П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (11)

1

На улицата пред кантората на Никълс, Еридж и Тръбшоу, понастоящем „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“, Сали спря за секунда и се замисли. Подготвяйки се за разговора, тя ей беше сложила най-хубавата рокля. Но макар че й стоеше добре, не беше достатъчно бомбастична за великолепието на хотел „Бариболт“, където стандартите бяха високи. Тя погледна часовника си. Беше още рано и имаше достатъчно време да отиде до най-добрия магазин в Лондон и да купи нещо наистина поразяващо. Нейният кавалер й беше направил изключително впечатление и тя искаше да бъде достойна за него. След като установиха самоличността й, Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс й бяха предплатили значителна сума, така че нищо не й пречеше да започне да сее злато с шепи. И тя повика такси.

Когато Сали излезе с покупката си от един от най-скъпите магазини в Лондон, времето беше напреднало доста, но не чак толкова, че да осуети едно бързо посещение на „Фаунтън корт“. Естествено, беше любопитна да види новия си дом. Повика друго такси.

„Фаунтън корт“ направо й взе дъха. Джери Никълс го беше нарекъл шик и това си беше самата истина. В добавка към парите, госпожица Карбъри имаше и отличен вкус. Всичко си беше на мястото — мебелите, завесите, възглавниците, килимите, книгите, картините. За човек, свикнал с „Лабърнъм роуд“ 18, ефектът беше умопомрачителен, затова Сали се отпусна в един от луксозните столове и се опита да осъзнае, че цялото това великолепие е нейно.

Трябваше да мине известно време, за да се промъкне подло в бляновете й една не чак толкова приятна мисъл: това великолепие върви с неотлъчната компания на непознатата госпожица Дафни Долби. Сали се запита, не без известна тревога, що за жена ще се окаже тази Дафни Долби и в същия миг успя да установи поне как изглежда, тъй като госпожица Долби влезе през вратата, която очевидно водеше към спалните помещения.

Въпреки това, което Джери й каза, Сали не беше прогонила от съзнанието си картината на детектива-жена, изобразяваща същество страховито и зловещо. Ето защо видът на този екземпляр я накара да въздъхне с облекчение. Новодошлата можеше и да се окаже по-късно змия в райския кът, но поне изглеждаше добре, всъщност бе много привлекателна. Беше доста млада, с кръгло приятно лице и кафяви очи, на които липсваше онова пронизващо свойство, което обикновено се свързва с представителите на детективската професия. Външността й беше съвсем нормална, макар че един познавач би видял във формата на устата и брадичката й признак на решителност и силна воля. Това не бяха уста и брадичка на някоя глезла.

— Госпожица Фич, струва ми се — каза тя. — И ако си мислиш, че аз съм госпожица Долби, значи си познала. Посещаваш стария дом?

— Моля?

— Не работехте ли тук с госпожица Карбъри? — поинтересува се Дафни.

— О, не, тя го купи след като се разделихме.

— И го е държала, докато е била в Южна Америка? Какво нещо е да имаш пари! Е, харесва ли ти?

— Чудесен е.

— И аз бях поразена. Надявам се да се чувстваме удобно тук. Дано компанията ми не ти развали удоволствието. Знам, че съм напаст и досада, но ние от тая професия доста често сме такива. Ще се помъча да стана незабележима, доколкото мога.

Сали, която харесваше почти всички, вече бе започнала да храни топли чувства към посетителката си. Тя отвърна сърдечно:

— Изобщо не си напаст и досада. Ще се радвам да останеш при мен.

— Вярвам, че наистина го мислиш — поклати глава Дафни и се отпусна на един фотьойл.

— Разбира се, че го мисля. Ще пълзиш ли по пода, за да събираш малки предмети и да ги слагаш в пликове?

— Ще го правя, ако кажеш. Цялата съм на твое разположение.

— И ще ми разкажеш всичко за твоите случаи?

— Не са много интересни.

— Няма ли рубини на махараджи и секретни договори?

— Всъщност, работата ми е доста скучна. Предимно търчане. Ако имаш здрави крака, значи си добре. Но вече не се занимавам с това. Бизнесът си е мой.

— Как стигна толкова високо?

— Имах влияние. Баща ми беше началник в Скотланд Ярд. Когато трябваше да се пенсионира, основа тази агенция и я разработи в нещо наистина голямо. Накарах го да ме вземе като детектив и така научих всичко за здравите крака. Бях повишена до партньор. После татко отиде на Чанъл Айлъндз^[1] да отглежда домати и аз станах шеф. Ето ти историята на Пепеляшка, която станала принцеса.

— Не бих си помислила, че шефът ще се нагърби с такава неблагодарна работа. Звучи ми повече като задача за някой със здрави крака.

— Това беше предложение на Джери Никълс. Той ми каза, че няма да ти хареса някоя детективка да ти душа във врата. И е съвсем прав. Моите момичета са симпатяги, но нямат склонност към контактуване, докато при мен, както виждаш, не е така. Ако ти е приятно, ще си бъбрим за какво ли не през дългите зимни вечери.

— Очаквам ги с нетърпение. Такова разрешение на въпроса обичайна практика ли е?

— Не мога да ти кажа. Никога не го бях чувала преди. Но идеята ти е ясна. Антиникотиновата лига иска да докопа двадесет и петте хиляди, а няма никакъв шанс, ако оспори завещанието. Затова възлагат надеждите си на тая клауза с пушенето. Лакоми прасета — тръсна глава Дафни. — Вместо да са доволни от това, което получават… Но такъв е животът. Както и да е, желая ти късмет.

— Благодаря. Радвам се, че си на моя страна.

Дафни Долби внезапно стана сериозна. Тези думи изглежда я обидиха.

— Не съм на ничия страна — каза тя.

— О, съжалявам.

— Разбирам те — продължи госпожица Долби, като поомекна. — Желая ти добър живот, свобода и щастие и ще извикам три пъти „ура“, ако всичко мине успешно. Но аз съм като рефер на футболен мач. А той не може да взима страна. Даже да му се иска момчетата с розовите шорти да разбият онези в зелените гащи на лилави райета, не може да си позволи това да влияе на решенията му. Същото е и с мен. Работата е моята религия.

— Разбирам какво имаш предвид. Въпрос на лоялност.

— Именно. Може да съм на твоя страна, но ако те хвана да пушиш, не мисли, че няма да те разоблича. Дългът на първо място.

— Разбирам. Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. Какво имаш там?

— Нова рокля. Ще обядвам в „Бариболт“.

— Вече се целиш нависоко, а? Съвсем правилно. Забавлявай се, докато имаш възможност. Аз ще хапна сандвич с кафе в офиса. Освен ако годеникът ми не ме заведе някъде на обяд. Но не мисля, че ще го направи. Джоба му винаги е празен. Все залага на губещи коне като покойния си баща. Мога ли да те закарам до „Бариболт“? На път ми е.

— Не, благодаря. Връщам се до общежитието.

— Тогава тръгвам. Между другото, не се поддавай на изкушението да запалиш цигара, докато си далече от очите ми. Ще искам от теб да ми дъхнеш в най-неочаквани моменти.

— Да ти дъхна? — подскочи Сали.

— Предохранителна мярка. Трябва да съм сигурна.

— Наистина си последователна.

— Гордея се с това — отвърна госпожица Долби.