П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (26)

3

Изтракването на една ключалка е сред по-незначителните лондонски звуци и далеч не може да се сравнява с хилядите други, които съпътстват живота на този град. Но изтракването на въпросната ключалка не можеше да не привлече вниманието на Джо по-скоростно дори и ако беше бомбена експлозия. Той потрепера от глава до пети, а когато вратата се отвори и Сали влезе, беше готов да скочи и да я вземе в обятията си, и щеше да го направи, ако тя междувременно не беше скочила и не го бе сграбчила в своите, повтаряйки: „О, Джо, Джо, Джо!“. Явно и тя като Джо предпочиташе да прескочи формалностите и да мине направо към действията, които говорят по-добре от словата.

— О, Джо! — каза Сали.

— О, Сали! — каза Джо.

— Чувствах се ужасно — каза Сали.

— Аз също — отвърна Джо. — Ако ми бяха давали по една лира всеки път, когато ми се искаше да пъхна главата си във фурната, сега щях да съм богаташ.

— О, Джо! — въздъхна Сали.

— О, Сали! — въздъхна Джо.

Човек, по-деликатен от господин Траут, в този момент щеше тихо да се оттегли, виждайки, че подобна нежна сцена не изисква публика. Но нежеланието му да се оттегля от нежните сцени можеше да се обясни с нежеланието му да напуска мястото на действието и то в най-интересната му част. Така че господин Траут остана да стърчи на мястото си и да озарява въпросната сцена с благосклонна усмивка, така позната ни от платната на старите майстори.

Но ако усмивката му изразяваше само благосклонност, то очите му издаваха загриженост и тревога, защото чувстваше, че не всичко е толкова просто, колкото си го мислеха тези две пиленца. И когато чу Джо да говори ентусиазирано за регистратурата, а Сали страстно да се съгласява, той привлече вниманието към себе си с една от онези сухи кашлици, на които адвокатите са суперспециалисти.

— Дали не забравяме нещо? — попита той.

Джо подскочи като ужилен. Той нямаше представа, че сред присъстващите е и господин Траут. Беше предположил, че след влизането на Сали адвокатът е оценил присъствието си като нежелателно. Но както стана ясно, едно подобно твърдение би дошло като пълна изненада за въпросния адвокат. Човек не би могъл да избяга по-трудно и от семейния призрак.

— Мили боже! — викна Джо. — Ти още ли си тук?

— Още съм тук — увери го господин Траут. — И когато говориш за непосредствено посещение на регистратурата с госпожица Фич, намирам за уместно да напомня, че тя е сгодена за друг.

Очакваше, че въпросът, който повдига, ще възпроизведе охлаждане на страстите и бе напълно прав — страстите бяха попарени. Джо примигна и пусна Сали, а тя се свлече до стойката за чадъри.

— Кой е тоя мерзавец, за когото си се сгодила? — запита Джо.

— Джаклин Уорнър — отвърна Сали и Джо трябваше да я смъмри.

— Говорим сериозно, скъпа. Не е време за шеги. За кого си се сгодила?

— Джаклин Уорнър.

— Не е възможно. Та ти не го познаваш.

— Познавам го от години.

— Тогава трябва да ти е ясно, че брак с него е абсолютен абсурд.

— Кой е този Уорнър? — запита господин Траут. — А? Искам да знам кой е този Джаклин Уорнър?

На този въпрос Джо можеше да отговори изчерпателно.

— Това е най-големият лондонски използвач, плъх, пълзяща гадина, червей, паразит, който за нищо не се е потрудил в живота си и се издържа като взима заеми, които никога не връща.

Господин Траут поклати умно глава.

— Познавам този тип хора. Холивуд е пълен с подобни млади мъже. Преживяват от коктейлите и партитата, на които не са канени. Кръстосват улиците на Бевърли Хилс, докато чуят музика и видят цветни фенери. И тогава най-спокойно се намъкват, за да плюскат топлите вкусни наденички. Изненадан съм, че госпожица Фич се е обвързала с подобен ненадежден елемент.

— Някога бях сгодена за него… Когато живеех в Устършир.

— Е, това не е причина да ти става навик — каза горчиво Джо. Беше възбуден. — Трябва да се свържеш с него веднага и да развалиш годежа.

— Не, не бих могла.

— Защо не?

— Той ще започне да плаче, а аз не бих го понесла.

— Това е дилема — намеси се господин Траут. — Това определено е дилема.

— Виждам друг начин — размишляваше Джо. — Има ли телефон?

— Да.

— Тогава е съвсем фасулско. Просто му позвъни и кажи „Ти ли си, Джаклин? Обаждам ти се, за да ти кажа, че всичко е свършено. Женя се за Джо Пикъринг.“

Господин Траут се намръщи, хъмна веднъж и цъкна два пъти.

— Не бих препоръчал тази процедура.

— Защо не?

— Другата страна може да заведе дело за нарушаване на обещание.

— Хората не завеждат дела за нарушаване на обещания.

— Хората от типа на Джаклин Уорнър завеждат.

— Вярно. От него всичко може да се очаква.

— Те нямат срам. А ние не искаме да рискуваме госпожица Фич да бъде глобена за нанасяне на значителни щети.

— Тогава какво предлагаш?

— Да отида и да се срещна с този младеж. Обстоятелствата не са по силите на неспециалист. Тук е нужен опитен адвокат.

— Това е чудесна идея — одобри Сали и Джо, макар че личните му предпочитания бяха по-скоро в посока на няколко крошета в ченето на Джаклин и още толкова ритника с подкован ботуш, трябваше да се съгласи, че това е разумно.

— Справял съм се с няколко подобни дела в Холивуд. Клиентите често ме хвалят за умението ми да убеждавам. Но, разбира се, не трябва да изпускаме от очи факта, че във въпросния случай ще срещнем трудности. Не мога да гарантирам успех. От лукса в този апартамент вадя заключение, че ти, госпожице Фич, си богата. Над камината видях един Коро, който сигурно струва значителна сума.

Този Уорнър няма да оттегли претенциите си доброволно. Но ще направя всичко каквото мога. Ще отида и ще се срещна с него.

— Сега?

— Веднага.

— Ще дойда с теб.

— Не, трябва да съм сам.

— Тогава ще те чакам на улицата — настоя Джо.

— Тук нямам възражения — отвърна господин Траут.

— Кажи ми — попита Джо, след като тръгнаха, — как смяташ да водиш тези преговори?

— Точно както винаги съм водил преговори от подобен характер. От това, което ми каза за този Уорнър, разбирам, че той не е по-различен от безпаричните младежи в Холивуд с тяхната диета от сухи мартинита и наденички. Установил съм, че добре приемат парично предложение и не се съмнявам, че така ще бъде и със сър Джаклин Уорнър.

— Мислиш да го купиш?

— Именно.

— Хм.

— Имаш някакви съмнения?

— Имах предвид, че това са разходи.

— Струва си парите.

— Да, разбира се. Няма спор. Въпросът е, че нямам пари. Но ако ми заемеш, ще ти ги върна по-късно. Очертава се скоро да се опарича.

Видимостта в таксито не беше добра, но благосклонната усмивка на господин Траут разсея тъмнината.

— Скъпи момко — рече той. — Нали не мислиш, че ще ти взема такса или ще искам да компенсираш разходите по този случай. Не съм си и помислил. Както се казва, аз черпя. Малко обезщетение за това, че, право да си кажа, ти оплетох нещата. Нито един истински калифорниец не би изпратил сметка за това, че е помогнал на двама млади влюбени да намерят щастието.

Трябваше да минат няколко секунди преди Джо да може да проговори, толкова развълнуван бе от благородството на това изявление. И когато го направи, то бе, за да отдаде дължимото на Калифорния, която, каза той, съдейки по обитателите й, трябва да е страхотно местенце. Освен, разбира се, ако господин Траут не е уникално явление.

— Кажи ми — попита Джо, — има ли там и други такива като тебе?

— Има няколко — отвърна господин Траут. — Златни момчета.

Той трепна малко, докато говореше. Мислеше си за Фред Басит и Джони Рънсибъл, и Дж. Д. Фланъри и се питаше дали дезертьорството му от Анонимните ергени ще означава край на двадесетгодишната дружба.