П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (13)

3

Сали приключи тоалета си и се замисли за предстоящия обяд със смесени чувства. Новата рокля не я разочарова, но все още я преследваше страхът, че няма да се покаже в най-добрата си светлина. Възбудена от очакваната визита при Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс, тя спа лошо през нощта и резултатът бе тенденция към непрекъснато прозяване. Ще бъде катастрофално, помисли си тя, ако се поддаде на тази слабост на масата. Джо й се беше сторил мил младеж, но даже и на милите младежи не им се нрави, когато дамата им зее насреща им през цялото време. Подобни действия карат младите мъже да мислят, че дамата на тяхното сърце желае да ги глътне, а това ги изнервя.

Като се надяваше на най-доброто, Сали тръгна към вратата и там се засече с Мейбъл Потър, която бе избягала от работа и изгаряше от нетърпение да чуе последните новини.

— Сали! — изпищя тя като квачка, ритната ненадейно отзад от услужлив крак. — Страхувах се, че ще те изпусна. Ходи ли да видиш онези адвокати?

— Ходих.

— И какво? Научи ли благоприятната новина? — продължи тя, като че ли кракът отмерено си вършеше работата.

— О, да — отвърна Сали.

Тя не можеше и да мечтае за по-жадна публика. Любимото четиво на Мейбъл винаги са били романите на Роузи М. Банкс и Лейла Дж. Пинкни, които така дразнеха артистичния вкус на Джо Пикъринг, а в тях подобни неща се случваха непрекъснато. Би било направо чудо, ако на някоя бедна героиня не й падне изневиделица солидно наследство.

Цифрата я шашардиса.

— Двадесет и пет хиляди лири!

— И един апартамент.

— Къде?

— „Парк лейн“, „Фаунтън корт“.

— Звучи страхотно.

— Точно така изглежда.

— Видя ли го?

— Оттам се връщам.

— Хайде да ми го покажеш.

— Нямам време.

— Разбира се, че имаш — замоли се Мейбъл. — Искам само да му хвърля един поглед. Ще ни отнеме не повече от пет минути.

Скоро стана ясно, обаче, че пет минути са твърде смела преценка, „Фаунтън корт“ очарова Мейбъл. Тя пърхаше напред-назад, издавайки одобрителни писъци, докато Сали, на която клепачите вече се затваряха, се отпусна в едно от дълбоките кресла и затвори очи.

Това беше злополучен ход. Когато ги отвори наново, нададе учуден вик.

— Господи! Два часа е!

Мейбъл Потър, полегнала на съседната кушетка с вида на човек, който никога в живота си не се е чувствал толкова удобно, поклати кротко глава.

— Да, добре си дремна.

— Защо не ме събуди?

— Не ми дойде наум. Видях, че си изтощена, и нищо чудно — след цялото това вълнение. Един хубав сън щеше да ти дойде добре.

— Но аз изпуснах обяда.

— Много лекари казват, че това не е лошо. Чарли често пропуска обяда. Казва, че направо се чувства страхотно. Свеж е целия следобед.

— Той ще си помисли, че съм му извъртяла номер — закърши ръце Сали.

— Той? Кой ли пък ще е това?

— Един мъж на име Пикъринг. Беше написал пиеса, аз го интервюирах, а днес се срещнахме случайно при адвокатите. Приятел е на единия от партньорите.

— Сега ще трябва да го видиш и да му обясниш.

— Но аз не знам къде живее.

— Е, за бога, съвсем просто е. Само трябва да попиташ адвоката, неговия приятел. Хайде, позвъни му.

Сали си отдъхна. Не за пръв път практичните възгледи на Мейбъл й оказваха помощ. Вероятно секретарките на театралните директори трябва да са точно такива.

— Разбира се. Той няма как да не знае, нали? Но първо трябва да отида до „Бариболт“. Може да е още там.

— Пикъринг?

— Да.

— Кога трябваше да се срещнете?

— В един.

— А сега е два и петнадесет. Ако е седял там и е чакал час и петнадесет минути, което ще стане час и тридесет, докато стигнеш, той трябва да е невероятен.

И докато Мейбъл изричаше тези думи, Сали внезапно бе озарена от мисълта, че Джоузеф Пикъринг определено бе точно такъв.