П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (17)

3

Сали седеше във фоайето на хотел „Бариболт“ и чувстваше, че й призлява. Тексаските милионери и индийските махараджи, скупчени около малките масички, не забелязваха нищо нередно във вида й, защото тя потискаше емоциите си, но това не й пречеше да се чувства така, сякаш е погълнала някакъв гнусен хап и едва устоява на ефекта му. Сега вече виждаше истинския лик на Джоузеф Пикъринг, а той беше способен да уплаши всяко момиче, позволило си да изпита симпатии към него.

Не можеше да каже кога точно започна да се чувства неспокойна, но вероятно е било когато си погледна часовника и видя, че стрелките сочат осем без десет. След като пристигна точно в седем и тридесет, с лека изненада откри, че Джо още го няма. Въпреки това седна без всякакви опасения, защото при тези натоварени улици човек спокойно може да закъснее с една-две минути. Но двадесет минути вече беше съвсем друга работа.

Първата й мисъл бе, че нещо му се е случило. По-късно обаче едно злобно дяволче й подшушна в ухото отвратителната истина. Той нямаше да дойде. Никога не е смятал да го прави. По такъв начин си отмъщаваше за това, че тя не дойде на срещата за обяд.

Изглеждаше й невероятно да е толкова дребнав, и все пак какво друго обяснение би могло да се даде. Ако е претърпял инцидент, щеше да телефонира. Дори и ако е било сериозно и са го закарали в болница, лекарят или някой друг можеше да се обади. Не, той нарочно й въртеше номер, както би се изразил господин Луелин, и след малко повдигането се смени с кипяща ярост, а рейтингът на Джоузеф Пикъринг, доскоро много висок, се сгромоляса до самото дъно, наравно с последните отрепки. В този момент Сали чу някой да изговаря името й, вдигна глава и видя пред себе си Джаклин Уорнър.

Макар и невинаги да имаше шанса да проникне до разкошната зала на ресторанта, Джаклин беше чест посетител на фоайето на „Бариболт“, привлечен от присъствието на поне един-двама от богатите му познати, които можеха и да пуснат някой и друг заем, ако подходи към тях с необходимата печал. А и никога не изоставяше надеждата, че ще дойде ден, когато някой гуляйджия с широко сърце и глава, омекнала от коктейлите на „Бариболт“, ще го покани да вечеря с него.

Тази вечер не срещна никого, който да изглежда обещаващ, но затова пък видя Сали и на секундата се присъедини към нея. Нетърпението му да разбере каква е била реакцията й на писмото му естествено беше голямо.

— Хей, здравей, Сали — каза той. — Сама ли си?

Гласът на Сали прозвуча мрачно.

— Здравей, Джаклин. Да, сама съм.

— Бих искал да мога да те поканя на вечеря, но за беда съм излязъл без пари, а тук не ме познават и не мога да подпиша сметката.

— Не ми се вечеря. Можеш да ме изпратиш до вкъщи, ако искаш. Не на „Лабърнъм роуд“. „Фаунтън корт“, „Парк лейн“.

— Да, някой ми каза, че си се преместила.

— Живея там с още едно момиче.

— Нея ли чакаше? — попита Джаклин и се смръзна, очаквайки отговора й.

— Не, тя отиде на вечеря. Някакво събиране на старото й училище.

Джаклин въздъхна с облекчение. Една среща с Дафни Долби би била доста конфузна. Не е приятно за младеж, който е сгоден за едно момиче и тъкмо е направил предложение на друго, да се окаже в компанията и на двете.

Те извървяха краткото разстояние до „Фаунтън корт“ в мълчание. Джаклин беше изучавал с години хорските настроения и се бе издигнал до експерт в преценката си кога да говори и кога не. Сега виждаше ясно, че Сали е разстроена за нещо и не й се приказва. Едва когато тя отвори вратата на номер ЗА и той я последва в дневната, се осмели да зададе въпроса, който бе с предимство пред всички останали мисли в главата му.

— Сали.

— Да?

— Ъ-ъ.

Не беше сигурен, че му харесва начина, по който тя го гледаше. Погледът й му се стори един такъв изпитателен, като че ли го оценява, а той бе от онези, които не обичат да бъдат оценявани.

Сали наистина правеше точно това. Тя разгада неговото „Ъ-ъ“ с лекота. Даваше й се възможност да върне времето назад и да приведе отношенията им в старата Мъч Мидълфолдска форма.

Ако всичко се бе случило преди Джо Пикъринг да разкрие чудовищната си природа, тя нямаше да се колебае да прекърши надеждите на Джаклин без право на обжалване, както би се изразил господин Траут, но сега усети, че се колебае.

Това, което наклони везните, бе особено горестният му вид. Очевидно през цялото време сърцето му се е късало заради единственото момиче в живота му и сега е решил, че повече не може да издържа. Невъзможно беше да не се трогне от такава вярност, особено след като мъжът, който погрешно бе смятала, че обича, както и че той я обича, се е оказал не само прехвалена круша, ами направо кръгла нула. Не че този въпрос можеше да я занимава дълго, но тя съвсем определено смяташе, че момиче, което се е показало такава гъска, че да се замисли за Джоузеф Пикъринг, направо си заслужава да бъде освидетелствано.

И тя взе решение.

— Получих писмото ти, Джаклин.

— И?

— Отговорът е „Да“. Ще се омъжа за теб, ако наистина го искаш.

— Дали го искам! — извика пламенно Джаклин и пред очите му звъннаха двадесет и пет хиляди лири.

Той се беше съсредоточил върху способностите си да придаде на тази своя страст възможно най-голяма убедителност, но в този момент му дойде наум, че ще бъде разумно, ако преди да се задълбочи повече, демонстрира ясно абсолютното си неведение относно финансовото състояние на Сали. У нея не трябваше да има и най-малкото съмнение, че той по някакъв начин е бил повлиян от нейното присъединяване към редиците на богаташите.

— Страхувам се, че ще бъдем много бедни, скъпа, но какво от това? Какво е бедността, ако се обичаме? Та тя е забавление. Всичко се превръща в приключение. Мечтите, плановете, препятствията, които ще трябва да преодоляваме — богатите нямат всичко това. Те не знаят колко щастливи могат да бъдат хората на един таван. Със свещ до леглото. И когато духнеш свещта, си представяш, че си в някой палат с копринени драперии и танцуващи купидончета на тавана. Прекрасно, прекрасно!

За секунда си помисли дали да не каже и за коричката хляб за закуска, но не беше сигурен дали няма да отиде твърде далече. Дотук Сали не беше показала никакво съпричастие към поетичния му изблик.

— Няма да сме чак толкова зле — обади се тя, практична както обикновено. — Аз имам двадесет и пет хиляди лири.

— Какво!

— И този апартамент.

Джаклин изглеждаше зашеметен. Той гледаше ошашавено Сали, докато тя му разказваше историята. Когато свърши, той призна, че това променя нещата, що се отнася до стандарта им на живот, но изтъкна, че се касае предимно за една дреболия.

— В края на краищата — изтъкна той, — какво са парите? Истината е в любовта.

И като изрази това похвално мнение, той напусна.