П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (5)

1

Възкачен на стола си в кабинката пред входа за артистите, Мак, портиерът на театър „Регал“, усещаше в душата си някаква потиснатост. И това не бе поради факта, че му се пушеше, а не му позволяваха, а поради далеч по-алтруистични причини. Зад онази врата от лявата му страна комедията „Братовчедката Анджела“ от Джоузеф Пикъринг приключваше кратката си кариера, а това натъжаваше Мак.

Не че го засягаше лично дали е успяла или не да забавлява публиката. Както често казваше, това, което става от другата страна на вратата му минаваше през едното и излизаше през другото ухо. Успех или провал, триумф или фиаско, той продължаваше напред, като един от ония вечни служители във Форин Офис^[1]. Но по време на краткото им познанство Мак бе обикнал автора на „Братовчедката Анджела“ и съжаляваше за лошия му късмет. Като си помислеше за някои от ония гадняри, чиито пиеси се бяха задържали година, че и повече, на сцената на театър „Регал“ откакто започна работа тук, не можеше да не упрекне Съдбата, че е сгрешила в сметките, като е отредила само шестнадесет представления за достойното отроче на Джо Пикъринг.

Тези мисли бяха изречени наум, тъй като нямаше с кого да ги сподели. Единствената му компания беше някакъв мъж на средна възраст, който се беше облегнал на стената с примижали очи и унесена усмивка на лицето. Не може да се каже, че в косите му имаше лозови листа, тъй като коси на практика липсваха, но и за далеч по-слаб диагностик от портиера би било ясно, че човекът, както е прието да се казва, е на градус. Мак го определи като американец и за пореден път се удиви как гражданите на тази голяма страна успяват да обърнат толкова много чаши и пак да се държат във вертикално положение.

Очевидно обмяната на размисли — или това, което Шекспир би нарекъл годеж на умовете — не би била по силите на една толкова размекната глава и скоро разсъжденията на Мак се насочиха към шансовете на коня, който скоро щеше да се състезава на Катърик Бридж и в чийто успех имаше значителен финансов интерес. В този момент вътре се втурна човек, който беше по-млад и значително по-приятен за окото от предхождащия го. Всъщност, направо изглеждаше зашеметяващо. Беше обгърнат от оная ефирна омая ала Пърси Биш Шели, която пронизва жените в сърцата. Тази магия, обаче, не действаше толкова силно върху мъжете и Мак го огледа с нескрита неприязън.

Онзи попита:

— Господин Пикъринг тук ли е тази вечер, Мак?

На което Мак отвърна:

— Оттатък в предни позиции.

Наконтеният младеж се оттегли и Мак се отдаде на предишните си размисли. Но скоро трябваше отново да поднови социалния си живот. Вратата към сцената се отвори и оттам се показа Джо Пикъринг.

Поради стечението на обстоятелствата от другата страна на тази врата Мак не посмя да го посрещне с обичайната си усмивка. Докато го поздравяваше, лицето му остана все така мрачно.

— Здравейте, господин Пикъринг.

— Здравей, Мак. Отбих се да си вземем довиждане.

— Яд ме е, че си отивате, господин Пикъринг — призна си Мак. — Жалко, че пиесата не сполучи.

— Да, провали се.

Откъм стената се разнесе гръмогласно хъркане. Джо изгледа подсвиркващия въпросително.

— Фиркан, а? — понижи той глас.

— Пиян-залян — отсече Мак с флоберовски усет към точната дума. — Чака госпожица Далримпъл.

— Ще си паснат — кимна с глава Пикъринг.

— А-ха.

— Не че не е направил каквото трябва. Ще ми се да отида и да се подредя точно като него.

— Хайде-хайде, господин Пикъринг.

— Не одобряваш ли намерението ми да удавя мъките си?

— Мисля, че го взимате твърде присърце, сър. На всеки му се случват неудачи — философски вметна Мак.

— Надявах се да съм изключение.

— Просто трябва да се поучим от тях.

— Проповядваш примирение със съдбата, така ли?

— Сър?

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си един щастлив и волен портиер, без едничка грижа на света.

— Да, сър, но не си мислете, че не бих желал нещо по-добро, ако можех да го получа. Когато си отбих службата, нямаше други доходни места, освен това. Затова и станах портиер. Но няма да ме чуете да се жалвам от късмета си. И аз бих искал да съм шеф на Английската народна банка или да си имам хубава малка пивница някъде, но си знам гьола.

Красноречието му развълнува Джо и той кимна с разбиране.

— Направо го закова, Мак. Даде ми да разбера. Няма и да си помисля повече за давене на мъката. Никакво самосъжаление.

— Ето, това е. Дръжте се, сър.

Настъпи тишина. Мак я наруши пръв.

— От предния вход ли ще излезете, господин Пикъринг?

— Не, нагледах й се точно на тази пиеса. Защо?

— Мислех си, че ако излезете отпред, ще срещнете сър Джаклин Уорнър, баронета. Той беше тук преди малко и питаше за вас, а знаете какъв е муфтаджия. Искаше да измъкне нещо, познах го по очите. Обзалагам се, че е крънкал от всеки в Уест Енд^[2], откакто взе да се навърта тук. Даже и от мен поиска онзи ден. Почувствах се като че ли съм от някоя богаташка фамилия.

— Ако всички, от които Уорнър е взимал пари, се съберем, ще станем едно голямо семейство. Да, той явно не е от най-добрите ни баронети.

— И още как, господин Пикъринг. Джак Уорнър, пфу! — възкликна Мак с отвращение и човекът, облегнат на стената се размърда като Спящата красавица, събудила се от дългия си сън. — Ако искате да знаете, за мене Джак Уорнър е мазник и пиявица.

Онзи от стената се отдели от нея. Сега очите му бяха отворени, а лицето строго. Проговори с леден глас:

— Чух какво каза.

Едно пронизително „У-ух!“ се откъсна от гърдите на Мак. Като че ли му беше проговорила статуя или отдавна вкочанен мъртвец. Също толкова стреснат бе и Джо. Последното нещо, което се очакваше от тоя налян до козирката тип, бе свързана реч.

— И — продължи говорещият — възнамерявам да ти тресна един по тиквата. Джак Уорнър е мой скъп приятел. Е, като казвам скъп приятел, не сме се виждали от три години, но това няма значение. Всеки, който чуя да позори името му, ще получи един по тиквата. При споменаването на това име хората от единия край на Холивуд, та чак до другия, си свалят шапките… Ако имат такива.

— Той нямаше предвид този Джак Уорнър — каза Джо и се почувства като истински пацифист.

— Ти не се бъркай — озъби се възкръсналият.

Джо настоя.

— Говорехте за шапки и за Холивуд — отбеляза той. — Предполагам там не се носят много шапки.

— Съвсем рядко.

— И слънцето никога не е прекалено силно — няма опасност от слънчев удар — поведе разговора в съвсем друга посока той.

— Абсолютно никаква.

— Но получаваш хубав тен — продължаваше упорито да дълбае в темата Джо.

— Естествено. Кой може да ти попречи?

Джо Пикъринг въздъхна с облекчение. По всичко личеше, че като е отклонил хитро разговора към метеорологичните условия в Южна Калифорния, е предотвратил неприятна кавга. Такт, мислеше си той, ето това е необходимо в спешни ситуации, такт и присъствие на духа.

— Трябва да е чудесно в Холивуд — каза той. — Всичките тия портокали и филмови звезди.

Макар и с най-добри намерения, този път изглежда бе избрал погрешна тема за хвалебствената си реч. Лицето на пияния приятел на Джак Уорнър потъмня, а устата му се изкриви, като че ли е хапнал развалена стрида. Коментарът му върху думите на Джо не можеше да бъде наречен другояче, освен суров.

— По дяволите филмовите звезди! — изграчи непознатият.

— Именно — побърза да потвърди Джо. — Именно, да, точно.

— Измета на обществото — продължи в същия дух той.

— Сигурно сте прав.

— Аз винаги съм прав.

— Но портокалите. Тях сигурно харесвате?

— По дяволите и портокалите. Сега нямам време да дрънкам за портокали. Трябва да тресна тоя тип по тиквата.

И като каза това, фирканият се приближи до кабинката на Мак и започна да се катери по прозореца.

Джо разбра, че ситуацията става деликатна. Беше от ония, в които се налага решителна намеса на трета страна, за да не направи нито един от противниците нещо, за което после да съжалява. Мак щеше да загази, ако си позволеше да се впусне в лична схватка с посетител, а срещуположната страна със сигурност щеше да съжалява, ако успееше да тресне въпросната тиква. С похвална бързина младежът се вкопчи в дрехата на пияния и задърпа. После беше лесно да го изправи, да го придружи до вратата към улицата и да го изтика навън. Забеляза, че вали, но повереникът му сигурно щеше да си намери такси преди да е подгизнал. Когато свърши, той се върна при Мак, усещайки се като бой скаут, който е извършил поредното добро дело за деня.

— Слава богу! — въздъхна Мак.

— Наистина, слава богу! — съгласи се Джо Пикъринг.

— Всякакви ги има — продължи портиерът.

— Така е. Кой беше гостенинът?

— Нямам представа. Каза си името, но го забравих. Лу някой-си.

— Май е от Холивуд.

— Не знам откъде е, но ми се иска да си беше стоял там. Задължен съм ви, господин Пикъринг, че се намесихте така бързо.

— А, дреболия. Довиждане, Мак.

— Довиждане, сър. Повече успех следващия път.

— Ако има следващ път.

— О, ще има, господин Пикъринг. Слънцето ще се покаже и за вас. Няма да мине много и късметът ще ви се усмихне.

— Надявам се да побърза — каза Джо. — Ако го срещнеш този мой късмет, кажи му да си размърда кокалите.

Той излезе на улицата и тръгна към скромния апартамент, който наричаше свой дом. Дъждът беше спрял, но имаше локви, в които беше желателно да не стъпва. И тъкмо беше избегнал една, когато се блъсна в някакъв твърд предмет и политна.

Сграбчи го в ръце. Днес изглежда му беше денят за сграбчване на ближни в прегръдките си. Преди малко това бе господин Лу-някой-си от Холивуд, а сега пък — Сали Фич. Бяха минали няколко дни от предишната им среща, но той я разпозна безпогрешно.