П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (22)

Глава десета

Късният следобед на деня, в който господин Траут най-неочаквано срещна любовта, завари Айвър Луелин в най-добро разположение на духа. Намерението му да пъхне пръчка динамит под нежните задни части на лондонските си подчинени бе напълно осъществено; готвачът, когото нае, се проявяваше отлично; презокеанският телефонен разговор със Студиото го увери, че там всичко върви добре, а не беше чувал и дума от Вира Далримпъл. Чувстваше, че Провидението не си поплюва, когато трябва да подслади живота на добрия човек.

Като връх на благоденствието му можеше да се посочи именно онази последна точка в списъка. Ден след ден той все по-ясно осъзнаваше угрозата, която съдържаше в себе си връзката му с Вира Далримпъл. До този момент я беше извеждал на вечеря само два пъти, а бе на косъм от предложението за женитба и едничката случайност отклоняваше катастрофата.

В първия случай някакъв неин приятел от съседната маса го прекъсна тъкмо когато фаталните думи трепереха на устните му. А във втория беше спасен от внезапна атака хълцукания, които му дадоха време да размисли, докато келнерът го потупваше здраво по гърба.

Но той знаеше, че късметът му не може да трае вечно и фактът, че от нейна страна нямаше опити за контакт, му даде нови сили. По време на последната им вечеря беше ужасен, когато забеляза голямата прилика на Вира с последната му съпруга и мисълта, че тя поне засега не представлява заплаха за него, бе направо успокоителна.

Беше размишлявал известно време в тази насока, когато звънецът прекъсна бляновете му. Изправи се и стана да отвори. Ясно съзнаваше, че по този начин поема голям риск, но трябваше да го направи — можеше да е приятелят му Траут. А в този момент той изпитваше вопиюща нужда от среща с него. Траут би подкрепил становището му, че по отношение на Вира Далримпъл действа правилно. Дори и да е уверен, че е надхитрил жената насреща си, мъжът обича да получава поощрение от авторитетна трета страна.

Наистина беше приятелят му Траут, но това бе един съвсем различен Траут от вчерашния; един Траут, сияещ от главата до петите и в пълна готовност да му тропне още на изтривалката. Даже и в точка на покой създаваше впечатлението, че всеки момент може да премине в състояние на вихрен танц. Главата му потрепваше, а краката му риеха в килима като на някой неустрашим вихрогон.

Тези явления останаха незабелязани от господин Луелин. Не е съвсем лесно да се забележи прилива на страст у някой друг, когато самият ти си вглъбен в себе си, какъвто беше неговия случай. В очите му Траут си беше Траут, независимо от това дали сияеше или си беше угасил светлините. Каза му, че се радва да го види и го попита дали може да вечеря с него, на което господин Траут отвърна, че вече има ангажимент за вечерта. Ако Шерлок Холмс по някакъв начин бе станал свидетел на разговора, веднага щеше да си извади съответните заключения по трепета на гласа и моментално да свирне на верния Уотсън, но господин Луелин въобще не обърна внимание на настъпилите промени. Най-много да си е помислил, че приятелят му страда от катар.

— Спрях само за минута — каза господин Траут. — Тръгнал съм на фризьор. Исках да обменя две думи с младия Пикъринг.

— За какво?

— О, само да му кажа нещо. Симпатяга е този Пикъринг. Прекарахме заедно следобеда.

— И какво правихте?

— Преследвахме момичета с таксита.

— Господи! — изцъкли се Луелин. — Мислех си, че не си падаш по такива неща.

— По правило не, но Пикъринг ме убеди.

— Какъв глупак! Да си играе с огъня.

— Така ли би го нарекъл?

— Да, така. Ако продължава в същия дух, ще се намери оженен, преди да се усети.

Господин Траут се въздържа от коментар. Адвокатите умеят да бъдат дипломатични, а той забеляза, че темата беше започнала да лази по нервите на приятеля му.

— Не ми каза дали Пикъринг е тука — попита той.

— Не, отиде на разходка. Приличаше на тъмен облак, но не ми обясни защо.

— Това е заради любовните му дела, Айви. Не му провървя.

— Той не си знае късмета.

Болезнен спазъм премина по лицето на господин Траут, като че ли беше помощник на свещеника, принуден да слуша богохулство от своя шеф. Верен на политиката си да бъде дипломатичен, той не каза нищо по въпроса. Между две танцови стъпки попита господин Луелин дали случайно не знае името на момичето, на което Джо Пикъринг е отдал сърцето си.

— Разбира се — отвърна господин Луелин. — Тя ме интервюира за вестника си. Казва се Фич. Слушал ли си онази песен — „Мистър и мисис Фич, тра-ла ла-ла ла…“?

— Не.

— Хубава песен. Често си я пея във ваната, сапунисвайки внимателно ходилата си.

— Наистина ли? Бих искал я да чуя.

— Трябва да дойдеш някоя сутрин. Най-добре около девет и половина. Донеси си дъждобран, защото доста пръскам. Тя е от ония песни, които се пеят с много жестове.

Луелин спря. Траут бе започнал да се носи из стаята като герой от „Лебедово езеро“, а това не му се нравеше. Имаше склонност да държи на дисциплината сред правните си съветници, изисквайки адвокатите да се държат като адвокати и да оставят ексцентричните стъпки на професионалистите. Човек, смяташе той, или е Фред Астер, или не е Фред Астер, и ако не е Фред Астер, не трябва да се държи като него. За пръв път му хрумна, че тази вечер Траут е някак странен, като че ли плува в розови облаци, а той не му плащаше солидна сума, за да прави това.

Гласът му прозвуча рязко:

— За какво ти е името на момичето?

— Смятам да й се обадя и трябва да знам кого да търся. Както разбрах, адресът й е „Фаунтън корт“, „Парк лейн“. Възнамерявам да се срещна с нея и да способствам за помирението й с Пикъринг. Не ми се нрави мисълта две любящи сърца да бъдат разлъчени от едно недоразумение. Кой си мислиш, че съм аз? Някой изверг?

Сега вече господин Луелин определено беше озадачен. Не схващаше и се звереше насреща като настъпена жаба. Дикцията на господин Траут направо звънтеше, не оставяйки никаква възможност да е объркал думите, но смисълът им тотално му се губеше. Той пожела да го постави на мястото му с един укорителен поглед, но това се оказа невъзможно, защото господин Траут трудно можеше да бъде фиксиран. Затова господин Луелин бе принуден да се задоволи с отправянето на изпълнения си с укор поглед само в една по-обща посока.

— Траут — каза той. — Ти да не си обърнал няколко?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо плещиш тия врели-некипели за разни любящи сърца? Нали вчера…

Той не довърши изречението. Телефонът звънеше.

— Отговори, Траут — отсече господин Луелин. — Ако е за мен, няма ме.

Господин Траут вдигна слушалката и първите му думи накараха господин Луелин да се вкамени от главата до петите като нимфа, изненадана докато се къпе. Защото те бяха „Добър вечер, мадам“ и от тях сърцето му изстина. Поздрави се за мъдрото решение да накара Траут да вдигне слушалката. Разбира се, Лондон беше пълен с такива, към които можеш да се обърнеш с „мадам“, но той се сещаше само за една. При това единствената, на която беше дал телефонния си номер. Боеше се от най-лошото. Ужаси се при мисълта колко далече бе стигнал в задявките с Вира Далрлимпъл — една линия, която би могла да свърши само с гибел. Без дъх изчака Траут да каже, че го няма.

— Страхувам се — господин Траут беше самата любезност, — че в момента не е у дома, но скоро ще се върне и непременно ще предам вашето съобщение. Сигурен съм, че ще бъде очарован. Няма защо — каза накрая, очевидно в отговор на някакъв вид благодарности от другата страна. — За мен беше удоволствие. Дочуване, мадам, дочуване. Какво чудесно време, нали? Някоя си мис Далримпъл — каза той, оставяйки слушалката. — Иска да я заведеш на вечеря вдругиден. Ще те вземе около седем и половина.

Господин Луелин беше втрещен. Ако лейди Шалот, оная, за която е писал Тенисън, беше дошла в този момент, той щеше да я потупа по рамото и да й каже, че знае точно как се е чувствала.

— И… ти… ти й… каза… че… ще… бъда… очарован! — изхриптя той.

След това млъкна, борейки се с чувствата си. Чудеше се как е могъл някога да гледа на Ефраим Траут като на приятел и реши възможно най-скоро да прехвърли правните си дела от неговите ръце в тези на Джоунс, Джукс, Джърнингъм и Дженкинсън. Щеше ли Джоунс, убеждаваше се той, да каже на Вира Далримпъл, че щял да бъде очарован да я заведе на вечеря? Ами Джукс? И дума да не става. Нито пък Джърнингъм или Дженкинсън. И това беше мъж, който се гордееше с членството си в Анонимните ергени. Достатъчно, за да се запита човек накъде отива светът.

Няма да преувеличим много, ако кажем, че господин Луелин беше потресен до дъното на душата си. А такива люде реагират по един от двата начина. Или беснеят и ругаят — този метод е предпочитания от крал Лир, заедно с всичките му там бури, веявици и тям подобни, или пък върху тях се спуска някакво ледено спокойствие, като че ли кръвообращението им е спряло. Господин Луелин спадаше към последната школа. Той можеше да стане раздразнителен за дреболии, но в сериозни кризи се превръщаше в леден къс.

В онзи случай, когато „Уейнстейн колос“ му бяха откраднали две от най-даровитите звезди, никой не можеше да познае по поведението каква вулканична ярост бушува в гърдите му. И така той произнесе почти нежно:

— Ти й каза, че ще бъда очарован, нали? Осъзнаваш ли, че ако заведа тази жена на вечеря, най-вероятно ще й предложа да се омъжи за мен?

— И това ще бъде най-доброто, което можеш да направиш — разпали се господин Траут. — Не съм имал удоволствието да се запозная с нея, но вярвам, че е очарователна, а най-важното е да се ожениш. Кой беше описал ергените като диви магарета в пустинята? Забравих кой, но е бил прав, а какво бъдеще чака едно диво магаре? На практика никакво. Просто продължава да си е диво магаре и да хвърля наляво и надясно къчове, докато нещо се случи, за да сложи край на безсмисленото му съществувание. И никой не дава пукната пара за това, че вече го няма. Ти си луд, ако възнамеряваш да продължаваш като самотен ерген, не че би могъл да се наречеш точно ерген. Бракът е единственият път към удоволствието и щастието. Помисли си за тихите вечери! Тя — заета с плетивото на някаква малка дреха, ти — в старото кресло със своята кръстословица. А до теб — поднос с топли, вкусни кифлички! Помисли си за дружбата, за чувството, че никога повече няма да си сам. Ожени се, Айви. Заведи тази Далримпъл на вечеря и докато хапвате, притегли малката й ръка и я помоли да стане твоя. Извини ме — приключи господин Траут. — Бързам. Трябва да ида на фризьор, а също и на маникюр.

Ефектът от красноречието му върху господин Луелин беше, че към емоциите на лейди Шалот се прибавиха тези на Юлий Цезар в момента, когато Брут го наръгал. Можем да понесем коварството на враговете — дори и да не ни харесва, ще го изтърпим. Но когато ни предаде приятел, раната е страшна и няма лек за нея. Единственото нещо, на което господин Луелин беше сигурен, че може да се опре, беше стабилността на доктрината „Траут“. Всеки друг можеше да му изневери, но Траут беше непоклатим като скала. А ето го сега, да изрича тези чудовищни думи, очевидно без ни най-малкото угризение. В този момент Айвър Луелин не би могъл да бъде по-ужасен и сломен дори и ако беше един от торите в Парламента и чуеше как лидерът му изразява мнение, че в трудовете на Карл Маркс има доста здрав разум и че комунистите не са толкова лоши момчета, когато ги опознаеш.

Казахме преди малко, че в критични моменти господин Луелин винаги запазваше привидно спокойствие, но това се отнасяше само за по-обикновените кризи. При криза от такава величина като сегашната не можеше да се очаква видът му да прикрие големия смут в душата.

Когато господин Траут го напусна, треперенето беше вече неудържимо, филмовият магнат седеше като истукан в креслото и изглеждаше като нещо, което котката е довлякла от боклука. С две думи — беше сащисан, сломен, сразен и смазан.

Ето така го намери Джо, като се върна от разходка, и за негова чест, само един поглед към това измъчено лице му беше достатъчен, за да му подскаже, че за момента трябва да остави настрана собствените си неволи и да се концентрира върху тези на работодателя си.

— Боже господи! — възкликна той. — Какво се е случило?

Господин Луелин започна да докладва, както би се изразил той, в накъсани фрази, но все пак не чак толкова накъсани, та да не може Джо да проследи сценария. Имайки преимуществото да познава мис Далримпъл, той можеше да оцени без затруднение чувствата на всеки, който е застрашен от брак с нея и би потупал съчувствено господин Луелин по ръката, ако последният не я размахваше така енергично. Ясно беше, че сега е моментът всички добри хора да се съберат и да помогнат на страдащия.

— Не ми харесва това — каза той.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва — отвърна господин Луелин.

— Само не разбирам защо ще трябва да й предлагаш да се жени за теб. Има толкова други неща, за които можете да си говорите по време на вечерята. Време, книги, положението в Китай, изборите…

Господин Луелин изпръхтя нетърпеливо.

— Обясних ти много ясно, когато се запознахме, но май се налага да го направя отново. Първото нещо, което трябва да си набиеш в главата, е че аз съм човек доволно чувствителен и емоционален. Чатна ли? Не мога да нараня чувствата на хората. Схващаш ли или си такъв тъпанар, какъвто изглеждаш? Да речем, водя я на вечеря. Отначало всичко върви гладко. Минаваме през супата, рибата или каквото е там без някакъв особен катаклизъм, защото тя изчаква — господин Луелин преглътна шумно. — И стигаме до кафето. Кафето е опасното място. Разговорът се прекъсва от пауза.

— Защо?

— Защото тя се готви да си открие картите. Седи насреща с отнесен поглед. Въздиша. Казва колко е самотен животът й и колко празен е успехът и как аплодисментите на публиката не могат да й заменят истинския дом. Тук аз й предлагам да се оженим. Нали трябва нещо да й кажа. Намразил съм кафето за цял живот. Всичките ми бракове са ставали по този начин, даже и с Бернадин Фриганза, която не би разпознала истинския дом, дори и ако й го поднесат на тепсия с гарнитура открая.

— И те никога не ти отказват?

— Разбира се, че не. Кой би отказал?

Джо се замисли. С подобна чувствителност и емоционалност тоя мъж наистина будеше тревога. Имаше само един изход.

— Не трябва да водиш Вира Далримпъл на вечеря.

— Как обаче да се измъкна? Тя ще ме вземе вдругиден в седем и тридесет.

— Не трябва да си тук.

— Къде на друго място мога да съм?

— В болницата.

— Къде?

— В болницата. Там ще си на сигурно място.

Господин Луелин изпръхтя отново. Не би могъл да изпръхти по-яростно дори и ако имаха съвещание в студиото.

— И как ще се намърдам в болницата? Какво предлагаш да направя? Да се хвърля под гумите на някое такси? Да сдъвча сапун и да се престоря, че имам припадък?

— Кажи им, че искаш да си направиш изследвания. И без друго сигурно имаш нужда.

Огънят в очите на господин Луелин стихна. Поредното изпръхтяване беше преглътнато. Той се загледа в Джо с възхищението на любящ баща, чийто отрок е произнесъл първата си дума.

— Пикъринг — каза той, — на това му се вика идея. Тя не може да ме докопа в болницата.

— Само в дните за посещение.

— За ограничено време.

— И сестри, които сноват нагоре-надолу.

— Именно.

— Разбира се, трябва да внимаваш с гроздето.

— Не те разбирам.

— Тя ще ти носи грозде. Нали не искаш да стане белята.

— Ще кажа на доктора, че моят лекар ми е забранил грозде.

— Защото си склонен към апендицит.

— Именно. Пикъринг, ти си златен.

— Много мило от твоя страна.

— И знаеш ли какво ще направя?

— Ще стоиш по-далече от гроздето.

— Да, разбира се, но като добавка ще взема да снимам филм по оная твоя пиеса. Ето това ще направя. Такова самообладание като твоето заслужава награда.