П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (6)

2

— Господи! — викна той. — Ти ли си?

— О, здравей — възкликна Сали.

— Казвам се Пикъринг, ако си спомняш.

— Не съм забравила. Благодаря, че ме хвана така сръчно.

— Няма защо. Какво правиш? Изпълняваш някакъв танц ли?

— Куцам. Токът ми падна.

— А това ли било?

— Ходех си кротко и мирно — започна Сали, — когато тряс — няма ми го токът на дясната обувка. И ето ти проблем в навигацията.

— Мога да си представя.

— След малко ще дойде такси — прекъсна го тя. — Междувременно, казвай новините. Боксирал ли си се напоследък?

— Не и тия дни. Освен дето се запитах дали да цапардосам Вира Далримпъл по окото, но от мен да мине.

— Надявам се тя да не е съсипала пиесата ти. Как върви?

— Свърши се.

— О, не!

— Точно тази вечер.

— Наистина съжалявам. Трябва да се чувстваш ужасно.

— Бил съм и по-весел.

— Не изглеждаш много тъжен.

— Само маска. Заклех се да не се поддавам на самосъжаление. В края на краищата, имало е толкова хора къде-къде по-зле от мен.

— Би могло да се погледне и от този ъгъл — съгласи се Сали.

— Вземи например момчето, което стояло само на горящата палуба, след като всички избягали. Не може да му е било приятно.^[1]

— Ни най-малко.

— Но не съм чул да е опявал. Ами Наполеон. Страдал е от киселини в стомаха. Не е можел нищичко да хапне. Всеки път, когато ставал от масата, усещал как в корема му се устройва боксов шампионат за диви котки. А отгоре на всичко и Ватерло.

— И сигурно единственото, което е казвал, било „О-лала“.

— Не бих се учудил.

— Е, можем да се майтапим така до безкрайност, но това не променя факта, че ужасно съжалявам и мисля, че ти наистина приемаш нещата доста добре.

— Благодаря. Това означава много за мен.

— Надявам се всичко скоро да се оправи.

— От много надежден източник знам, че скоро слънцето ще се покаже и за мен. А сега — добави Джо, — нека да ти взема такси.

 

 

Таксито тръгна, а той поднови пътуването си към дома. Когато влезе в апартамента, намери писмо на пода и разпозна почерка на приятеля си Джери Никълс, който работеше за адвокатската кантора на баща си „Никълс, Еридж и Тръбшоу“ на „Бедфорд роу“ 27.

„Скъпи Джо — пишеше Джери, — ако можеш да накараш твоя надзирател да те пусне за половин час във вторник сутринта, ела да ме видиш. Мисля, че мога да ти уредя една добра работа. Уточнявам вторник, защото трябва да се действа бързо, а в понеделник ще отсъствам цял ден. Гледай да дойдеш, защото тази добра работа изглежда наистина твърде добра. Запомни, вторник, не понеделник.“

Обещаващо, помисли си Джо, много обещаващо. И все пак, колкото и да е странно, докато заспиваше, мислите му бяха заети не с Джери Никълс, а със Сали Фич.