П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (8)

1

Във вторник сутринта Джо Пикъринг бе поел към приятеля си Джери Никълс. Движеше се замислено, с вид, наподобяващ повече този на сомнамбул, отколкото на жизнен млад мъж, владеещ напълно крайниците си. В главите на пешеходците, с които се сблъскваше, се зараждаха недотам приятелски мисли за него, но ако те имаха на разположение пълните факти около състоянието му, щяха да разберат, че му трябва съчувствие, а не упрек. Защото като се събуди в неделя сутринта, Джо установи, че миналата вечер му се е случило това, което на практика се свежда до любов от пръв поглед, а това естествено тревожеше духа му и се отразяваше неблагоприятно на координираните движения на всеки един негов крайник.

В подобно положение той не би позволил да изпадне нито един от героите му, които създаваше вечер след работа, защото все пак беше писател, макар и неуспял. Любовта от пръв поглед, мислеше си Джо навъсено, трябва да се остави на ония, които пишат за милозливи девойки — Роузи М. Банкс, например, авторката на „Марвин Кийн, светският лъв“, или Лейла Дж. Пинкни, написала „Пролетни ухания“ и „Цветче на хълма“.

И все пак несъмнено това се бе случило, колкото и погрешно да е според всички артистични правила. Беше виждал въпросната девойка само два пъти, но любовта, ако цитираме Роузи М. Банкс („Целувка по здрач“, Глава трета), „бе изплела златните си мрежи около него“. Симптомите бяха безпогрешни.

Разбира се, човек не би имал нищо против любовта от пръв, че и от втори поглед, но ако е решил да се захваща с тая работа, по-добре би било да знае името и адреса на обекта на своята страст. Адресът на Сали беше пълна загадка за Джо, а колкото до името й, помнеше само частта със Сали — какво следваше напълно бе изхвръкнало от главата му. Не запомни и името на вестника, за който тя работи. Имаше една теоретична възможност да изкупи всички седмичници в Лондон и да ги изчете, докато намери интервюто на Сали Еди-коя си, но едва ли след неуспеха на пиесата някой редактор ще си направи труда да го публикува.

Ето защо той пристигна при Никълс, Еридж и Тръбшоу в мрачно разположение на духа. За щастие приятелят му Джери, жизнерадостен младеж, който винаги беше весел за двама, днес изглеждаше в още по-добро настроение от обикновено. За разлика от своя посетител, той създаваше впечатлението, че целият свят му се струва от хубав по-хубав. След началните поздрави, които се отличаваха с особена сърдечност, той обърна разговора към темата на писмото си.

— Нещо направи ли ти впечатление, Джо? — запита той с вид на прясно откъсната репичка.

— Само, че е много мило да се сетиш за мен — изхъхри младежът с глас, който можеше мигновено да спаружи всеки един зеленчук.

— И нищо по-особено? — продължи все в същия дух Джери.

— Не. Имаше ли нещо?

— Беше подписано от „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“ — изцвили домакинът.

— Е, нали така се казва кантората?

— „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“.

На Джо му просветна и мрачните му мисли определено се разведриха. Той умееше да се радва на успеха на приятелите.

— Искаш да кажеш, че са те направили партньор?

— Точно това. Младши, но все пак партньор. По-голяма заплата, повече самочувствие, уважение от страна на подчинените и тям подобните му.

— Е, това е чудесно. Моите поздравления.

— Благодаря. И много мило, че не питаш защо. Но аз ще ти кажа. Мисля, че баща ми най-накрая разбра — фирмата има нужда от някой, който да говори като нормален човек, а не да грачи с правния речник на Еридж, Тръбшоу и на него самия. Някой, който да предразполага по-нервните клиенти.

— И ще предразполагаш ли някого тази сутрин?

— Само теб и едно момиче, което се обади, че ще дойде. Но да не говорим повече за моя триумф. Нека да се заемем с Луелин.

— Това, за което ми писа в писмото?

— Точно това. Според мен, открива ти се прекрасна възможност. Разбира се, има и риск, но какво ли няма на тоя свят.

— И какъв е рискът?

— Ами ще трябва да напуснеш работа, което ще те остави с пръст в устата, ако Луелин реши, че не си подходящият човек. Тогава ще останеш без средства за препитание, а в днешно време е трудно да намериш такива. Нямам нищо против да си призная, че ако баща ми не беше една от най-големите правни акули в Лондон, едва ли щях да мога да ям три пъти на ден.

— Може ли Луелин да вземе решение за една седмица?

— Предполагам може. Защо една седмица?

— Защото тъкмо съм по средата на двуседмичния си отпуск, така че няма да се налага да си връчвам веднага оставката.

— Звучи добре.

— Това решава най-належащото. А сега сигурно ще ми кажеш какво иска Луелин и кой, по дяволите, е той.

Джери изглеждаше изненадан.

— Не си ли чувал за Луелин?

— Никога.

— Голямата клечка от киното?

— А, да. Виждал съм името на екрана, преди да започне филма. „Супер Луелин Продъкшън“.

— Точно така.

— Но за какво съм му аз, ако ме одобри? Какво ще правя?

— Ще играеш ролята на постоянен бодигард, струва ми се.

— От какво ще го пазя?

— Не каза. Стана малко свенлив, когато опитах да зачекна този въпрос. Но ако отидеш на „Енистън Гардънс“ 8, където живее, и му кажеш, че аз те изпращам, предполагам, че ще ти каже.

— Навярно го преследват тайни врагове.

— Възможно.

— Човек като него сигурно ги въди като бълхи върху смърдяща котешка кожа. С десетки за секунда.

— Със стотици.

— И всичките с меки шапки и дъждобрани.

— И с автомати. Макар че, ако ме питаш, му трябва само някой, който да му отговаря с „Да“, когато трябва. Както и да е, дава тлъсто заплащане, така че иди и виж.

— Ще отида. И благодаря, Джери.

— Няма защо. Очаквам бъдещите ти успехи с огромен интерес.

— Ако трябва само да казвам „Да“, аз съм неговият човек.

Вътрешният телефон иззвъня. Джери скочи да се обади.

— Да, татко?… Веднага, татко… Там съм за секунда, татко. Това беше баща ми, Джо. Иска да ме види за нещо — избъбри Джери и изчезна със скорост, равна на скоростта на подплашен млад звяр на квадрат. Защото когато шефът на една фирма повика младшия съдружник, очаква бърза реакция.

Джо остана потънал в размисли. Той беше оптимист по природа и несгодите на съдбата, които до настоящия момент играеха такава значителна роля в живота му, не бяха съсипали напълно надеждата, че, както беше казал Мак, все някога слънцето ще се покаже и за него. И сегашната възможност изглежда показваше какви точно са намеренията на слънцето.

Причините на господин Луелин да търси неговите услуги тепърва щяха да се изясняват. Вероятно иска някой да танцува пред него, както Давид танцувал пред Саул^[1], да го забавлява с трикове с карти или просто да се върти наоколо и да казва на неканените посетители, че шефът е на конференция. С две думи, човекът явно се нуждае от дясна ръка и в лицето на Джо Пикъринг щеше да намери точно това. Той се виждаше как влиза под кожата на господин Луелин, как става толкова незаменим за него, че последният няма да има друг избор, освен да му довери някоя от многобройните си примамливи служби, които са в ръцете на всеки магнат от неговия калибър. Това ще даде възможност на Джо, след като е поставил финансите си на здрава основа, да се ожени за любимото момиче и да живее щастливо до края на живота си.

Първо, разбира се, ще трябва да се осведоми за името и адреса й, което изисква известна проучвателна работа, но това можеше да стане с помощта на частни детективи.

В картината, която беше нарисувал в съзнанието си, не съзираше и един-единствен дефект, затова затвори очи да й се наслади.

Точно в този момент вратата се отвори и в стаята безшумно влезе Сали.