П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (20)

1

Господин Траут имаше здравословния навик да взима по една бърза разходка след обяд, когато времето е хубаво. Това регулираше кръвообращението му и придаваше лека руменина на бузите му. Тъй като денят след посещението при господин Луелин бе доста приятен, той тръгна по „Парк Лейн“ и вече беше стигнал до покрайнините на Фаунтън Корт, когато забеляза, че към него се приближава младият Пикъринг.

Поздрави го най-сърдечно и отношението му бе толкова топло и бащинско, че Джо, на който гемиите му бяха потънали, отхвърли поне пет процента от унинието, което го бе обгърнало като мантия. На веселото: „А, господин Пикъринг“ той отвърна с едно: „О, здравейте, господин Траут“, което, макар и в много отношения да приличаше на глас от гроба, каквито често се срещат в разказите на Едгар Алан По, все пак бе достатъчно сърдечно.

— Прекрасен следобед — продължи господин Траут. Тази среща не му създаваше никакво неудобство. Членовете на Анонимните ергени никога не се чувстваха неловко, когато срещаха тези, чиито брачни планове са провалили. За него Джо беше само поредният пациент, който спешно се нуждаеше от лечение и то му бе дадено. Неговите угризения за това, че му е дал пургатив, не бяха по-големи от тези на един лекар, предписал на инвалид лекарство, което едва не му е струвало живота, но го е излекувало.

— Радвам се да те видя жив и здрав, господин Пикъринг — каза той. — Вчера получи нещо като пристъп. Това ме разтревожи. Разтревожи и двама ни. И какво правиш по тия места?

Ако господин Траут не беше толкова мил и сърдечен, Джо би запазил личните си дела за себе си, но в това състояние на духа всеки мил и сърдечно настроен човек би извикал доверието му с лекотата на илюзионист, който вади от цилиндъра си заек или знамената на всички нации. Той каза на господин Траут, че е бил на посещение у едно момиче, а господин Траут отвърна неодобрително „О-о?“, с което искаше да каже, че не това е начина един млад човек да прахосва времето си, наместо да прочете една хубава книга. Тия приказки за посещения у момичета го разтревожиха. Изглежда вчерашното му лечение не е било толкова ефикасно, колкото предполагаше.

— Младата дама, за която говореше снощи?

— Да.

— Надявам се, че си я заварил в добро здраве — процеди заядливо господин Траут.

Джо извика рязко като някой страдащ дух, на чийто болен пръст е стъпил хипопотам. Иронията на въпроса бе засегнала оголения му нерв.

— Не съм я заварил изобщо — викна той. — Тя отказа да ме види.

— Така ли? И защо?

— Спомняте ли си — трябваше да я заведа на вечеря снощи?

— А, да. Подстрига си косата.

— И бях на маникюр.

— И после получи оня пристъп. Разбирам. Тя е отишла в ресторанта, а тебе те е нямало.

— Именно. Кой знае какво си е помислила за мен. Исках да я видя и да й обясня. Отидох на адреса, който ми беше дала, но там ми казаха, че се е преместила във „Фаунтън Корт“ или дявол знае къде. Тъкмо бях там.

— И тя не иска да те види?

— Да. Изпрати да ми го предадат.

— Е, значи си се отървал, младежо — каза господин Траут и продължи обичайната си реч с обиграна лекота, която годините в Анонимните ергени му бяха дали. Той никога не трябваше да се замисля и да подбира думи, когато разкриваше недостатъците на брака. Звуците се лееха от устата му, като че някой беше натиснал копче. Същото ставаше и с Фред Басет, Джони Рънсибъл, Дж. Д. Фланъри и всички останали стълбове на тази достопочтена общност. Както Дж. Д. Фланъри веднъж се бе изразил, те просто изглеждаха вдъхновени.

— Да, Пикъринг, добре си се отървал. Направо си си спасил кожата. Замислял ли си се някога какво означава бракът? Нямам предвид отвратителната процедура на службата с разните му там епископи, свещеници, шафери и потопа от роднини, които си се мъчил да отбягваш от години. Имам предвид това, което идва после. И като казвам това, не говоря за речта, която си длъжен да изрецитираш на сватбената закуска. И тя, и службата са само временни мъки и един корав мъж може да събере сили при мисълта, че скоро ще свършат. Но какво става, когато откриеш, че си свързан доживот с някого, който слиза за закуска, слага си ръцете на очите ти и казва: „Познай кой е“? От това, което казваше за трапчинката на лявата й буза, разбирам, че не й липсва физическо обаяние, но може ли да кара кола? Някой трябва да излиза с колата и да пазарува, докато ти играеш голф. Някой трябва да може да сменя спуканите гуми. А също и писмата. Каква гаранция имаш, че тя ще се грижи за семейната кореспонденция, особено за коледните картички? Както толкова други млади мъже — продължи господин Траут, — ти си си позволил да се хванеш в капана на едно хубавичко личице, без да се запиташ дали човекът, за когото ще се жениш, може да попълни данъчната ти декларация и в състояние ли си да разчиташ на него да рине снега, докато ти си се сгушил пред камината с някой детективски роман. Да — заключи господин Траут разпалено, — ти си късметлия. Ако тя отказва, както спомена, да те вижда и да говори с теб, ти трябва да танцуваш от радост и да се поздравиш с…

— Господи! — изрева Джо.

Това, което предизвика възклицанието му, беше минаващото такси, в което седеше едно изключително привлекателно момиче с красиви очи и трапчинка на лявата буза — с други думи, Сали на път за Вали Фийлдс, за да подслади живота на госпожица Джейн Прийстли, някогашната й бавачка. От Лондон до Вали Фийлдс пътят беше около десет километра и до днес тя го изминаваше с влак от гара Виктория. Но когато едно момиче съвсем скоро ще притежава двадесет и пет хиляди лири на банковата си сметка, то можеше и да си позволи известна екстравагантност.

Това обяснява наетото возило. А фактът, че като измина известно разстояние, то бе задържано в уличното задръстване, обяснява защо Джо, след първоначалното вцепенение успя да скочи в друго наемно возило и да изреве в ушите на шофьора думите, познати на всички почитатели на истинското четиво:

— Следвай тази кола!

Шофьорът беше набит мъжага с мустаци като на морж, който като чу инструкциите, пожела да ги изясни докрай без да остави и най-малката възможност за грешка. Той рече:

— Коя кола?

— Онази там.

— Коя там?

— Черната.

— Това е такси.

— Добре, следвай го.

Това забавяне бе дало възможност на господин Траут да се присъедини към Джо в таксито, което той и стори с най-голяма готовност. Колкото и да бе красноречив до този момент, все още имаше много мъдрости, които можеше да сподели, и беше решен да не лиши Джо от тях. Но първо трябваше да се постави един въпрос.

— Къде отиваме? — гласеше въпросът.

Това бе първият намек, че Джо се е сдобил със спътник. Духът му бе толкова превъзбуден, че не бе успял да забележи до себе си човешкия силует. Откритието не го зарадва, но той бе младеж, който при всякакви обстоятелства бе любезен с по-възрастните.

— Не знам — отвърна Джо.

Господин Траут го изгледа порицателно. Може дори и да е цъкнал с език, но и да го е сторил, грохотът на лондонското движение бе погълнал звука.

— Не е ли това въпрос — попита той, — по който трябва да се вземе някакво решение преди да се започне едно пътуване?

Джо видя, че трябва да обясни. Вече не питаеше толкова нежни чувства към господин Траут както преди няколко минути, когато още не беше скочил непоканен в таксито, но реши, че му е писано да споделя с него.

— Момичето, за което говорихме — отвърна той. — Тя е в таксито отпред.

И отново Траут се отзова на известието с поглед, пълен с укор. Беше благодарен на подтика си да тръгне с Джо.

— И ти смяташ да я последваш и да настояваш за разговор?

— Именно.

Господин Траут беше шокиран и огорчен. Макар да не бе суетен човек, знаеше, че колегите му в Анонимните ергени гледат на него като на деец от висока класа що се отнася до представяне на аргументи срещу брака. Фред Басит често го казваше. А също и Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри. Затова беше истинско оскърбление да открие, че речовитостта му не е имала никакъв ефект. Този увлечен млад човек явно си беше толкова загубен, колкото и преди да изрече първата дума и да глътне божествения пургатив.

— Не ти ли направи впечатление моето предупреждение? — попита без да се мъчи да прикрие враждебността в гласа си той. — Усилията ми са били напразни, а?

— Кои? — попита Джо.

— Говорих ти надълго за неприятностите при впускане в брачна авантюра.

— О, така ли?

— Така.

— Съжалявам. Не съм чул.

— О?

— Мислех си за нещо друго.

— О?

— Нали знаеш как е, когато си мислиш за нещо друго?

— Да — отвърна господин Траут с леден глас.

Беше дълбоко обиден. Нямаше навика да общува с глухи пепелянки. Дори и Отис Бюстридж, макар и накрая да стана агресивен, беше слушал. За секунда адвокатът в него реши да се оттегли от случая и да остави Джо да тръгне по наклонената плоскост по начина, популяризиран от Гадаринските свине. Остави заблудения глупак да си счупи главата, така си помисли той. Но тогава непримиримият дух, вдъхновяващ всички членове на Анонимните ергени, взе връх. Като че ли чуваше Фред Басит, Джони Рънсибъл и Дж. Д. Фланъри как го подтикват да опита още веднъж.

— Мога ли да подновя изложението си? — започна той. — Спрях се накратко върху по-очебийните доводи срещу брака и по-късно ще се върна отново към тях, но сега искам да подчертая това, което наричам семейната угроза на материалното състояние. Повечето момичета имат семейства и защо обектът на твоето обожание да прави изключение? Силно се съмнявам, че си дарил любовта си на сираче без братя и чичовци. Като говориш с такъв ентусиазъм за трапчинката на лявата й буза, замислял ли си се, че според статистиката осемдесет и седем цяло и шест десети от момичетата с трапчинки имат също и братя, които вечно са без работа и трябва да бъдат издържани? А ако не са братя, са чичовци. Ако погледнеш нещата отблизо, практически във всеки дом ще намериш по някой чичо Джордж или чичо Уили, който обича уискито и не обича работата и чиито разноски младият съпруг е принуден да поеме. В болшинството от случаите мъжът, който си е позволил да бъде впримчен в брак, не толкова се установява с момичето, което обича, колкото основава почивен дом за безработните.

Той спря за секунда и Джо проговори.

— Къде, за бога, отива тя? — попита, като още веднъж доказа ясно, че не е следвал изложението на спътника си с нужното внимание.

През последните двадесет минути те бяха минали през Клафъм и Хърн Хил и вече навлизаха в приятен горист оазис, а именно Вали Фийлдс, където някогашната бавачка на Сали се бе оттеглила, за да прекара заника на своя живот. Тя живееше с трите си котки в къща близнак на „Бърбидж Роуд“ със звучното име „Лаврите“ и когато не посрещаше Сали, прекарваше времето си в четене на Стария завет, от който можеше свободно да цитира, или в измисляне на начини как да дразни съседката си. Кучето на последната, наречено кой знае защо Пърси, имаше навика да преследва котките й, а това предизвикваше страстното й негодувание. За жалост резултатът бе една от онези вражди, които не липсват и в такива райски кътчета като Вали Фийлдс.

Таксито на Сали бе по-бързо от онова, което съдбата отреди на Джо, и въпреки усилията на моржа тя вече беше затворила вратата на „Лаврите“ зад себе си, когато Джо навлезе в уличката. Щом возилото спря, той изскочи навън, втурна се през малката градинка и позвъни на звънеца. Вратата се отвори и се показа госпожица Прийстли.

Ако Джо не бе обхванат от треска, той би примижал от страх при вида й. Като толкова много други английски бавачки, наемани заради умението им да поддържат дисциплина, а не заради физическия им чар, нейният вид можеше да уплаши и мечка. Много висока, много слаба и много костелива около очите, тя определено приличаше на лейди Макбет плюс лек намек за ония зловещи икономки, които изобилстват по страниците на готическите романи.

Макар че тя извика у Джо спомена за някогашната му бавачка, която често го пошляпваше с опакото на четката за коса, той я погледна в очите без да трепне. Имаше прекалено много грижи, за да си позволи да бъде смутен от стари спомени.

— Добър ден — поздрави той.

Госпожица Прийстли нямаше коментар.

— Мога ли да вляза?

— Моля?

— Имате ли нещо против да вляза за момент?

— Защо?

— Трябва спешно да видя момичето, което пристигна току-що.

Тук късметът му изневери. Бавачката на Сали би могла да бъде и една блага душа, готова от сърце на направи всичко по силите си, за да помогне на влюбения до уши младеж. Но не би. У госпожица Джейн Прийстли Джо намери пълната противоположност на гореописания възхитителен екземпляр. Отличителният белег на бавачката бе дълбоко недоверие във всички мъже. Тя подозираше мотивите им и ги гледаше накриво. Ако звъняха на звънеца й и търсеха млади момичета, то тя знаеше какво преследват. Погледът й, и без друго остър като бръснач, стана още по-изпитателен.

— Какво искаш от нея? Да пукна, ако е нещо добро. Знам ги тия като тебе. Обикаляте и си търсите жертва.

Тормозите невинните момичета. Дрънкате им, че ще ги покриете със скъпоценни камъни. Разкай се, грешнико — госпожица Прийстли се настрои библейски, — защото е близо царството небесно. Въздръж се от плътската похот, която воюва с душата, или ще те стигне ръката на Господ.

И като изрече това, тя се прибра вътре, като тръшна вратата, а Джо тръгна залитайки към таксито.

Господин Траут стоеше до него. Беше жаден като камила в пустиня за подробностите. Твърде далеч, за да чуе диалога, все пак той успя без затруднение да схване общия дух на сцената, която току-що видя.

— Не иска да говори с теб?

— Не. Качвай се. Отиваме си вкъщи.

— Ти отивай — каза господин Траут. — Харесва ми това място. Мисля да се поразходя малко и да се върна с влака.