне да стане, но трябва да добавим, че не оказа същото внимание на тази, която го нарече чичо.

— Сър Даниъл — каза той, — работата е много заплетена, затова с ваше позволение ще се заема да я изясня и проверя. Не се тревожете: вашето дело е в грижливи ръце и ще бъде решено справедливо; приберете се сега незабавно в къщи да превържете раните си. Днес е студено и аз не бих желал да се простудите с тия драскотини.

Той даде знак с ръка; раболепни слуги, които следяха всяко негово движение, предадоха по-нататък заповедта. Отвън се чу веднага резкият звук на тръба, стрелци и войници в униформа и с кокардите на лорд Райзинхъм влязоха в църквата през отворените врати, взеха Дик и Лоулес от досегашните им пазачи, оградиха ги, излязоха заедно с тях и изчезнаха.

Когато минаваха покрай девойките, Джоана протегна и двете си ръце към Дик и му пожела добър път, а шаферката му изпрати една целувка, без да се смути от явното неудоволствие на чичо си, и извика: „Дръжте се, лъворазгонителю!“, при което присъствуващите се усмихнаха за пръв път след тия произшествия.