Урсула Ле Гуин
Освободеният (12)

Глава дванадесета
Анарес

— Искам да ви представя един проект — започна Бедап — от името на Инициативния Синдикат. Всички знаете, че през последните двайсетина декади поддържаме радио контакти с Урас…

— В пълно противоречие с препоръките на този съвет, както и на федерацията по Защитата, а и на болшинството от гласувалите по списъка!

— Да, така е — спокойно отвърна Бедап, оглеждайки говорещия отгоре до долу. Събранията на КПР не се провеждаха по установени парламентарни правила и процедури. Прекъсванията бяха понякога повече от самите изказвания. Да сравняваме това събрание с една умело ръководена конференция бе все едно да сравняваме мрежа от оголени нерви с електрическа инсталация. Системата от нервни окончания, обаче, функционира много по-добре от една електрическа инсталация, ако е поставена на точното си място — вътре в един жив организъм.

Бедап познаваше много добре всичките си стари в момента обаче беше нов, млад мъж, вероятно съвсем от скоро и случайно членуващ в КПР. Бедап великодушно го изгледа и продължи:

— Хайде да не предъвкваме пак старите спорове, а? Предлагам ви една нова тема за кавги. Получихме едно твърде интересно съобщение от някаква групичка от Урас. Бе излъчено на честотите, които използват Йотийците за връзка с нас, но не дойде в определеното за емисията време, а и сигналът бе доста слаб. Изглежда, е изпратено от една страна, която се нарича Бенбили, не от А-Йо. Групичката нарича себе си „Одонианска Общност“. Изглежда, че става въпрос за Одонианци от пост-Заселническия период, които са успели да оцелеят по някакъв начин сред примките и клопките от закони и управленски структури на Урас. Съобщението им бе адресирано към „Нашите братя на Анарес“. Можете да го прочетете в синдикалния бюлетин, интересно е. Питат дали ще им позволим да изпратят свои хора тук.

— Да пратят хора тук? Да пуснем Урасци на Анарес? Като шпиони?

— Не, като заселници.

— Искат второ Заселничество, това ли е, Бедап?

— Казват, че са преследвани от правителството и се надяват…

— Повторно Заселничество! Да пуснем тук всеки гаден собственик, който нарича себе си Одонианец?

Сега говореше опонентът, от който Бедап се страхуваше най-много — студена, интелигентна жена на име Рулаг. Тя бе най-умният му противник в съвета, вече от цяла година. Хвърли поглед към Шевик, който за пръв път присъстваше на заседание на съвета, за да му привлече вниманието върху нея. Някой бе казал на Бедап, че жената е инженер и той наистина бе открил в приказките й характерният за инженерите прагматизъм и опростеност на изразяването, съчетани е омразата, която всички занимаващи се с машини изпитваха към сложните и нестандартни неща.

Тя опонираше на всяко предложение на Инициативния Синдикат, включително и на правото му да съществува изобщо. Говореше точно и аргументирано и Бедап я уважавате за това. Понякога, когато говореше за силата на Урас и за опасността, която се криеше за Анарес, ако почне да преговаря с нея от позицията на слабия, Бедап й вярваше.

Имаше дори моменти, в които самият Бедап се питаше дали не бяха изтървали събитията от контрол, когато се събраха с Шевик през зимата на 168-ма и се заеха да измислят начин, но който физикът да се свърже с колегите си от Урас. Когато най-сетне успяха да установят радиовръзката, се оказа, че Урасците са много по-нетърпеливи да говорят и да обменят информация, отколкото те самите. Когато отпечатаха доклади за размяната на информация с Урас, на Анарес срещу тях се вдигна такава мощна вълна от опозиция, която изобщо не бяха очаквали. Хората и от двата свята им обръщаха много повече внимание, отколкото им бе необходимо, за да се чувстват спокойни. Когато врагът те прегръща ентусиазирано, а собствените ти братя жестоко те заклеймяват, не е никак трудно да почнеш да се съмняваш дали пък, в крайна сметка, не си се превърнал в предател.

— Предполагам, че ще дойдат с някой от товарните кораби — отговори Бедап. — Като добри Одонианци ще пристигнат на стоп. Разбира се, ако правителството им, или Съвета на Световните Правителства изобщо ги пуснат. А ще ги пуснат ли те наистина? Ще направят ли архистите услуга на анархистите? Това е, което ми се ще да разбера. Ако поканим само една малка група, шест-седем човека — какво може да ни навреди това?

— О, свещено любопитство! — намеси се Рулаг. — Бихме знаели каква точно е опасността, ако бяхме по-добре запознати с Урас. Сега за нас, обаче, най-голямата опасност е в самия ни опит да открием къде е скрита опасността. — Тя се изправи, за да подскаже, че има намерение да говори още. Бедап потръпна и хвърли поглед към Шевик, който се намираше до него.

— Триона много да внимаваш с тази — прошепна му. Шевик не отговори, но той по принцип се държеше резервирано и мълчеше на събранията, освен ако нещо не го развълнуваше силно. В такива случаи той се проявяваше като изненадващо добър оратор. Седеше свел поглед към ръцете си. Когато Рулаг заговори, Бедап забеляза, че макар да се обръщаше към него тя всъщност гледаше към Шевик.

— Вашият Инициативен Синдикат — натърти на притежателното местоимение тя — построи предавател, започна да си разменя съобщения с Урас и после да публикува тези съобщения тук. Вие извършихте всичко това, пренебрегвайки съвета на болшинството от КПР, както и нарастващите протести на цялото братство. Досега не са взети никакви репресивни мерки срещу вашето оборудване или срещу вас самите, предимно защото, в което съм твърдо убедена, ние Одонианците напълно сме отвикнали дори от самата идея, че някой може да извършва дела, застрашаващи другите, дори и след като е бил посъветван да не го прави и сам вижда протестите на обществото. Това е един изключително рядък случай. Всъщност, вие сте първите от нас, които започват да се държат по начин, който архистките критици на Одонианството предрекоха, че е нормален за общество без закони: с пълна безотговорност към общественото благополучие. Няма да се спирам отново на вредата, която вече сте нанесли като сте предали ценна научна информация в ръцете на един могъщ враг и по този начин сте изложили на опасност собственото си общество. Но сега, когато вече сме се примирили с първото, ние ни предлагате да извършим едно много по-тежко престъпление. Какво е разликата, ще попитате, между това да говорим с Урасците по радиото и това да поговорим с някои от тях тук на Анарес? Каква е разликата ли? Каква е разликата между една затворена врата и една отворена? Да отворим вратата! това искате вие от Нас. Да отворим вратата и да приветстваме Урасците с добре дошли! Шест или седем псевдо-Одонианци с първия товарен полет. А със следващия — хоп! Шест-седем Йотийски собственици, които хубавичко да ни огледат, за да преценят как най-добре да ни поделят като собственост между държавите на Урас. А после няма да идват с товарни кораби. После ще пристигнат шест или седемстотин бойни кораби с въоръжени до зъби войници. И това ще бъде краят на Анарес, краят на Обещанието. Нашата надежда от сто и седемдесет години насам лежи именно в условията на Заселничеството: Никакви Урасци вън от кораба, освен самите Заселници, тогава, и сега и вовеки веков. Никакъв контакт с тях. Да захвърлим този принцип сега означава да кажем на тираните, които победихме някога: Експериментът се провали! Елате и ни поробете отново!

— Нищо подобно — веднага реагира Бедап. — Изявлението ни е точно обратното: Експериментът успя! Вече сме достатъчно силни, за да се изправим срещу вас като равни.

Дискусията продължи в същия дух на прекъсвания и надвикване. Скоро приключи. Както обикновено нещата не бяха подложени на гласуване. Почти всички присъстващи настояваха за строго придържане към условията на Заселничеството.

— Е добре — рече Бедап, веднага след като това стана ясно. — Приемам това за решено. Никой няма да дойде на борда на „Кю форт“ или „Майндфул“. По въпроса дали да пуснем Урасци на Анарес, синдикатът строго ще се придържа към общественото мнение. Поискахме съвета ви и го получихме. Ще постъпим както искате. Има обаче един друг аспект на същия въпрос. Шевик?

— Ами, защо да не обсъдим въпроса — каза Шевик — за изпращането на Анаресец в Урас.

Изявлението му бе посрещнато с бурен взрив от викове. Без да повишава тон Шевик твърдо продължи.

— Така няма да бъде заплашен живота на хората в Анарес, както и ще се избегне всякаква заплаха за цялото ни общество. Това е въпрос на правата на индивида, на свободата на личността. Условията на Заселничеството не го забраняват. Да го забраним сега би било проява на авторитарно отношение от страна на КПР, погазване свободата на Одонианската личност и правото й по своя инициатива да предприема действия, които не застрашават останалите членове на обществото.

Рулаг се изправи отново, леко усмихната.

— Всеки може да си тръгне от Анарес — рече тя. Светлите й очи се стрелкаха от Бедап към Шевик и обратно. — Може да отиде където си иска, ако корабите на собствениците го приемат на борда си. Но не може да се върне обратно.

— Кой казва, че не може — настоя Бедап.

— Заключителните положения в условията на Заселничеството. „Никой от космическите кораби не се допуска зад границите на аеродрума на Анарес“.

— Е, добре, ама това със сигурност е било писано за Урасците, а не за Анаресците — намеси се един от старите опоненти на Бедап, който се казваше Фердас. Бърборкото много обичаше да си натиска веслото, независимо, че то можеше да отклони лодката от желания от него курс.

— Всеки, който идва от Урас е Урасец — отсече Рулаг.

— Стига сте формализирали! За какво е цялото това заяждане? — попита спокойно една едра жена, Трепил.

— Заяждане ли? — извика новият член на съвета; младежът имаше дълбок, плътен глас и говореше с Нортрайзингски акцент. — Щом не обичате заяждането, чуйте тогава това. Ако тук има хора, които не обичат Анарес — да си вървят! Аз ще им помогна. На ръце ще ги отнеса до космодрума. Дори ще ги сритам отзад, за да им дам начална скорост! Но ако се опитат да се промъкнат обратно, ние ще ги чакаме! Добре ще ги посрещнем още там, на пистата! Ние, истинските Одонианци. И няма да ни видят да им се усмихваме и да ги поздравяваме с добре дошли братя. Ще има да си събират зъбите и съдраните задници! Разбрахте ли? Ясно ли се изразих?

— Не, не се изрази ясно — рече Бедап. — Изрази се само просташки. Все едно си пръднал. Ясното изразяване е функция на мисловния процес. Би трябвало да прочетеш малко по-задълбочено Одо, преди да решиш да се изказваш тук.

— Ти не си достоен да произнасяш името на Одо! — изкрещя младежът. — Вие сте предатели, ти и целият ви синдикат! Навсякъде из Анарес има хора, които ви наблюдават. Мислите, че не знаем, че Шевик е бил поканен да отиде в Урас и да продаде Анареската наука на собствениците? Мислите, че не знаем, че всички вие гадни сополанковци горите от желание да отидете в Урас, да се заровите в пари и да се оставите на собствениците да ви потупват по превитите гърбове? Можете да си вървите! Тъкмо ще се отървем от вас. Но ако се опитате да се върнете тук, ще бъдете посрещнати от Справедливостта!

Бе скочил на крака и надвесен през масата крещеше право в лицето на Бедап. Бедап вдигна очи към него и спокойно запита:

— Нямаш предвид всъщност справедливост, напи? Имаш предвид наказание. Мислиш ли, че двете са едно и също нещо?

— Той има предвид насилие — каза Рулаг. — И ако наистина има насилие, то вие ще сте тези, които са го предизвикали. Вие и вашият синдикат. И ще сте си го заслужили.

Намеси се един дребен мъж на средна възраст, който седеше до Трепил. Отначало заговори толкова тихо, с охриптял от „прашната кашлица“ глас, че само някои от тях можеха да го чуят. Той бе делегат-наблюдател от някакъв миньорски синдикат в Югозапад и от него не се очакваше да взима отношение по въпроса.

— … което човек заслужава — казваше той. — Защото всеки от нас заслужава всичко, всичкият лукс, който някога е бил трупан в гробниците на древните Крале, и същевременно, всеки от нас не заслужава нищо, дори коричка хляб да утоли глада си. Не сме ли яли, докато други са умирали от глад? Нима ще ни накажете за това? Или ще ни възнаградите за добродетелта, че сме умирали от глад, докато други са яли? Никой не заслужава наказание, на никого не се полага възнаграждение. Освободете ума си от идеята за това какво ви се полага, от идеята за това какво сте заслужили и едва тогава ще придобиете способността да мислите.

Това разбира се бяха думи на Одо, от „Писма от Затвора“, но произнесени от този слаб, хрипкав глас произвеждаха такъв огромен ефект, сякаш човекът ги съчиняваше в момента и те се изливаха направо от сърцето му дума по дума, бавно, мъчително, както водата в пустинята бавно и мъчително се надига от пясъка.

Рулаг слушаше с изправена глава и каменно изражение като човек, който се опитва да потисне силна болка. От другата страна на масата, точно срещу нея Шевик седеше с наведена глава. Човекът замълча и над стаята надвисна тежка тишина. Шевик вдигна глава и заговори:

— Вижте — започна той — трябва да припомним на самите себе си, че не сме дошли на Анарес, за да търсим сигурност, а да търсим свобода. Ако трябва всички да сме съгласни, всички да сме на едно мнение, всички да работим заедно, то тогава ние не сме нищо повече от една машина. Щом една личност не може да работи в солидарност със своите другари, негово задължение е да работи сам. Негово задължение и негово прано. Досега ние отричахме на хората това тяхно право. Повтаряхме си все по-често и по-често, че трябва да работим заедно с другите, и да приемаме мнението наложено ни от мнозинството. Но всяко наложено мнение е чиста тирания. Задължение и право на индивида е да не допуска да му налагат мнения, с които не е съгласен. Да бъде инициатор на собствените си постъпки. Да бъде отговорен. Само ако всеки от нас постъпва така, обществото ще живее, ще се променя, ще се адаптира и ще оцелее. Ние не сме поданици на Държава, крепяща се на закони, а членове на общество, създадено и крепящо се на революцията. Революцията е нашето задължение, нашата надежда за развитие. „Революцията е в самия човешки дух, или никъде другаде. Тя е за всички, или е нищо. Ако се гледа на нея като на нещо, което има край, то тогава тя никога няма да започне“. Ние не можем да спрем тук, сега. Трябва да продължим. Трябва да поемем риска.

Рулаг му отговори със също така тих, но леден глас:

— Нямаш право да замесваш всички ни в риска, който си готов да поемеш поради личните си подбуди.

— Никой, който няма намерение да стигне толкова далеч, колкото мен самия, няма право да ме спира — отвърна Шевик. За секунда погледите им се срещнаха. После и двамата сведоха очи.

— Рискът от отиването на Урас се поема единствено то този, който ще отиде и от никой друг — рече Бедап. — Това отиване няма да промени нищо от условията на Заселничеството и нищо в отношенията ни с Урас, освен, може би, че ще ни даде морално превъзходство над тях. Но аз не мисля, че в момента който и да е от нас е готов с решението на въпроса. Затова, за момента го оттеглям от разискванията, ако не възразявате.

Никой не възрази и двамата с Шевик напуснаха събранието.

— Трябва да се отбия в Института — каза Шевик, когато излязоха от сградата на КПР. — Сабул ми е изпратил една от нечетливите си бележчици, първата от години насам. Чудя се какво ли си е наумил?

— Аз пък се чудя какво си е наумила онази женска Рулаг! Тя има лично отношение към теб. Завижда ти предполагам. Няма да ви слагаме двамата един срещу друг на масата вече, ако искаме изобщо да стигнем до някъде. Макар, че и онзи, младичкият от Нортсетинг ще ни създаде доста главоболия. Болшинството управлява! Правото е на силата! Хм, смяташ ли, че ще проумеят какво всъщност им предлагаме, Шев? Или само насъскваме още повече опозицията срещу себе си?

— Може да се наложи наистина да изпратим някой на Урас и да докажем правотата си с действия щом думите не помагат.

— Може би. Стига само да не съм аз! Мога да посинея от викане и да си скъсам гласните струни да обяснявам правото ни да напуснем Анарес, но ако трябва да го направя… По дяволите, предпочитам да си прережа гърлото…

Шевик се засмя:

— Трябва да вървя. Ще си бъда вкъщи след около час. Ела да вечеряш с нас.

— Ще се срещнем в стаята.

Шевик се отправи надолу по улицата с широката си крачка, а Бедап остана в нерешителност пред входа на КПР. Беше слънчев, хладен, ветровит пролетен следобед. Улиците на Абиней бяха светли, препълнени с хора и жизненост. Бедап се чувстваше едновременно и въодушевен и унил. Всичко бе обещаващо и все пак незадоволително. Запъти се към общежитието на улица Пекиш, в което живееха сега Шевик и Таквер. Както и очакваше завари Таквер вкъщи с бебето.

Таквер бе направила два спонтанни аборта, преди да добие Пилун, която се роди малко късничко, когато вече не я очакваха, но бе посрещната с възторг. Бе се родила съвсем мъничка и дори сега, когато наближаваше две годинки, все още бе така слабичка, с тънички ръчички и краченца. Когато я вземеше в себе си Бедап винаги се страхуваше да не повреди това фино, крехко създание. Той много обичаше Пилун, бе очарован от тъмносивите й очи и напълно завладян от безкрайната й доверчивост. Но всеки път, когато я докоснеше, осъзнаваше, нещо, за което изобщо не бе мислил преди: магнетичното привличане на жестокостта; разбираше защо силният измъчва слабия. И затова — макар че не би могъл да каже защо точно „затова“ — той разбра още нещо, за което никога не бе мислил и което никога не го бе вълнувало дотогава: какво е да се почувстваш родител. Изпитваше невероятно удоволствие всеки път, когато малката Пилун го наричаше „тада“.

Седна на леглото под прозореца. Стаята бе сравнително голяма, с две легла. Подът бе покрит с килим, но нямаше никакви мебели освен леглата. Нито столове, нито маса или бюро, само един подвижен параван, който служеше за очертаване разрешеното за игра пространство на Пилун. Таквер бе издърпала широкото чекмедже под другото легло и сортираше разни книжа в него.

— Моля те, подръж за малко Пилун, скъпи Дап! — усмихна му се широко тя. — Всеки път щом ги подредя и най-късно до десет минути тя ги разпилява наново. Ще свърша след минутка.

— Не се притеснявай. Спокойно си върши работата. Не ми се говори. Просто искам да поседя малко. Ела при мен, Пилун. Върви, миличка, върви. Браво, добро момиче! Ела при тада Дап. Ха така, хванах те.

Пилун се намести доволно на коленете му и се зае да разглежда дланта му. Бедап се срамуваше заради ноктите си, които отдавна вече не гризеше, но от дългото гризане бяха останали деформирани. Отначало сви дланта си, за да ги скрие, после се почувства засрамен за това, че се срамува и отново разтвори длан. Пилун заудря с юмруче по нея.

— Стаята е много хубава — рече той. — С хубаво изложение. Тиха и спокойна.

— Да. Мълчи за момент, моля те. Броя тези неща.

След малко тя остави книжата и затвори чекмеджето.

— Готово! Съжалявам, че стана така, но бях обещала на Шевик да подредя страниците на статията му. Искаш ли едно питие?

Много от основните хранителни продукти все още се раздаваха на дажби, макар и доста по-големи, отколкото през последните пет години. Овощните градини в Нортрайзинг не бяха пострадали много от сушата, а и добивът от тях по-бързо възстанови нормалните си размери, отколкото този в районите със зърнени култури така, че още миналата година сушените плодове и плодовите сокове бяха махнати от списъка на продуктите, които се раздаваха само на строго ограничени дажби. Таквер държеше една бутилка сок върху перваза на прозореца. Наля в две доста безформени глинени чаши, които Садик бе направата в училище. Седна срещу Бедап и го погледна усмихнато.

— Е, как вървят нещата в КПР?

— Както обикновено. А как е рибната лаборатория?

Таквер сведе поглед към чашата си, загледана в отразеният в повърхността на течността слънчев лъч.

— Не знам. Мисля да напускам.

— Защо, Таквер?

— По-добре да напусна сама, отколкото да ме принудят… Проблемът е, че обичам работата си и я върша много добре. А това е единствената подобна работа в Абиней. Не мога обаче да бъде член от изследователски екип, който е решил, че не съм част от колектива.

— Притискат те, така ли?

— През пялото време — отвърна тя и хвърли бърз, крадлив поглед към вратата, сякаш за да се увери, че Шевик не е там и не я чува. — Някои от тях са направо непоносими. Е, нали знаеш как е. Няма смисъл да задълбаваме.

— Да, знам. Затова и се радвам, че те заварих сама. Виж, аз. Шев, Скован и Гезах, и останалите от нас, които прекарват по-голямата част от времето си в печатницата или в радиопредавателната кула, нямаме назначения така, че не се виждаме много с хора извън Инициативния Синдикат. Аз прекарвам доста време и в КПР, но това е друг въпрос. Аз очаквах да се натъкна на опозиция там, поради простата причина, че сам я създадох. А какъв е твоя проблем? Ти на какво се натъкна?

— На омраза — отвърна Таквер с плътния си, нежен глас. — Истинска омраза. Директорът на проекта изобщо не желае да разговаря повече с мен. Е, това не е голяма загуба. Той и бездруго си е дървеняк. Но някои от другите ме казаха какво мислят… Има една жена, не в лабораторията, тук в общежитието. Нали съм в кварталния комитет по хигиената и отидох да говоря за нещо с нея. Тя изобщо не ме изслуша. Направо се нахвърли отгоре ми. „Да не си посмяла да стъпиш в тази стая. Знам ви аз вас, мръсни предатели, гадни интелектуалци, егоисти…“ и тъй нататък, все в същия дух.

После ми тресна вратата под носа. Доста комична ситуация.

Таквер се засмя, но в очите й нямаше смях. Пилун, свита в ръцете на Бедап, я видя и също се усмихна. После се прозя.

— Да, комично беше, но, знаеш, малко се изплаших. Аз съм страхливка, Дап. Не обичам насилието. Не обичам дори неодобрението!

— Да, разбирам. Единствената сигурност, която имаме, е одобрението на съседа ни. Един архист може да наруши закона и да се надява, че ще се измъкне безнаказано, но ние не можем да „нарушим“ обичая. Той е в основата на съвместния ни живот с другите… Ние едва сега започваме да разбираме какво означава да си революционер, както се изрази Шев на събранието днес. Усещането не е много приятно.

— Някои ни разбират — каза Таквер оптимистично. — Вчера например срещнах една жена в омнибуса. Не помня вече откъде се познаваме, може би в някой от работните десятъци. Тя рече: „Сигурно е прекрасно да живееш с такъв велик учен, трябва да е страшно интересно!“ Да, така е, отвърнах аз. Ако не друго поне винаги има за какво да си поговорим… Пилун, не заспивай, бебчо! Шевик скоро ще си дойде и ще отидем в столовата. Подрусай я малко, Дап. Та, исках да ти кажа, че тя знаеше кой е Шев, но не ме укоряваше, нито ме мразеше. Просто се отнесе много мило и любезно с мен.

— Хората наистина го познават — рече Бедап. — Това е доста странно като се има предвид, че едва ли могат да разберат книгата му. Аз самия не мога да разбера всичко. Няколкостотин човека обаче я разбират напълно, така мисли той. Тия, студентите от областните институти, които се искали да им изнесе лекции за Едновременността. Аз самия мисля, че няколко дузини е по-близо до истината. И все пак хората го познават, усещат, че той е нещо, с което могат да се гордеят. Ако не друго, поне това ще остане като нещо полезно, направено от Синдиката. Това, че отпечатахме книгата на Шев. Това може да се окаже единственото умно нещо, което сме направили.

— О, стига! Трябва да сте имали тежък ден в КПР днес.

— Така беше наистина. Ще ми се да ти кажа нещо ободрително, Таквер, но не мога. Синдикатът се приближи опасно близо до един от основните предразсъдъци на това общество: страхът от чужденеца. Имаше един младеж днес, който открито ни заплаши с насилствена саморазправа. Е, вероятността за това е твърде нищожна, но ще се намерят и други да го подкрепят. А и тази Рулаг! Тая жена е дяволски опасен опонент!

— Знаеш ли коя е тя, Дап?

— Не. Коя е?

— Шев не ти ли е казвал? Е да, той никога не говори за нея. Тя е майката.

— Майката на Шев?

Таквер кимна.

— Заминала си, когато бил на две годинки. Останал при баща си. Това не е нещо необикновено, разби се. Но Шев не мисли така. Според него тава наранило чувствата му. Лишило и него и баща му от нещо твърде съществено. Той, разбира се, не нрави генерални заключения, че родителите трябва да стоят при децата си. Но мисля, че точно оттогава е останала у него натрапчивата идея за голямото значение на верността между хората.

— Това, което е странното — оживено заговори Бедап, съвсем забравил за Пилун, която вече дълбоко спеше в скута му — е нейното отношение към него! Днес просто си личеше, че точно него е чакала да дойде на събранието. Тя много добре знае, че той е душата на групата ни и ни мрази, заради него. Но защо? Чувство на вина? Нима Одонианското общество е паднало толкова низка, че да почнем да се ръководим от чувството си за вина?… Знаеш ли, сега като ми каза това, си мисля, че те двамата си приличат външно. Само дето у нея всичко е някак застинало, вкаменено, мъртво.

Вратата се отвори и Шевик и Садик влязоха в стаята.

Садик бе на десет години, висока и слаба, със стройни крачета и крехко, нежно тяло. След нея влезе Шевик и, в новата любопитна светлина на роднинската му връзка с Рулаг, Бедап го огледа така, както човек глада един стар приятел, който не е виждал много отдавна. Приятното му, загоряло от слънцето лице, пълно с живот, но с отпечатъка на всичките тежки и трудни години върху себе си. Имаше известна прилика с чертите на Рулаг, но в същото време приличаше и на лицата на много други Анаресци, на хората озарени от свободния дух и превърнали в свой дом този пуст, самотен свят.

А междувременно в стаята цареше оживление и атмосфера на дружеско веселие. Размениха се поздрави, разнесе се смях, нацупената Пилун бе предавана от ръка на ръка, за да й се порадват, бутилката също обиколи компанията, задаваха се въпроси, завърза се разговор. Първо Садик бе център на вниманието, защото тя бе членът на семейството, който всички виждаха най-малко. После дойде ред и на Шевик.

— Какво искаше дъртата Мазна Брада?

— В Института ли си ходил? — попита Таквер.

— Току-що идвам оттам. Сабул ми беше оставил бележка тази сутрин в Синдиката. — Шевик пресуши чашата със сока си и я остави на пода. За момент остана безмълвен, напълно безизразен. — Каза ми, че федерацията на физиците има една свободна бройка за постоянно назначение.

— Искаш да кажеш за теб? Там? В Института?

Той кимна.

— И Сабул ти го каза лично?

— Ще се опита да ти помогне — рече Бедап.

— Да, и аз така мисля. Ако не можеш да го изкорениш, култивирай го, така казвахме навремето в Нортсетинг за плевелите. — Шевик изведнъж спонтанно избухна в смях. — Не е ли смешно?

— Не е — отвърна Таквер. — Никак не е смешно. Отвратително е. Как си могъл дори да говориш с него? След всичките клевети, които разнесе по твой адрес, и след гнусните лъжи, че си откраднал „Принципите…“ от него, и след като скри от теб, че Урасците са ти присъдили онази награда? Забрави ли миналата година, когато изхвърли онези студенти, които настояваха да им водиш лекции, понеже си оказвал върху тях вредно „криптоавторитарно влияние“? Ти, авторитарен! Това бе гнусно и отвратително. Не можеш да му простиш такова нещо. Как можеш да се държиш любезно с човек като него?

— Е, Сабул не въплъщава в себе си цялото зло. Той му е просто говорителят.

— Знам, но той много харесва тази си роля на говорител. Този противен гадняр! Какво му каза?

— Увъртах, както би се изразила ти — отговори Шевик и отново се засмя. Таквер отново хвърли поглед към него, усети, че въпреки самообладанието му, вътре в себе си е силно напрегнат и развълнуван.

— Значи не си му отказал категорично?

— Казах му, че преди няколко години съм взел решение да не приемам постоянно назначение, докато мога да работя върху теоретичните си разработки. Тогава той ми отговори, че тъй като назначението е за напълно автономна и самостоятелна работа, ще имам достатъчно, за да се занимавам паралелно и с теоретичните си изследвания. Каза още, че целта на назначаването ми на това място била — цитирам дословно — „да се подпомогне достъпът ти до експерименталното оборудване в лабораториите на Института, както и до стандартните канали за публикуване на научни трудове“. Имаше предвид отдела по печата и радиоразпръскването в КПР.

— Но това значи, че ти победи — радостно го изгледа Таквер. — Ти победи. Те ще отпечатат всичко, което напишеш. Нали точно това искаше преди пет години, когато се върнахме тук. Стените са съборени.

— Зад стените обаче има други стени — отбеляза Бедап.

— Да, ако приема назначението това може да се приеме за успех, от една страна. Сабул всъщност ми предлага… да ме легализира. Да ме направи официален. За да може да ме отдели от Инициативния Синдикат. Не ти ли се струва, че точно това се крие зад предложението му, Дап?

— Разбира се — отвърна Бедап с мрачно изражение. — Разделяй и владей!

— Но нали, ако върнат Шевик в Института и публикуват това, което напише в КПР, това е все едно, че дават мълчаливото си одобрение на Синдиката?

— На много хора може, и им изглежда така — рече Шевик.

— Не — каза Бедап. — На всички ще бъде разяснено, че великият физик е бил подведен от тази омразна група. Интелектуалците лесно се забъркват в такива каши, защото главите им са пълни с несвързани неща като време, пространство, материя, все неща, които нямат нищо общо с реалността и по този начин лесно биват подвеждани от злонамерени елементи на обществото. Но здравите сили, добрите Одонианци в Института мъдро са му показали собствените му грешки и той се е завърнал в правия път. И така той напуска Инициативния Синдикат и се покайва за грешките си, което моментално се разтръбява из всички краища на Анарес и Урас.

— Аз няма да напусна синдиката, Бедап.

Бедап вдигна глава и го изгледа замислено.

— Знам, че няма да го направиш, Шев.

— Е, добре. Хайде на вечеря. Стомахът ми стърже от глад. Чуй го как стърже, Пилун, чуй само. Рръърр, рръърр! Чуваш ли?

— Ап! — изписка Пилун със заповеден тон и протегна ръце към него. Шевик се наведе, взе я и я качи на конче, върху раменете си.

Отидоха в столовата на улица Пекиш. Изчакаха отвън да се открие свободно място за Бедап, за да може и той да влезе да се нахрани тук. Регистрирането му тук автоматично изтриваше регистрацията му в столовата, където се хранеше обикновено. Системата се контролираше от компютър и хващаше столовата мрежа в целия град. Това бе един от високо механизираните „хомеостатични процеси“, с който много се гордеели ранните заселници, но който сега се използваше единствено в Абиней. Както и по-простите системи, използвани другаде и тази не бе напълно безупречна. Понякога се получаваше разминаване, някоя порция се намаляваше, друга се увеличаваше, но грешките не бяха нито големи, нито съществени. Много рядко някой се отписваше от столовата на Пекиш, защото тя бе всеизвестна като най-добрата в цял Абиней, с традиционно добри готвачи. Най-после се освободи едно място и те влязоха. Двама млади хора, които Бедап бегло познаваше като съседи на Шевик и Таквер в общежитието, седнаха да се хранят на тяхната маса. Хапнаха добре и добре си побъбриха, но от време на време Бедап изпитваше усещането, че са отделени от другите, че са обгърнати от кръг на мълчание.

— Не знам какво ли още ще им хрумне на Урасците — рече Бедап и макар, че говореше съвсем спокойно, с раздразнение откри, че е понижил гласа си. — Поискаха да дойдат тук, после поискаха Шев да отиде там. Какво ли ще измислят пък сега?

— Не знаех, че са поискали Шев да отиде там — повдигна въпросително вежди Таквер.

— Как да не знаеш — рече Шевик. — Не помниш ли, че още когато ми казаха, че са ми дали наградата Сео Оен, попитаха мога ли да отида? За да си получа парите, които вървят с нея! — Усмихна се. Дори и да имаше кръг на мълчание около тях, това изобщо не го притесняваше. Той бе свикнал със самотата.

— Това го знам, но просто не съм мислила за това като за нещо осъществимо. Ти от доста време говориш, че ще предложиш на КПР да изпратим човек на Урас, просто за да ги шокираш.

— Точно това и направихме този следобед. Дап ме накара да го предложа.

— Е, шокирани ли бяха?

— Косите им щръкнаха, а очите изскочиха…

Таквер се засмя. Пилун седеше на висок стол до Шевик, дъвчеше парче хляб и бръщолевеше по детински някаква мелодия.

— О матари батари — изпя тя.

— … абъри бабъри бабъри даб! — бързо изрече Шевик, влизайки в тон с нея. Разговорът на възрастните продължи съвсем непринудени и с чести прекъсвания от страна на детето. Бедап нямаше нищо против, той отдавна бе разбрал, че трябва да приеме Шевик такъв какъвто е, с всичките му странности. Най-мълчалива от всички беше Садик.

Бедап остана с тях още час след вечерята в уютната им стаичка в общежитието. Когато стана да си върви, предложи да изпрати Садик до пансиона, който и без друго беше в неговата посока. Тук се случи едно от тези неща, или по-скоро сигнали, които оставаха неразбираеми за външни на семейството хора. Всичко, което успя да разбере бе само това, че без много шум или каквото и да е обсъждане на въпроса, Шевик също тръгна с тях. Таквер трябваше да отиде да нахрани Пилун, която ревеше все по-силно и по-силно. Тя целуна Бедап и той заедно с Шевик и Садик тръгнаха. Улисани в разговор двамата възрастни подминаха пансиона. Когато се обърнаха видяха, че Садик безмълвно и неподвижно стои пред вратата. Лицето й бе напълно безизразно под светлината на уличната лампа. Шевик се върна при нея.

— Какво има, Садик?

— Шевик, мога ли да остана в стаята тази нощ? — попита детето.

— Разбира се. Но какво има?

Деликатното, издължено лице на Садик потрепна за миг, готово да се разпадне.

— В пансиона никой не ме обича — каза тя, гласът и бе леко напрегнат, но все така дълбок и нежен.

— Не те обичат? Какво искаш да кажеш?

Още не се бяха докоснали. Тя събра кураж и отчаяно заговори:

— Защото не харесват… не харесват Синдиката, и Бедап, и… и теб. Те казват… По-голямата сестра в стаята… тя казва, че ти… че ний всички сме пр… казва, че сме предатели. — Изрекло думата, детето потръпна сякаш простреляно. Шевик я притисна до себе си. Тя се бе вкопчила в него с всички сили и се раздираше от ридания. Бе твърде пораснала, твърде висока, за да я вземе на ръце. Остана така, притискайки я към себе си и нежна я погали по главата. Вдигна поглед над косата й към Бедап. Собствените му очи бяха пълни със сълзи.

— Всичко е наред, Дап — рече той. — Ти върви.

Бедап нямаше какво друго да стори, освен да ги остави там. Мъжът и детето, прегърнати в единствената интимност, която той не можеше да сподели с тях — дълбоката, тежка интимност на болката. Тръгна си без чувство на облекчение или успокоение, почувства се по-скоро излишен. „Вече съм на трийсет и девет“, мислеше си той, докато вървеше към общежитието си, където живееше в пълна независимост. „Не след дълго ще стана на четирийсет. И какво съм направил? Какво изобщо правих досега? Нищо. Натрапвах се. Натрапвах се в живота на другите, защото нямам свой собствен. Така и не намерих време. А сега времето ще ме връхлети ненадейно някой ден и никога няма да мога да имам… това“. Той погледна назад, надолу по дългата, тиха улица, където лампата на пресечката хвърляше малка локвичка светлина във ветровитата нощ, но или се бе отдалечил много, за да може да види бащата и дъщерята, или пък те си бяха заминали. Не можеше да изрази с думи това, което бе имал предвид под „това“ и, все пак, чувстваше, че много добре го разбира. Чувстваше, че всичката останала му надежда е именно в това прозрение и, че трябва да промени начина си на живот, ако иска да оцелее.

Когато Садик се успокои достатъчно, че да я откъсне от себе си, той я сложи да седне на стъпалата пред пансиона и влезе вътре да предупреди нощният възпитател, че детето ще остане при родителите си тази нощ. Възпитателят се държа доста хладно с него. Възрастните, които работеха в детските пансиони проявяваха естествена склонност на неодобрение към такъв род преспивания на децата при родителите си, понеже ги намираха за невъзпитателни. Шевик си каза, че вероятно греши, но имаше чувството, че в отношението на възпитателя към него имаше нещо повече от гореспоменатото неодобрение. Залите в училищния център бяха ярко осветени, кънтящи от детски гласове, упражнения по музика, тропот на бягащи крачета. Всичките звуци, аромати, сенки, спомени от детството в момента нахлуха в съзнанието на Шевик. С тях се върнаха и страховете. Човек винаги забравя за страховете от детството си.

Излезе навън, прегърна Садик и двама се запътиха към къщи. Садик остана мълчалива през цялото време. Едва когато стигнаха пред входа на общежитието се обърна към Шевик.

— Знам, че двамата с Таквер не искате да оставам през нощта в стаята ви.

— Откъде ти хрумна такова нещо?

— Защото вие искате да сте сами. Възрастните двойки винаги искат да са сами.

— Нали и Пилун е там — отбеляза той.

— Пилун не се брои.

— Ти също.

Тя подсмръкна в опит да се усмихне.

Влязоха в осветената стая и Таквер видя бледото й, подпухнало от плача лице.

— Какво е станало?

В същото време Пилун, прекъсната тъкмо когато сучеше, рязко изтръгната от блаженството, започна да плаче. Като я чу, Садик също се разрида и за момент в стаята настъпи пълно объркване, в което всички плачеха или се опитваха да се утешават взаимно. Всичко свърши бързо и най-сетне настана мир и спокойствие. Пилун се кротна в скута на майка си, а Садик в скута на баща си.

Когато бебето най-после беше сложено да спи. Таквер се обърна към Садик с мекия си нежен глас.

— Кажи ми сега, какво има?

Самата Садик почти бе задрямала с глава върху рамото на Шевик. Той усети как тя се размърда и се накани да отговори. Погали я по косата, за да накара да замълчи и отговори вместо нея.

— Някои хора от училищния център не ни одобряват.

— Какво право имат да ни се бъркат в работата, дявол да го вземе? Кой им дава право изобщо да ни съдят?

— Шшшт. Всъщност не одобряват Синдиката.

— О, — възкликна Таквер, кратък, гърлен звук. После в опита си да закопчее копчето на туниката си го откъсна от мястото му. То остана в шепата й. Тя погледна надолу към него, после вдигна очи към Шевик и Садик.

— От колко време продължава това?

— Отдавна — отвърна Садик, без да вдига глава.

— С дни, с месеци, от началото на сезона?

— О, още по-отдавна. Но сега… Сега се отнасят много лошо с мен. Особено нощем. Терзол не ги спира. — Садик говореше като на сън, тихо и спокойно, сякаш това вече изобщо не я засягаше.

— И какво правят? — настоя Таквер, въпреки предупредителния поглед на Шевик.

— Ами, те… просто се държат гадно. Не ме пускат да играя с тях и такива неща. Тип, нали я знаеш, дето ми беше приятелка, тя идваше преди да си говорим, когато загасят лампите. Сега вече не идва. Сега Терзол е голямата сестра и пансиона, и тя… тя казва, „Шевик… Шевике…“

Той усети бурното напрежение в крехкото й телце. Намеси се:

— Тя казва, че Шевик е предател, а Садик е егоист… Нали знаеш какво казва тя, Таквер! — Очите му горяха. Таквер се приближи до тях и нежно погали дъщеря си по бузата.

— Да, знам — тихо рече, върна се обратно на другото легло и седна с лице към тях.

Бебето, завито в малкото си креватче в ъгъла, леко изхърка. Съседите от другата стая се върнаха от столовата, затвори се врата, някой отдолу от площада пожела някому лека нощ, някой от съседните прозорци му отговори. Голямото общежитие, с повече от двеста стаи, продължаваше собствения си живот. Както тяхното съществуване бе част от неговото, така й неговото съществуване бе част от тяхното, като част от едно цяло. Садик слезе от коленете на баща и седна на леглото близо до него. Черната й коса бе разрошена, немирни кичурчета висяха пред лицето й.

— Не исках да ви казвам, защото… — Гласът и звучеше тихичко, крехко. — Но става все по-лошо. Те един друг се насъскват и стават все по-груби.

— Тогава няма да се връщаш там — рече Шевик. Той сложи ръка върху рамото й, за да я притегли към себе си, но тя остана изправена.

— Ако отида и поговоря с тях… — започна Таквер.

— Няма никакъв смисъл. Не можеш да ги промениш.

— Но защо? Какво сме им сторили? — простена Таквер. Шевик не отговори. Той продължи да обгръща с ръка крехките й рамене и най-сетне тя се притисна към него и оброни тежко глава на рамото му.

— Има и други училищни центрове — рече той неуверено.

Таквер се изправи, очевидно не я свърташе на едно място, искаше да направи нещо. Но нямаше какво.

— Дай да ти сплета косата, Садик — рече тя тихо.

Среса и сплете косата на детето на плитки. Сложиха Садик да легне при бебето и придърпаха паравана. Садик почти щеше да се разплаче отново, когато ги целуна за лека нощ, но след половин час по равномерното й дишане разбраха, че е заспала.

Шевик седна на тяхното легло с бележника си и линийката за смятане в ръка.

— Подредих страниците на ръкописа ти днес — рече Таквер.

— Колко излязоха?

— Четиридесет и една. С приложението.

Той кимна. Таквер се изпрани, хвърли над паравана поглед към спящите деца, после върна и седна до него на ръба на леглото.

— Усещах, че нещо става. Но тя никога не спомена нищо. Все мълчи, същински стоик. Не мислех, че ще е чак толкова лошо. Мислех, че проблемите са само за нас, изобщо не подозирах, че могат да намесят и децата. — Говореше тихо, с горчивина. — Неприязънта към нас нараства все повече и повече… Мислиш ли, че ако смени училището това ще промени нещата?

— Не знам. Ако прекарва много време при нас, вероятно не.

— Не искаш да кажеш, че…

— Не, не. Просто ти съобщавам фактите. Ако продължим да даряваме детето си с родителските си грижи и любов, не можем да й спестим и това, което върви заедно с тях. Рискът от болката. Болката, която ние ще й причиним. Болката, която тя ще изпитва заради нас.

— Не е справедливо да тормозят нея за това, което правим ние. Тя е толкова добра, толкова сърдечна, чиста като изворна вода… — Таквер замълча, за да овладее внезапния порив на мъка. Изтри очите си и здраво стисна устни.

— Не заради това, което правим ние, а за това, което правя аз. — Той остави бележника си настрани. — Ти също страдаш, заради мен.

— Изобщо не ме интересува какво мислят другите.

— Ами на работата ти?

— Мога да се преместя.

— Но не и в този град. Или поне не в твоята специалност.

— Е, нима искаш да отида някъде другаде? В рибните лаборатории в Мир и Благоденствие винаги ще ме вземат. Но ти какво ще правиш? — Тя ядно го изгледа. — Ще останеш тук, така ли?

— Мога да дойда с теб. Скован и останалите вече доста сносно се оправят с Йотийския, ще могат да се справят с радиовръзките, а това в момента е единственото нещо, което правя в Синдиката. С физика мога да се занимавам също ролкова добре и в Мир и Благоденствие, както и тук. Но това няма да реши проблема, освен ако не напусна Синдиката, нали? Аз съм проблема. Аз съм този, който причинява нещастията.

— Мислиш ли, че в едно забутано градче като Мир и Благоденствие ще ги интересува с какво се занимаваш?

— Страхувам се, че да.

— Шев, с колко ли омраза си се сблъскал досега? И ти ли си мълчиш като Садик?

— И като теб също. Е, понякога. Миналото лято в Конкорд нещата бяха малко по-зле, отколкото ти разказах. Имаше хвърлени камъни и дори един доста сериозен сблъсък. Студентите, които ме помолиха да отида и да им изнеса лекциите, трябваше да се бият за мен. И те бяха готови да го направят, но аз се отказах и се върнах. Излагах ги на опасност. Е, студентите винаги са склонни да поемат рискове и опасности. В края на краищата, ние сами търсихме сблъсък, ние умишлено разбунихме хората. Много от тях са на наша страна. Но сега… сега започвам да се питам дали не излагам на опасност теб и децата. Така. Като оставам с вас.

— Разбира се, че ти самият не си застрашен — каза Таквер.

— Аз си го търсех. Но изобщо не ми мина през ума, че те ще пренесат племенната си неприязън и върху теб. Мога да приема опасността за себе си, но не мога да приема да се забъркваш и ти.

— Какъв алтруист!

— Може и така да е. Но не мога да се променя. Чувствам се отговорен за теб. Така. Без мен ти би могла да отидеш където си поискаш, да останеш и тук. Ти помагаш на Синдиката, но истинската причина за омразата им към теб е твоята преданост и лоялност към мен. Аз съм символът. Така че за мен… Аз съм този, който няма къде да отиде.

— Замини за Урас — рече Таквер. Гласът й бе толкова рязък и остър, че Шевик се дръпна назад сякаш го бе зашлевила през лицето.

Не го погледна в очите, но повтори вече по-меко:

— Замини, за Урас… Защо не? Там те искат. А тук — не. Може би, когато заминеш, те ще започнат да разбират какво са изгубили… А и ти искаш да отидеш. Разбрах това тази вечер. Никога преди не бях мислила за това, но тази вечер в столовата, когато говорехме за наградата ти, го разбрах. Разбрах го по начина, по който се смееше.

— Нямам нужда от награди и отплати!

— Така е, но имаш нужда от правилно оценяване на труда ти. Имаш нужда свободно и открито да говориш за това, което искаш. Имаш нужда от студенти, сред които да няма доносници на Сабул. Виж, ти и Дал все говорите за това как ще стреснете КПР с предложението си някой да замине за Урас и настоявате за изконното право на индивида за избор и себеизява. Но ако само си приказвате за това, а никой не замине, вие само ще налеете вода в тяхната воденица. Ще затвърдите позициите им. Ще докажете, че традицията е ненарушима. Сега, когато вече сте го заявили открито пред КПР, някой ще трябва да замине. Това трябва да бъдеш ти. Те са те поканили, имаш основателна причина да заминеш. Иди и си вземи наградата… и парите, които са приготвили за теб — довърши тя с внезапен искрен смях.

— Таквер, аз не искам да ходя на Урас!

— Напротив, искаш. И го знаеш много добре. Макар че не съм сигурна, че знам защо.

— Е, разбира се, бих искал да се срещна с някои от техните физици… И да видя лабораториите в Ю Ун, където извършват опити със светлината. — Изведнъж придоби някак засрамено изражение.

— Имащ пълното право да го направиш — с яростна решимост отсече Таквер. — Щом това е част от твоята работи, ти си длъжен да го направиш.

— Това ще помогне да продължим Революцията — и от двете страни — нали така? — рече той. — Толкова шантава идея!

Като в пиесата на Тирин, само че наопаки. Аз ще отида, за да покваря архистите. Е, така поне ще им докажем, че Анарес съществува. Те говорят с нас по радиото, но не мисля, че наистина ни вярват. Не мисля, че вярват какви сме наистина.

— Ако повярват, може и да се изплашат. Ако ги убедиш, че съществуваме такива, каквито сме, те могат да дойдат и да вдигнат цялата ни планета във въздуха.

— Не мисля така. Мога да успея да направя малка революция в представите им за физиката, но не и в общественото им мнение. Тук, именно тук, мога да повлияя на обществото, макар че никой не обръща внимание на физичните ми теории. Ти си напълно права. Щом веднъж сме казали, че ще го направим, просто сме длъжни да го направим. — Замълча за момент. — Чудя се с каква ли физика се занимават другите раси.

— Кои други раси?

— Чужденците. Хората от Хейн и останалите слънчеви системи. На Урас има две посолства на чужди светове. На Хейн и Тера. Хейняните са изобретили междузвездните космически кораби, които Урасците използват сега. Предполагам, че ще ги дадат и на нас, стига само да поискаме. Това една крайно интересна възможност… — Не довърши.

След още една продължителна пауза той се обърна към нея и й каза със съвсем променен, саркастичен тон:

— А какво ще правиш ти, докато аз съм на гости на собствениците?

— Ще отида на крайбрежието на Соруба, заедно с децата и там ще заживея мирно и тихо като техник в рибните лаборатории. Докато се върнеш.

— Докато се върна? Кой знае дали ще мога да се върна? Тя впи поглед право в очите му.

— Какво би ти попречило да се върнеш?

— Може би самите Урасци. Те могат да ме задържат. Никой там не е свободен да идва и да си тръгва, когато си поиска. А може собствения ми народ да го направи. Може да не ми позволят да кацна обратно на Анарес. Днес някои от тях и КПР намекнаха точно за такава възможност. Едната беше Рулаг.

— Да, напълно в неин стил. Тя само това знае — вечно да бъде против. Против възможността за връщане вкъщи.

— Това е съвсем вярно. Тя си е такава — рече той и се облегна назад, загледан в Таквер с любов. — Но, за съжаление, Рулаг не е единствената. Твърде много хора смятат, че който отиде на Урас и се опита да се върне с просто предател и шпионин.

— И какво биха могли да направят наистина?

— Ами, ако успеят да убедят Отбраната, че съществува реална опасност, могат и да свалят кораба с ракета.

— Нима в Отбраната са толкова наивни?

— Не мисля. Но дори и Отбраната да не се намеси, всеки друг би могъл да направи саморъчен експлозив и да взриви кораба на земята. Или, най-вероятно, да ме нападнат веднага щом изляза от кораба. Смятам, че това е твърде възможно. Трябва да включа тази възможност като вероятен край на програмата ми за туристическа обиколка из забележителните местности на Урас.

— Струва ли си тогава да… да поемеш този риск?

За момент замълча, зареял поглед в празното пространство.

— Да — отвърна — донякъде. Ако мога да завърши Теорията си там и да я дам на тях, и на нас, а и на всички останали светове, нали разбираш? Е тогава си струва, за мен. Тук съм затворен зад стените. Притиснат съм отвсякъде. Трудно е да работиш, без да можеш да правиш опити, без нужната експериментална лаборатория, без колеги, без приятели, без студенти. А дори и когато свърша работата, те не я искат. Или пък, ако я искат, като Сабул, искат и да си мълча и да кротувам в замяна на тяхното одобрение… Ще използват трудовете ми едва след като умра. Винаги става така. Но защо трябва да давам труда на живота си на някакъв си Сабул, на всичките Сабуловпи, на цялата дребнава, подла и егоистична малка планета? Искам да дам труда си на всички. Това, върху което работя, е прекалено голямо. То трябва да се даде на всички. Няма да се изчерпи!

— Добре тогава — рече Таквер — значи си заслужава.

— Заслужава какво?

— Заслужава си риска. Рискът, че може да не се върнеш обратно.

— Може да не се върна обратно — повтори той. Вдигна очи и погледна Таквер със странен, напрегнат и все пак празен поглед.

— Мисля, че има много повече хора на наша страна, на страната на Синдиката, отколкото си даваме сметка. Просто не сме постигнали нещо съществено досега, не сме направили много. Не сме направили нещо, което да ги обедини, да ги сплоти. Не сме поели никакъв риск. Ако ти поемеш риска, мисля, че те открито ще застанат зад теб. Ако им отвориш вратата, те ще вдъхнат свежия въздух, ще вдъхнат свободата.

— И ще се втурнат един през друг да затръшнат същата тази врата…

— Ако го направят, толкова по-зле за тях самите. Синдикатът ще може да те зашити, когато кацнеш с кораба. А после, ако те все още са така враждебни и пълни с омраза, ще ги пратим да вървят по дяволите. Каква е ползата от анархистично общество, което се страхува от анархисти? Ще отидем да живеем в Лоунсъм, или в Апър Седеп, или в Атърмоуст, ще заживеем сами високо горе в планините, ако трябва. Там има достатъчно място. Ще има хора, които ще ни последват. Ще създадем нова комуна. Ако нашето общество се е превърнало в политизирано и жадно за власт общество, тогава ние ще се махнем, ще отидем и ще създадем един нов Анарес от руините на стария Анарес, едно ново начало. Как ти се струва това?

— Прекрасно — отвърна той. — Прекрасно, скъпа. Но да знаеш, че няма да замина за Урас.

— О, напротив! — рече Таквер. — Ще заминеш и ще се върнеш. — Очите й се бяха смекчили, бяха станали нежни и тъмни. Много тъмни, като гора през нощта. — Трябва само да се решиш. Ти винаги стигаш там, за където си тръгнал. И винаги се връщаш.

— Не ставай глупава, Таквер, аз няма да замина за Урас.

— Уморена съм — протегна се Таквер и се наведе, да положи глава върху рамото му. — Хайде да си лягаме.