Джеймс Хадли Чейс
Удряй и бягай (8)

VIII

Следобед останах задълго насаме с мислите си. Намекът на Хакет ме безпокоеше, но той изглежда нямаше намерение да ми създава неприятности. Реших, че трябва да го забравя засега и да се концентрирам върху основния проблем, а именно — кадилака. Бях сигурен, че ако измисля начин да поправя колата, щях да се справя с останалите проблеми.

Чак късно вечерта изведнъж намерих идеалното решение. Случайно извадих от портфейла си пропуска, който ми беше дал лейтенант Уест и след като го разгледах, неочаквано установих, че той самият неволно ми беше предложил изход. При попълването на формуляра беше написал само номера на автомобила, но не и марката. Реших, че ако разменя номерата на колите, пропускът ще ме измъкне, в случай че ме спрат с кадилака по пътя към местния сервиз. Няколко секунди се взирах в пропуска с недоумение как може изходът да е толкова прост. Съществуваше риск, ако ме спре полицай да сравни талона на колата с номера. Тогава бях свършен, но реших, че трябва да поема риска.

Щеше да бъде прекалено опасно да сменям номерата, преди да стане тъмно. Имаше още няколко часа до залез слънце и докато чаках да изтекат, ми хрумна да се обадя на Люсил и да й кажа, че съм намерил възможен изход. Знаех, че нервите й бяха сериозно разклатени от неочакваното появяване на Уест и не исках да поема риска тя да се изложи в последния момент, точно когато имаше вероятност да загладя положението. Вдигнах слушалката и набрах телефона на Ейткън. Беше Люсил.

— Обажда се Чес. Можеш ли да говориш?

Чух как дъхът й пресекна.

— Да. Какво има?

— Исках да ти кажа, че намерих изход. Мисля, че наистина реших проблема.

Мълчание. Чух ускореното й дишане.

— Сериозно ли говориш? — попита тя накрая.

— Да. Всичко ще бъде наред. И двамата ще се измъкнем.

— Но как?

— Не мога да говоря по телефона. Исках да ти го кажа веднага. Всичко ще се уреди и ти не трябва да се тревожиш повече.

— Разбирам. — Гласът й беше неочаквано безизразен. — Ами, добре.

— Сега можеш да се успокоиш. Просто се отпусни.

— Добре — и прекъсна.

Оставих слушалката намръщен. Нейната реакция ме озадачи. Очаквах, че ще я успокоя и зарадвам. Тя едва ли не остана разочарована от това, че съм намерил изход. Беше все още прекалено светло, за да тръгвам към гаража на Сийборн. Седнах на терасата и потънах в мрачни мисли в очакване слънцето да залезе. Чак в осем и половина стана достатъчно тъмно. Качих се на понтиака и тръгнах за къщата на Сийборн.

Като пристигнах, му свалих номерата и тръгнах нагоре по алеята към гаража. Отключих вратата и затворих след себе си, преди да запаля осветлението.

Задният номер на кадилака се освободи лесно и на негово място сложих този на понтиака. После минах отпред. Открих, че винтовете на предния бяха силно ръждясали и доста се напънах, за да ги раздвижа. Лежах по гръб, наполовина под колата и се борех с винтовете, когато изведнъж чух лек шум отвън. Замръзнах, стиснах здраво ключа и забих поглед в двигателя на кадилака. Не се чуваше нищо друго, освен лекия шум на вълните, които се разбиваха на брега и въздишките на вятъра в палмите. Останах неподвижен. Напрегнах слух. Сърцето ми биеше силно. Все още бях сигурен, че чух шум отвън, но не бях съвсем убеден дали въображението не ми играе номера. Не чух нищо. Накрая реших, че ми се е сторило и отново се захванах с трудната задача да развия упоритите винтове. Тъкмо бях свършил с единия, и вратата на гаража изскърца. Сърцето ми се преобърна. От мястото, където лежах, можех да видя само долната част на вратата. Тя се отваряше! Знаех, че не може да е от вятъра. Бях затворил здраво. Това означаваше само, че някой я отваря със сила.

Започнах да се измъквам изпод колата. Преди да се освободя от предната броня, осветлението в гаража изгасна. Чух как вратите се отвориха широко. Беше прекалено рано, за да има луна. Небето, което виждах през отворената врата, беше мастиленочерно, с няколко звезди. Бях загубил и ума и дума, докато се опитвах да изляза изпод колата. Тъкмо се изправих на крака, с номера на понтиака в ръката, когато ме ослепи силна светлина. Веднага след нея настъпи пълна тъмнина. За момент се свих и останах неподвижен, абсолютно обезумял. Тогава чух шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Изведнъж мозъкът ми се избистри и разбрах какво се бе случило. Някой ме беше издебнал с фотоапарат, със светкавица и ме беше снимал наведен, пред ударения кадилак, с номера на понтиака в ръка. Обля ме вълна от страх и ярост. Пуснах номера на колата и изтичах навън. Който и да беше направил снимката, сега тичаше нагоре по пътя. Ясно чувах стъпките му и това ми беше достатъчно, за да разбера, че бяга. Никоя жена не можеше да бяга толкова бързо и равномерно. Тръгнах след него. Гневът ми вдъхна кураж, но тъмнината на безлунната нощ ме затрудняваше. Поне познавах пътя. Знаех, че на около стотина метра от моята къща има няколко цъфнали храсти и палми. След тях идваше пътя, а той беше на открито до магистралата. От двете страни имаше пясъчни дюни, които не можеха да послужат за прикритие. Ако този мъж беше прескочил храстите, трябваше да го хвана, стига да не бягаше много по-бързо от мен, а в това дълбоко се съмнявах.

Втурнах се надолу по пътя колкото може по-бързо. Когато приближих храстите и палмите, спрях задъхан, за да се ослушам. Не се чуваше нищо, а това означаваше, че човекът се е скрил в храстите.

Бях абсолютно сигурен, че той телефонира на Люсил и на мен тази сутрин. Този мъж беше решил да ме изнудва. Сега притежаваше моя снимка, с която можеше да ми докара десетгодишна присъда. Не трябваше да го изпускам от ръцете си. Щях да му дам да разбере, дори това да беше последното нещо, което щях да направя в живота си. Съжалих, че не взех фенерчето. Тъмнината ме притискаше. Виждах единствено неясните очертания на палмите на фона на тъмното нощно небе. Мъжът се криеше някъде тук. Тръгнах напред към храстите, като внимавах да не вдигам шум. Тогава ми стана ясно с какво съм се нагърбил. Храсталакът се открояваше в нощта като голяма тъмна маса. Бях сигурен, че той е някъде там, но без светлина щеше да бъде много трудно да го сплаша. Шумът, който вдигах, докато се движех напред, ме издаваше. Той знаеше, че съм там и го търся. Стигнах до средата и спрях да се ослушам. Ни звук. Бях сигурен, че е наблизо. Вероятно можех да го докосна, както беше притаен в тъмнината. Вероятно беше не по-малко уплашен от мен и се надяваше да го подмина. Без светлина единственият ми шанс да го намеря беше да се блъсна в него. Сухите листа на храстите блъскаха лицето ми, докато вървях напред. Протегнах ръце в тъмнината и се ослушах с надеждата да го чуя как изскача от прикритието си. Тогава изведнъж настъпих нещо, което поддаде под тежестта ми. Някой рязко си пое въздух. Това можеше да бъде само звук от уплаха. Посегнах в тъмнината и докоснах някакво лице. Долових очертанията на неясна фигура, която излезе от храстите. Стиснах юмруци, но късно. Чух как нещо се зададе към мен със свистене. Дръпнах се встрани и вдигнах ръце, за да си защитя главата. Нещо твърдо се стовари върху рамото ми и ме свали на колене. Преди да се опомня, получих силен удар по главата. Усетих как падам напред в един пуст вакуум от тъмнина.

* * *

Някъде в далечината часовник удари девет часа. Нежното, музикално дан-дан-дан на камбаните стигаше до мен приглушено, но звукът беше познат. Бях леко изненадан, като разпознах звъна на моя собствен часовник, който стоеше над камината в хола.

Отворих си очите. Осветеният бял таван се спусна към мен, а след това също толкова рязко се отдръпна. Главата ми туптеше така, сякаш вътре имаше чукове. Бързо затворих очите си и останах така, докато часовникът спря да отмерва часа, тогава по-внимателно ги отворих отново.

Лежах на моето канапе. Пъхнах си ръката зад тила. Напипах твърда буца и засъхнала кръв. Опитах се да седна бавно и простенах болезнено. Отново се наложи да си затворя очите. Ударите в главата ми затихнаха и след около минута успях да седна и да огледам хола.

Всички лампи бяха запалени. На подвижната масичка до мен имаше бутилка от най-доброто ми уиски и съд с лед. Пазех това уиски за специални случаи, а ми се стори, че една четвърт от него беше изпита.

Погледнах малко вляво. Изобщо не се изненадах, като видях някакъв мъж да седи в един от шезлонгите ми. Беше в сянка. Със замъгления си поглед го виждах като неясна фигура, но инстинктивно разбрах, че това е мъжът, който ми се обади по телефона и ме снима, докато сменях номерата. Той ме беше ударил по главата, когато се спънах в него в храсталака.

Отново затворих очи и хванах главата си с ръце. Останах неподвижен в продължение на няколко минути, след това се окопитих и вперих поглед в човека, седнал срещу мен. Образът му бавно изплува. Беше мускулест, около двайсет и три-четири годишен, рус, с тъмен тен. Имаше гръцки нос, зелени очи и тънки мустаци. Косата му беше добре сресана и се нуждаеше от подстригване, но може би жените го харесваха и така. Носеше наситенозелен спортен костюм и кафяви обувки от шевро. На китката имаше гривна от масивно злато и златен часовник. В дясната ръка държеше чаша с уиски и подрънкваше с леда. Наблюдаваше ме с търпелива усмивка, от която ми се прииска да скоча през стаята и да стоваря юмрук в лицето му.

— Ей, зяпльо — каза той радостно. — Тъкмо започвах да се чудя дали не съм те ударил прекалено силно.

Ръката ми внимателно проучи подутината на тила. Трепнах, защото чуковете отново заудряха в главата ми.

— Обзалагам се, че боли — продължи той и устата му се разтегли в усмивка. — Искаш ли да пиеш?

— Кой сте вие? Какво търсите тук? — изръмжах аз.

— Реших, че ще е по-добре да те донеса у дома — каза той и опъна дългите си крака. — Време е да си поговорим малко. Аз и ти ще оформим едно прекрасно приятелство. Казвам се Рос. Приятелите ме наричат Оскар. Искаш ли да си побъбрим сладко, друже?

— Искам да ти вкарам хубавите бели зъбки в черепа — казах аз и се наежих.

Той се засмя. Изглежда искрено се забавляваше.

— Не те обвинявам, но на твое място не бих опитал. И по-едри от теб са мислили, че могат да се справят с мен и са получили своето. Дай да не се караме. Това е сделка. Имам нещо за продан, което ти би искал да купиш. Просто като фасул.

Значи Люсил беше права. Щяха да ни изнудват. Изгледах втренчено мъжа, който се наричаше Рос и се опитах да разбера колко опасен би могъл да бъде. Като начало ме интересуваше какво знае и колко иска, за да си държи устата затворена. Едва тогава можех да реша какво да правя с него.

— Е, какво толкова имате за продан?

— Недалеч оттук има една хубава ивица пясък, където момчета и момичета отиват да се позабавляват. Там си имам скривалище и когато ми потрябват допълнителни доходи, отивам и чакам. Невинаги съм късметлия, разбира се, но миналата вечер бях. Видях съпругата на един известен рекламен магнат и негов служител да спортуват на плажа. Хрумна ми, че този приятел може да пожелае да се раздели с няколко кинта, ако не иска да се обадя на шефа му и да му разкажа какво става. Ще се изненадаш от броя на хапльовците, които залавям за една година по този начин. Така значително увеличавам доходите си.

Взех си една цигара и я запалих.

— Сделката не е кой знае каква. Трябва да разчитаме на взаимна честност.

Той кимна.

— Точно така. Обикновено са готови да се разделят с петдесет кинта, за да не се разчуе, а и от теб не съм очаквал да изкарам повече, но след катастрофата… Съпругата на рекламния магнат отблъсна атаките ти и избяга. Взе ти колата и удари с нея едно ченге. Хитра идея беше да смениш номерата, обаче аз лагерувах пред къщата ти дълги часове с фотоапарат и светкавица. Сега във фотоапарата има снимка, която може да ви изпрати с момичето на топло за десет години. Ако не си късметлия и ти се падне строг съдия, може да хлътнеш за петнайсет. Струва ми се, че ще изкарам симпатична сума от теб, ако искаш да избегнеш затвора и да спасиш и нея.

Седях там, гледах го и ми беше ясно, че наистина съм загазил.

— Не гледай така тъжно, друже — каза той и се ухили. — В края на краищата какво са парите? В живота има и по-важни неща. Дори да имаш един милион пак няма да си щастлив, ако си в затвора. Дай да се захващаме за работа. Трябват ми пари. Искам да напусна града. Ще уредим всичко с едно плащане. Всичко в брой и няма да кажа на шефа ти, че излизаш с жена му и няма да изпратя снимката на ченгетата. Става ли?

— След това ще дойдете за още.

Той отпи от уискито и се ухили.

— Да, разбира се, това е риск, който ще трябва да поемеш, но за една хубавичка, тлъста сума бих могъл да те забравя.

Аз се стегнах.

— Колко?

— Между вас двамата — каза той и се отпусна в стола — струва ми се, че можете да съберете трийсет хиляди. Тя сигурно има няколко диаманта, които да заложи. Обзалагам се, че и ти си заделил настрана някоя торбичка, пълна с такива работи. Да, хайде да се спрем на трийсет хиляди. Евтино е.

По гърба ми полазиха студени тръпки.

— Вие сте луд! Изобщо нямам толкова пари. Ще купя снимката за пет хиляди — нито цент повече.

Той си изпи уискито и остави чашата.

— Много хубав скоч. Давам ти срок до края на седмицата да събереш мангизите. Ще ти се обадя да ти кажа къде да ги доставиш. Трийсет бона в брой.

— Казвам ви, че ги нямам. Най-много пет.

Той се наведе напред, взе една цигара от кутията на масичката и я запали.

— Вразуми се, готин. Можеш да продадеш тази къща. Ето ти петнайсет хиляди. А и тя като събере малко мангизи… Трябва да се организираш. Сделката ще бъде с едно плащане. Няма да се връщам за повече. — Той изведнъж се засмя. — Няма да идвам за повече, защото ще се убедя, че няма за какво да се връщам. Сега слушай, готин, когато вкарам куката си в някой хапльо, много внимавам да влезе дълбоко и да остане вътре. Или ще отидеш в затвора за петнайсет години и ще завлечеш и нея, или ще намериш трийсет хиляди долара. Имаш шест дни. Помисли си. Ще ти се обадя в четвъртък да видя как се справяш. Това, което трябва да решиш, е дали е по-добре да ми дадеш мангизите или да прекараш петнайсет години в затвора. Съвсем просто е. — Той се изправи. — Аз зная какво бих направил, но може би ти не мислиш като мен. Не позволявай това да ти развали сънищата, готин. В края на краищата какво са парите? — Той тръгна през стаята, леко наперен. — Извинявай, че се наложи да те ударя, но ти наистина си го търсеше. Пак ще се видим, така че недей да страдаш по мен. Чао, мерси за питието.

Наблюдавах как тръгна към вратата, спря се там и се обърна да ме погледне. Аз отвърнах на погледа му. Главата започваше да ме боли отново и се почувствах доста зле.

— И без номера, готин. Може да пориташ малко. Това е естествено й никому няма да навреди. Но трябва да ти стане ясно, че си увиснал на куката. Много бързо ще разбереш, че е влязла дълбоко и ще остане там.

Излезе. След малко го чух да пали кола и да потегля бързо. Изправих се колебливо на крака. Взех чаша от барчето и си сипах чисто уиски. Изпих го. Отидох в банята и напълних мивката със студена вода. Пъхнах си главата вътре. Почувствах се малко по-добре, когато се върнах в хола. Налях още една доза уиски, занесох чашата при фотьойла, седнах и запалих една цигара. Вперих поглед в тавана и си помислих: ето какво било да те изнудват. Рос каза, че куката е влязла и няма да излезе. Това бяха негови думи. Затова реших аз да огледам тази кука и да видя точно колко дълбоко е влязла. Не след дълго установих, че е забита здравата.

Струваше ми се, че накъдето и да тръгна, съм в капан. Ако отида при Ейткън и му кажа истината, той ще ме изхвърли. Ако отида в полицията и кажа истината, ще грабнат Люсил, а Ейткън ще си разчисти сметките с мен за това, че съм предал жена му. Ако някак си успея да събера трийсет хиляди долара, това ще бъде краят на плановете за новата работа.

Рос беше прав за куката.

Какво трябваше да направя? Изгасих си цигарата и запалих друга. Изходът е само един, казах си. Да се откачиш от тази кука. Не само да се откачиш, но и да я забиеш в Оскар Рос, така че да не мръдне повече. Нямаш друга алтернатива. Или го забиваш, или си загубен.

Поне имах шестдневна отсрочка, преди да ми се наложи да се справя с него. Първата ми стъпка е да ремонтирам кадилака. Вече беше девет и половина. Отидох при телефона и се обадих на Сам Лоудър. Той притежаваше сервиза, в който поддържах колата.

— Сам — казах аз, като чух гласа му — извини ме, че ти се обаждам по никое време, но страшно закъсах с кадилака. Ударих го в едно дърво. Искам бързо да го поправиш. Как си с ангажиментите?

— Мога да го взема веднага, господин Скот, ако ви е удобно. Имам няколко души тук, които нямат много работа и могат да се захванат с него веднага щом го докарате. Ако не е чак толкова зле, може да си го вземете в сряда, но бих искал да видя размера на повредите, преди да обещавам.

— Благодаря ти много, Сам — казах аз.

Въпреки че главата ми пулсираше като бясна, бях твърдо решен да му закарам кадилака тази вечер.

— След половин час съм при теб.

— О’кей, господин Скот, има само едно нещо. Ще трябва да съобщите за повредата в полицията. Заради случая с убийството. Инструктираха ме да не приемам нито една ударена кола без пропуск. Сигурно сте прочел за това във вестниците. Можете ли да вземете пропуск?

— Вече го имам. Веднага щом направих белята, отидох в полицията и те ми дадоха.

— Чудесно, господин Скот. Тогава докарайте колата и моите момчета ще я оправят.

Благодарих му и затворих телефона.

Имаше малка опасност той да забележи сменените номера, но реших да рискувам. Десетки коли му минаваха през ръцете за една седмица и беше малко вероятно да забележи, че съм сменил номерата. По-добре беше да отида при него, отколкото в някой сервиз, където не ме познават. Там беше много по-вероятно да ме засипят с неудобни въпроси.

Заключих къщата и изминах пеш разстоянието до къщата на Сийборн. Намерих понтиака паркиран отвън, както го бях оставил. Чувствах се много зле. Главата ме болеше, докато вървях нагоре по алеята към гаража.

Всичко беше така, както го бях оставил, когато подгоних Рос. Затворих се вътре и монтирах предния номер. После заобиколих отзад и хвърлих един поглед на изсъхналата кръв по калника и гумата. Трябваше да се отърва от нея. Не можех да рискувам Сам да я види. Имах предчувствието, че унищожавам улики, които можеха да бъдат в моя полза, ако някога ме изправеха пред съда, но просто не можех да оставя кървавите петна там. Донесох една кофа с вода и ги измих. Изкарах кадилака на пътя и вкарах понтиака в гаража. Щом свърших това, заключих вратата и тръгнах с кадилака по крайбрежния път към магистралата.

Нямаше начин, трябваше да карам с един фар. Случи се така, че магистралата беше практически опустяла. Няколкото коли, с които се разминах, явно не обърнаха внимание на това. Пристигнах в сервиза на Сам, без да се натъкна на пътна полиция. Докато влизах под големия, зле осветен навес, видях, че Сам е в офиса и разговаря с двама от тенекеджиите си. Едър, здрав мъж, с месесто, изгоряло от слънцето лице и насмешлив поглед.

— Добър вечер, господин Скот — поздрави той и погледна кадилака. — Охо, наистина, сте го пораздрусали.

— Ами така става, когато прегръщаш някое момиче с едната ръка и караш прекалено бързо — отвърнах аз, сигурен, че подобно обяснение ще му хареса.

Той се ухили.

— Знам. Не е нужно да ми разправяте. И аз съм го правил. Жените понякога са същински дяволи. Да, не е нещо непоправимо, но не мисля, че ще успея преди края на седмицата.

Тенекеджиите приближиха и заоглеждаха мрачно колата.

— Двете драскотини са дълбоки — продължи Сам, като посочи вратите. — Момчета, хващайте се на работа. Свалете вратите и оправете първо тях. Носите ли пропуска, г-н Скот?

Тъкмо пъхнах ръка в джоба си, за да извадя портфейла, когато чух шума на приближаващ мотоциклет, огледах се и видях едно ченге да спира пред сервиза. Сърцето ми спря за момент и после заби ускорено. Някак си успях да запазя спокойствие, когато той влезе.

— Само секунда — каза Сам и отиде да посрещне ченгето, което изглежда познаваше. — Ей, Тим, какво искаш?

— Имате ли повредена кола тук? — изръмжа полицаят.

— Ами, да. Господин Скот току-що докара своя кади. Блъснал се в едно дърво.

Ченгето ми хвърли тежък поглед и закрачи към кадилака. Видя смачкания фар. Аз вече се бях съвзел и бях извадил пропуска от портфейла си. Отидох при него.

— Имам удостоверение за повредата, сержант. Лейтенант Уест ми го даде.

Ченгето бавно се извърна и протегна ръка. Малките му, твърди очи се прехвърлиха върху лицето ми. С известни усилия успях да издържа изпитателния му поглед. Той разгледа документа. Ако поискаше да сравни талона с номера на колата, бях загинал. Нищо не можех да направя, освен да стоя и да чакам. Последвалите няколко минути бяха може би най-лошите, които съм преживявал. Погледна номерата, после отново пропуска, после бутна назад шапката си и подсвирна.

— Кога се видяхте с лейтенанта? — попита той.

— Беше при господин Ейткън. Аз работя за него. Лейтенант Уест огледа колите и ни даде пропуски. — Усетих, че гласът ми не звучи убедително. — Сам ме познава. Той често ми оправя колата.

— Как стана това?

— Ударих се в едно дърво.

Сам се присъедини.

— Господин Скот прегръщал едно момиче — каза той с разцъфнало в усмивка лице. — И аз съм го нравил на неговите години, само че влязох през една витрина.

Ченгето не се заинтригува. Подаде ми пропуска.

— Ще ми се да ви прибера — изръмжа той и ме изгледа заплашително. — Може да сте убил някого.

— Знам. Същото каза и лейтенантът. — Постарах се да прозвучи смирено. — Казах му, че това няма да се повтори.

Ченгето се поколеба. Виждах, че много му се иска да направи нещо, но бях сигурен, че споменавайки името на Уест, ще го блокирам и познах.

— По-добре не го правете отново — каза той. Обърна ми гръб и продължи към Сам. — Помислих, че съм хванал типа, който уби О’Брайън. Един шофьор ми каза, че е видял колата. О’кей, аз тръгвам.

Вече го нямаше, когато Сам ми смигна.

— Добре, че споменахте лейтенант Уест, иначе онзи умник щеше да ви откара. Той е от тия, дето си търсят белята.

Подадох му пропуска.

— Ще ти трябва ли?

— Да. — Сам го прибра в джоба си. — Искате ли да ви услужа с някоя кола, господин Скот?

— Би било чудесно.

— Вземете онзи буик. Аз ще оправя кадилака до петък. Елате с буика и ще си го вземете.

Благодарих му, качих се в колата и тръгнах към магистралата. Не ми се искаше да се връщам у дома. Сега беше единайсет без двайсет. Все още бях здравата разтревожен от неочакваната среща с ченгето. Само при мисълта, че трябва да седна сам в празния хол ме побиваха тръпки. Затова тръгнах към града.

Паркирах и влязох в един малък бар, който от време на време посещавахме с Джо, когато се нуждаехме от някоя чашка, за да подсилим въображението си.

Барманът, възрастен, дебел майтапчия, когото наричахме Слим^[1] кимна, като видя, че влизам.

— Двоен скоч — казах аз и се покачих на столчето.

В заведението имаше само четирима души. Те бяха на другия край на бара и хвърляха зарове.

— Веднага, господин Скот. Закъсняхте тази вечер.

— Аха, но неделята е пред мен.

— Правилно, това е любимият ми ден. — Той сипа скоча, пусна лед в чашата и я остави пред мен. — Чухте ли последните новини за произшествието?

Стомахът ми изведнъж се сви.

— Не. Какво ново?

— По радиото, преди десет минути. Един мъж и една жена са били забелязани да се отклоняват от магистралата и да тръгват надолу по крайбрежния път, на който беше убито ченгето, горе-долу по време на произшествието. Полицията ги моли за помощ. Изглежда мислят, че те може да са видели колата, убила О’Брайън, или самите те да са го направили.

Отпих голяма глътка от уискито.

— Така ли? — казах аз, без да го поглеждам.

— Обзалагам се, че няма да се появят. Един мъж и една жена не се отклоняват по такива пътища, за да се наслаждават на гледката. — Той ми намигна. — Басирам се, че тия двамата няма да искат да излязат на първите страници на вестниците.

— Така си е. Да, наистина полагат усилия да хванат типа, който го е извършил — казах аз, като се постарах да прозвучи безгрижно.

— Да. Много шум за нищо. Всяка секунда убиват някого, но когато е ченге, всичко става специално.

Седях и слушах възгледите му за полицията няколко минути и накрая изведнъж го попитах:

— Случайно да познаваш един тип на име Оскар Рос?

Слим се изненада.

— Ами, да, естествено. Барман в нощния клуб на „Литъл Тавърн“ на Маунт Креста. Познавате ли го, господин Скот?

— Не, но някой ми каза, че бил най-добрият барман в града. — Стараех се лицето ми да остане безизразно, въпреки че тази неочаквана информация ме развълнува силно. — Просто се чудех с какво се е прочул?

— Обзалагам се, че сте го чул от жена — каза Слим, без да прикрива презрението си. — Най-добрият барман в града! Хайде де! Аматьор. Мартинито му може да накара и котка да повърне. Ще ви кажа какво има — външен вид. Това ви казвам аз. Мацките много си падат по него. И той не им остава длъжен, като дойдат в бара. Нали знаете: настойчив поглед, оглеждане от главата до петите, поглаждане отзад, когато им помага да седнат. Те си умират за това, но като барман няма никакъв талант. Не бих го взел тук дори да не ми иска пари.