Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (10)

Глава II
Две клетви

Сър Даниъл беше в залата и се разхождаше гневно пред камината, очаквайки Дик. Освен сър Даниъл тук беше само сър Оливър, който се бе оттеглил смирено в един ъгъл, гдето прелистваше требничето си и мърмореше молитви.

— Викали сте ме, сър Даниъл — каза младият Шелтън, като влезе.

— Да, виках те — отговори рицарят. — Какви слухове стигат до ушите ми? Толкова лош опекун ли съм бил към тебе, да бързаш да проявяваш недоверие към мене? Или като виждаш, че засега не ми върви, смяташ да ме изоставиш? Ей богу, баща ти не беше такъв! Той не напускаше приятеля си и в сполука, и в несполука. Но ти, Дик, както изглежда, си другар само в сполука и сега търсиш повод да се освободиш от верността, която ми дължиш.

— Ако позволите, сър Даниъл, това не е вярно — отвърна твърдо Дик. — Аз съм благодарен и верен, комуто дължа благодарност и вярност. И преди всичко благодаря на вас и на сър Оливър; и двамата имате повече от всеки друг права върху мене; бих бил куче, ако забравя това.

— Умееш да говориш — каза сър Даниъл, след това избухна внезапно: — Но благодарността и верността са думи, Дик Шелтън — продължи той, — а аз гледам делата. Сега, когато съм в опасност, когато името ми е опетнено, земите ми похитени, горите ми пълни с хора, жадуващи да ме погубят, как проявяваш ти твоята благодарност и вярност? Останали са ми съвсем малко предани хора; знак на благодарност и на вярност ли е да тровиш сърцата им с коварни шушукания? Не ми трябва такава благодарност; но да видим сега какво искаш! Казвай: ние ще ти отговорим. Ако имаш нещо против мене, кажи го направо.

— Сър — отговори Дик, — баща ми загина още когато бях дете. До мене стигнаха слухове, че е бил подло убит. Стигнаха слухове… не искам да крия нищо… че вие сте замесен в това злодеяние. И откровено казано, съзнанието ми няма да се успокои и аз не ще мога да ви помагам искрено, докато не разреша съмненията си.

Сър Даниъл седна в едно дълбоко кресло, подпря с ръка брадата си и загледа втренчено Дик.

— И ти мислиш, че аз бих могъл да бъда настойник на сина на човек, когото съм убил? — запита той.

— Да — каза Дик, — простете, ако отговорът ми бъде малко груб, но вие знаете много добре, че настойничеството е нещо много изгодно. Нима вие не се ползувахте през всичкото време от доходите на моите имоти и от хората ми? Нима не уреждате брака ми? Не зная какво ще спечелите от него, но сигурно ще спечелите. Още веднъж моля да ми простите, но ако сте били способен на низостта да убиете човек, който ви се е доверил, сигурно има достатъчно основания да извършите една по-малко низост.

— Когато бях на твоите години — каза строго сър Даниъл, — аз не бях толкова мнителен. А защо и сър Оливър, един духовник, да е виновен в това дело?

— Защото, сър Даниъл — отговори Дик, — кучето тича, гдето му заповяда господарят. Всички знаят, че този духовник е ваше оръдие. Аз говоря съвсем откровено: не е време за любезничене. А не получавам никакъв отговор. Вие само ми задавате нови въпроси. Съветвам ви да внимавате, сър Даниъл, защото по този начин вие само подхранвате, вместо да разсейвате съмненията ми.

— Ще ти отговоря откровено, мастър Ричард — каза рицарят. — Нечестно би било да не призная, че ти ме разгневи. Но и разгневен дори, ще бъда справедлив. Ела да си приказваме така, когато станеш мъж и когато аз не ще бъда обвързан от настойничеството си. Ела тогава и аз ще ти отговоря, както заслужаваш — с пестник по мутрата. А дотогава имаш два пътя: или да премълчаваш тия обиди, да не приказваш много и да се сражаваш за човека, който те е отгледал и се е сражавал за тебе, когато беше, малък; или — вратата ти е отворена, гората е пълна с мои врагове — върви при тях!

Настроението, с което бяха изречени тия думи, и погледът, който ги придружи, слисаха Дик, но той все пак забеляза, че не отговориха на въпроса му.

— От все сърце искам да ви повярвам, сър Даниъл — отговори той. — Убедете ме, че нямате вина.

— Стига ли ти честната ми дума, Дик? — запита рицарят.

— Да — отговори младежът.

— Давам ти я тогава — отвърна сър Даниъл. — Кълна се в честта си, във вечното блаженство на душата си, в отговора, който ще трябва да дам на оня свят за всичките си дела, че не съм замесен в смъртта на баща ти!

Той протегна ръка, която Дик стисна сърдечно. И двамата не забелязаха как свещеникът се понадигна от мястото си, обзет от ужас и мъка при изричането на тази тържествена, но лъжлива клетва.

— Ах — каза Дик, — дано бъдете великодушен и ми простите! Какъв скот бях да не ви вярвам! Но давам дума, че никога вече няма да се усъмня във вас!

— Прощавам ти, Дик — отговори сър Даниъл. — Ти не познаваш още хората и клеветническия им нрав.

— Аз заслужавам още по-голямо порицание, защото негодяите сочеха не направо вас, а сър Оливър.

При тези думи той се обърна към свещеника и не можа да не изрече последната дума. Високият, червендалест, едър, самоуверен мъж беше просто неузнаваем; червенината по лицето бе изчезнала, ръцете и нозете му бяха безпомощно отпуснати, устните нашепваха молитви, а при неочаквания поглед на Дик той изрева като див звяр и скри лице в ръцете си.

Сър Даниъл се озова с две крачки до него и го улови яростно за рамото. В тоя миг всички подозрения на Дик се събудиха отново.

— И сър Оливър трябва да се закълне — каза той. — Него именно обвиниха.

— Ще се закълне — каза рицарят.

Сър Оливър размаха мълчаливо ръце.

— Ей богу, ще се закълнеш — извика сър Даниъл извън себе си от ярост. — Ще се закълнеш върху ей тази книга — продължи той, като вдигна падналия на пода требник. — Какво? Искаш да се усъмня в тебе ли? Закълни се, казвам ти! Закълни се!

Но свещеникът все още не можеше да заговори. Задушаваше го почти еднакъв ужас от сър Даниъл и от лъжливата клетва.

Тъкмо в тоя миг цветното стъкло на високия прозорец бе пробито от една черна стрела, която полетя, заби се и се олюля върху дългата трапеза.

Сър Оливър изпищя и припадна върху постлания с тръстики под, а рицарят, последван от Дик, изхвръкна на двора и изтича по извитата стълба към зъбчатата кула. Всички стражи бяха нащрек. Слънцето бе огряло спокойно осеяните с дървета зелени морави и гористите хълмове, които затваряха кръгозора. Ни следа от нападател.

— Откъде долетя тази стрела? — запита рицарят.

— Ей от онзи гъсталак, сър Даниъл — отговори един часовой.

Рицарят постоя замислен. После се обърна към Дик.

— Дик — каза той, — остани при тия момци. Поставям те на пост тук. А колкото до свещеника, ако откаже да се оправдае, ще разбера защо го прави. Почвам да споделям донякъде подозренията ти. Уверявам те, че ще се закълне; ако не се закълне, ще докажем виновността му.

Дик отговори някак студено, а рицарят го изгледа изпитателно и побърза да се върне в залата. Там погледна най-напред стрелата. Не бе виждал досега такава стрела и докато я въртеше в ръцете си, се изплаши от черния й цвят. И тази стрела имаше надпис, само една дума: „Заровен“.

— Ха! — избухна той. — Знаят значи, че съм тук! Заровен! Но между тях няма куче, което би могло да ме изрови оттук!

Сър Оливър се бе посъвзел и се мъчеше да се изправи.

— Уви, сър Даниъл — простена той, — изрекохте ужасна клетва! Сега сте прокълнат до веки веков.

— Да, простако — отвърна рицарят, — аз наистина се заклех, но твоята клетва ще бъде по-ужасна от моята. Ти ще се закълнеш в самия Холиудски кръст! Размисли и подбери думите си. Ще се закълнеш до довечера.

— Господ да ви просветли! — отговори свещеникът. — И да отклони сърцето ви от такова беззаконие.

— Слушай, добри отче — каза сър Даниъл, — ако си за благочестието, няма какво да приказвам с тебе; само че се сещаш малко късничко за него. Но ако си склонен поне малко към благоразумие, изслушай ме. Това момче почва да ме дразни като оса. А ми е потребно, защото ще получа пари за брака му. Но признавам откровено, че ако продължава да ми досажда, ще отиде при баща си. Заповядах вече да го преместят в стаята над параклиса. Ако можеш да се закълнеш убедително и самоуверено, че си невинен, толкова по-добре; момчето ще се поуспокои и аз ще го пощадя. Но ако се запънеш, побледнееш или изобщо се объркаш при заклеването, той няма да ти повярва и бог ми е свидетел, че ще загине. Размисли.

— В стаята над параклиса! — промълви задъхано свещеникът.

— В нея — отвърна рицарят. — Ако искаш да го спасиш, спаси го, а ако не искаш, моля, върви по дяволите и ме остави на мира! Ако бях припрян, бих те пронизал досега с меча си заради нетърпимата ти страхливост и глупост. Избра ли? Казвай!

— Избрах — каза свещеникът. — Бог да ми прости, не избрах злото, за да сторя добро. Ще се закълна, за да спася момчето.

— Така е най-добре! — каза сър Даниъл. — Прати тогава да го повикат веднага. Ще се видите насаме. Но аз ще ви наблюдавам. Ще бъда в другата стая, зад картините.

Рицарят повдигна окачения на стената гоблен, който се спусна веднага зад него. Чу се щракане на пружина, след това скърцане на стълба.

Останал сам, сър Оливър погледна плахо закритата с гоблен стена и се прекръсти изплашено и съкрушено.

— Да, щом го пращат в стаята над параклиса — промълви той, — трябва да го спася, дори с цената на собствената си душа.

След три минути, повикан от друг пратеник, Дик намери сър Оливър застанал до масата в залата, решителен и пребледнял.

— Ричард Шелтън — каза той, — ти поиска да се закълна. Бих могъл да се възмутя и да откажа, но миналото ме привързва към тебе и аз ще изпълня желанието ти. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм убил баща ти.

— Сър Оливър — отговори Дик, — това разбрах още когато прочетохме първото писмо на Всеотмъщаващия Джон. Позволете все пак да ви задам два въпроса. Вие не сте го убили: приемам. Но нямате ли някакво участие в убийството?

— Никакво — каза сър Оливър, като правеше в същото време знаци с очи и устни, сякаш искаше да го предупреди за нещо, а не смее да се изкаже гласно.

Дик го погледна учудено, после се обърна и огледа празната стая.

— Какво ви е? — запита той.

— Нищо — отговори свещеникът, като побърза да промени изражението си. — Нищо. Просто не ми е добре, болен съм. Аз… аз… моля ти се, Дик, трябва да си отида. Кълна се в честния Холиудски кръст, че не съм извършил нито насилие, нито предателство. Успокой се, добри момко. Сбогом!

И той се измъкна с необичайна бързина из залата.

Дик остана като закован на мястото си; погледът му оглеждаше стаята, лицето му изразяваше непрестанно сменящи се чувства — изненада, съмнение, подозрение и веселост. Постепенно съзнанието му се проясни и подозренията надделяха, а след това се замениха с увереност в най-лошото. Той вдигна глава и веднага трепна. В горния край на гоблена, който закриваше стената, бе представен дивак-ловец. В едната си ръка той държеше допрян до устата рог, в другата — голямо копие. Лицето му беше черно, защото ловецът беше африканец.

Той именно изплаши Ричард Шелтън. Слънцето не светеше вече в прозорците на залата, а в същия миг огънят пламна по-силно в широката камина и озари с променлив светлик тавана и завесите. При това осветление черният дивак мигна със съвършено бял клепач.

Дик не снемаше поглед от окото. Осветено от пламъка, то блестеше като скъпоценен камък; беше влажно, живо око. Белият клепач се спусна пак за миг, после окото изчезна.

Не можеше да има никакво съмнение. Живото око, което го бе наблюдавало през прореза в гоблена, си бе отишло. Пламъкът от камината не се отразяваше вече в него.

Дик разбра изведнъж ужаса на своето положение. В съзнанието му изникнаха предупрежденията на Хач, безгласните знаци на свещеника, окото, което го бе наблюдавало от стената. Той разбра, че са го подложили на изпитание, че бе издал отново подозренията си и само някакво чудо би могло да го спаси.

„Ако не успея да се измъкна от този дом — помисли той, — свършено е с мене! Горкият Мечем! В какво змийско гнездо го доведох!“

Той още размишляваше, когато един запъхтян слуга дойде да му помогне да пренесе оръжието, дрехите и книгите си в друга стая.

— В друга стая ли? — повтори Дик. — Защо? В каква стая?

— В стаята над параклиса — отговори слугата.

— Тя отдавна е необитаема — каза замислено Дик. — Каква е тази стая?

— Много е хубава — отговори войникът. — Само че… — добави той по-тихо — казват, че там се явявали призраци.

— Призраци ли? — повтори Дик и изтръпна. — Не съм чувал такова нещо. Какви призраци?

Слугата се огледа, след това прошепна едва чуто:

— Призракът на клисаря от черквата Свети Йоан. Оставили го веднъж да пренощува там, а на сутринта — пфуй! — Изчезнал! Разправят, че го отвлякъл сатаната; сигурно защото преди това пил до късно през нощта.

Дик тръгна с мрачни предчувствия подир слугата.