П. Г. Удхаус
Клуб „Анонимни ергени“ (12)

2

Първата спирка на Дафни Долби, преди да се върне в офиса си, бе „Мърфис Мюз“ 5, разположен в западналата част на Челси и населен с някои от най-съмнителните лондонски типове. Част от тях сигурно имат златни сърца, но най-доброто, което може да се каже за болшинството, е че точно в този момент не се издирват от полицията, макар че е само въпрос на точна хипотеза кога ченгетата ще закопнеят за тяхната мила компания. Един от въпросните типове бе годеникът на Дафни, Джаклин Уорнър. Той живееше тук от няколко седмици и щеше да продължи да живее, докато хазяинът бе готов да приема дар слово и подкупващи маниери вместо пари в брой.

 

 

Когато пристигна на очукания вход на номер 5, Дафни не почука. Джаклин, който винаги се чувстваше неспокоен, когато се чука на вратата му, я беше помолил да не го прави. Като пъхна два пръста в устата си, тя изсвири силно и Джаклин се появи по риза и с чаша в ръка.

— О, здравей, Даф — каза той. — Слава на бога, че дойде.

Тези, които познаваха и Джаклин, и покойния му баща, непрекъснато спореха кой от двамата е по-неуловим. Някои сочеха първия, други — втория, но общото заключение бе, че не се различават много. Всички споделяха мнението на патилите от тяхното безчестие, че двамата са способни да се скрият дори и зад вита стълба. Единствената разлика между баща и син бе, че шестият баронет бил безцеремонен, прям и постигал целите си като потупвал хората по гърба, докато седмият си взимал своето, като си надявал печална патетична маска. Точно това правеше и сега.

— Даф — започна той, като придаде на гласа си онова трепетливо звучене, което знаеше, че действа безотказно на жените, — аз съм в ужасна беда.

— Пак ли? — измърмори момичето, погледна над чашата и заби ясните си очи в неговите. Тя не хранеше никакви илюзии относно мъжа, за когото смяташе да се омъжи. Връзката им не бе някакъв покъртителен романс. Беше се сгодила за него, защото така щеше да стане лейди Уорнър, а той я бе взел заради парите й.

Сега тя чакаше неизбежния момент в който ще има възможността да прехвърли част от тези пари в негови ръце.

— Този път нямам вина — продължи той с искрен глас. — Информацията ми беше сигурна сто процента и конят наистина победи, но постъпи възражение.

— Колко искаш?

— Десет лири.

— И това е всичко?

— Е, всъщност двадесет.

— Мога да го уредя.

— Слава богу.

— Само искам да отбележа, че след провала в „Кемптън Парк“ ти обеща никога повече да не залагаш.

— Знам, знам. Но когато ти попадне нещо абсолютно сигурно…

— Да, несъмнено си имал най-добри подбуди. Но ми се иска да си като гарвана^[1].

— Гарвана? Какво искаш да кажеш? Какъв гарван?

— Онзи, който казвал „Никога веч“.

— А, да. Ясно. Разбира се. Ха, ха. Боже мили, трябва да са минали петнадесет години, откакто не съм слушал това стихотворение. Докато бях малък, моят старец често ме караше да го рецитирам, когато беше на градус.

— Обзалагам се, че направо е падал под стола от възторг.

След като финансовия въпрос беше уреден, Джаклин се почувства с леко сърце и в настроение за игрив разговор.

— Е, сладурче — усмихна се той, — има ли нещо ново?

— Първо — адресът ми. Отсега нататък ще ме намираш на „Парк лейн“, „Фаунтън корт“ 3. Запиши си го.

— Шегуваш се.

— Не, ще живея точно там.

— Да не би да си получила наследство?

— Аз не, но друга — да. Ще живея с нея. Между другото, трябва да я познаваш, защото веднъж ви видях заедно в театъра. И обзалагам се — добави тя тихо, — че тя е платила билетите. Погледни си в малкия черен тефтер. Ще я намериш на „Ф“. Сали Фич.

— Сали Фич! За бога!

— Познаваш я, нали?

— Някога я познавах много добре. Баща й беше свещеник в едно село в Устършир и се опита да ми натъпче някои неща в главата. Обучаваше ме, когато се готвех за дипломатическа служба. Сали Фич! Е, да пукна дано! Но кой, за бога, ще й остави… Наследство ли каза?

— Е, така да се каже. Но във всеки случай, не е за пренебрегване. Двадесет и пет хиляди лири и този апартамент на „Парк лейн“. Ще живея там с нея.

— Защо?

— Защото ме наеха.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва.

— Не мога да схвана какво общо имаш с това.

— Има някои условия към наследството и аз ще следя дали ги изпълнява.

— Какви условия?

— Няма значение. Не те засяга. Е, трябва да тръгвам. Имам тежък ден в офиса. Сега, когато ще отсъствам толкова дълго, трябва да уредя много неща.

Тя остави Джаклин дълбоко замислен. Той беше мъж, който при споменаването, че негова позната е наследила двадесет и пет хиляди и апартамент на „Парк лейн“, се изпоти и мозъчните му клетки задействаха като пара в свирката на локомотив. Още докато годеницата му говореше, в съзнанието му проблесна мисълта, че ако побърза към „Лабърнъм роуд“ и поиска ръката на Сали, има всички шансове за успех. Те някога бяха сгодени и старата обич сигурно още не бе угаснала. Можеше да си представи картината на своето удивление, когато, сгушена в прегръдките му, тя му каже, че няма да се наложи да живеят на хляб, сирене и целувки, защото сега е наследничка.

Всичко това мина през главата му и той вече щеше да е изхвръкнал от „Мърфис мюз“ и да се е метнал на някое такси с бързината на светкавица, ако в този момент не се чу внезапно тропане на входната врата.

Устремът му секна. Както бе казал на Дафни, изнервяше се, когато някой чука на вратата му. Не се знаеше кой може да е. Може да е онзи, който събира наемите, може да е шивачът, към когото беше затънал в дългове до уши, а може и да е някой противник от хиподрумите. Който и да беше, Джаклин не желаеше да го среща. На всичко отгоре тия типове имаха гадния навик да чакат вън на тротоара с надеждата да го пипнат как се изнизва, след като погрешно е заключил, че хоризонтът е чист.

Ето защо Джаклин с неохота реши да отмени пътешествието си до „Лабърнъм роуд“, докато посетителят не си вдигне парцалите.

Като се утеши с мисълта, че едно писмо би било толкова ефективно, колкото и срещата очи в очи, той си напълни отново чашата и седна да пише.

Получи се едно наистина прочувствено писмо. Чудесно писмо.