П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (19)

5

Като каза лека нощ на Сали, Дафни се прибра в спалнята си и седна. Лицето й изглеждаше натъжено. Макар и на вид да бе приела леко последните разкрития, те доста я бяха разтърсили. Не е приятно, когато една девойка гледа на годежа си като на нещо сигурно, което може да приключи с брак във всеки един момент, а изведнаж открива, че има непосредствена опасност годеникът й да й се изплъзне.

Тя обвиняваше себе си, че се е отнесла прекалено доверчиво към Джаклин. Много лекомислено повярва, че той би се държал здраво за годеница с проспериращ бизнес и готова винаги да отпусне заем. Сред книжата й от известно време имаше и едно разрешително за брак, но все беше твърде заета, за да го използва. Рядко й се случваше да прави нещо глупаво, но сега разбираше, че точно това е направила, като е разчитала Джаклин да стои там, където му е мястото.

Но Дафни не беше момиче, което си губи времето в празни жалби. Много преди да изгаси лампата и да се мушне в леглото, вече беше намерила разрешение.

Сутринта, в края на късната си закуска, Джаклин беше изненадан от познато изсвирване на вратата. Като се увери, надничайки иззад пердето на прозореца, че не е някой навлек — кредитор или шивач, той отвори.

Колата й чакаше на улицата, а в нея — мистериозен непознат.

Това беше индивид, който, що се отнася до мишците, можеше да мине за селския ковач или поне за неговия брат близнак, но по отношение на външността си падаше далеч по-ниско от стандартите и на най-нереномирания конкурс за красота. Лицето му изглеждаше като че ли нещо — най-вероятно слон — беше седнало на него и го бе сплескало като мекица. Човек с по-широки разбирания не би си позволил да се настройва срещу ближния си само защото на последния му било сплескано лицето, но в добавка то имаше и мътен, заплашителен поглед, какъвто толкова често може да се види върху лицата на гангстерите в съответните филми. Поглед, който създаваше впечатлението — вероятно съвсем непреднамерено — че на човека му трябва много малко да се разсърди и да ти строши врата. В ръцете си той държеше букет рози.

— Дойдох да те изведа на разходка, Джаклин — каза бодро Дафни. — Не излизаш достатъчно на свеж въздух.

Джаклин, който оглеждаше спътника й с известна тревога, въздъхна. Нямаше нищо против едно кръгче с колата й. Чудесен начин да прекара сутринта, а да не говорим, че тя ще се почувства морално задължена да го заведе и на обяд, вероятно в някой от ония отлични хотели в Брайтън, където разбират от добра храна.

— Отлично — каза той. — Кой — допълни, понижавайки глас — е онзи със сплесканото лице?

— Сирил Пембъртън, един от детективите ми. Идва с нас.

— Идва с нас?

— Да, той ни е свидетелят. Мислех да ти кажа по-рано. Ще се отбием в регистратурата да се оженим.

— Да се оженим!

— Толкова бях заета в службата, че нямах време да се заема с това по-рано.

— Но…

— Хайде да не спорим, скъпи — прекъсна го Дафни. — Сирил чака с нетърпение да стане свидетел. Знае колко ще го издигне това в очите на останалите от службата — свидетел на сватбата на шефа. Специално купи тези хубави рози. И има много избухлив характер. Искам да кажа, не знам какво може да направи, ако му скършиш хатъра.

Джаклин така и не му скърши хатъра.