Джеймс Хадли Чейс
Удряй и бягай (4)

IV

Трябваха ми около четиридесет минути, за да се върна у дома. Докато вървях, разсъждавах върху сцената с Люсил. Казвах си, че сигурно съм полудял, за да допусна случилото се. Заслужавах си тя да отиде право при Ейткън и да му каже. Може би точно в този момент тя го правеше. Толкова ме беше яд на себе си, че вече не ми пукаше. Не можех да забравя уплахата и изненадата на лицето й, когато я попитах дали ме обича, а отговорът звънтеше като удар на чук в главата ми.

Къщата ми имаше малка градинка и беше на около петдесет метра от морето. Най-близкият ми съсед беше на около четвърт миля надолу по пътя. Казваше се Джак Сийборн — богат брокер, който идваше само за един месец през лятото.

Докато се изкачвах по пътеката откъм плажа, видях, че пред колата ми има паркирана кола. След още няколко стъпки успях да разпозная моя кадилак. Тогава Люсил се появи от сянката.

— Чес…

Аз спрях изведнъж и я погледнах.

— Върнах ти колата — каза тя глухо.

Тя също беше спряла. Няколко метра ни разделяха.

— Люсил, съжалявам, наистина съжалявам. Загубих ума си.

— Не говори за това.

— Ще те закарам вкъщи.

— Може ли първо да влезем вътре? Трябва да ти кажа нещо.

— По-добре, не. Хайде, ще те закарам у дома. Можеш да ми го кажеш и в колата.

Тя повдигна гъстата си коса от раменете с движение, което странно навяваше отчаяние.

— Моля те, не може ли да вляза за секунда?

Тя стоеше изправена на лунната светлина. Изглеждаше напрегната, а в очите й имаше ужас, който ме изплаши.

— Ще говорим, докато карам. Трябва да се връщаш…

Тя се олюля. Очите й изведнъж се белнаха, коленете й се подкосиха. Скочих напред и я хванах точно преди да падне.

— Люсил! За Бога! Какво има?!

Тя се отпусна върху мен и аз полека я оставих на земята. Коленичих до нея и я прегърнах, притиснах главата й до гърдите си. Беше напълно безжизнена. На лунната светлина приличаше на бял призрак. Изглеждаше толкова зле, че се уплаших. След малко клепачите й помръднаха и тя отвори очи. Погледна ме и се опита да седне.

— Внимателно. Не се движи…

Тя облегна глава на рамото ми и затвори очи. Пъхнах ръка под коленете й и я повдигнах. Беше по-лека отколкото очаквах. Изобщо не ме затрудни да я пренеса нагоре по пътеката до входа на къщата.

— Вече съм по-добре. Пусни ме. Съжалявам, никога не ми се беше случвало преди.

Пуснах я на земята, като я подкрепях, докато търсех ключа. Намерих го, отворих вратата, после пак я вдигнах и я внесох в хола. Оставих я на дивана до прозореца.

— Стой спокойно — казах аз и се върнах в антрето, за да затворя вратата. После запалих осветлението в хола.

Тя лежеше неподвижно, вперила поглед в тавана. Очите й приличаха на дупки, изрязани в чаршаф.

— Ще ти донеса нещо за пиене — казах аз. — Не мога да ти обясня колко съжалявам, че се държах така. Една чашка ще те съживи.

— Не искам — отвърна тя и покри лицето си с ръце.

Започна да плаче. Отидох до барчето, налях малко бренди в една чашка и й го занесох.

— Изпий го. Ще се оправиш.

— Не, моля те — тя обърна глава встрани. — Чес, ужасно съжалявам. Повредих колата.

— Не е нужно да припадаш заради това. Спри да плачеш. Не е нужно да плачеш само защото си ми повредила колата.

Тя се обърна настрани и ме погледна. Беше толкова бледа, че се уплаших. Чертите на лицето й се бяха изострили, а очите й изглеждаха огромни.

— Не исках да го направя — изричаше всичко толкова бързо, че ми беше трудно да следя мисълта й. — Той ме настигна и започна да вика. Не знаех, че е зад мен. Изгубих контрол над колата. Последва ужасен удар. Има голяма драскотина на вратата, а калникът е смачкан.

Изведнъж смразяваща хладина пропълзя по гръбнака ми.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Да не си ударила някого?

Тя избегна погледа ми. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Не бях виновна. Кълна се, че не бях. Той ме настигна и започна да крещи. Нямах представа, че е там, докато не започна да вика.

— Кой? Кой е викал?

— Полицаят. Караше мотор. Караше успоредно с мен и викаше.

Оставих чашата, отидох до дивана и седнах до нея.

— Не се страхувай. Просто ми кажи какво стана.

Тя започна да удря юмруците си един в друг.

— Завих, когато започна да вика. Страничната част на колата го удари… — Тя млъкна и заплака отново.

Сложих ръце върху коленете си и стисках, докато пръстите ми побеляха.

— С рев нищо не се оправя — казах остро. — Какво стана, след като го удари?

Тя въздъхна на пресекулки.

— Не знам. Просто продължих. Не погледнах.

Известно време останах неподвижен. Усетих, че сърцето ми бие тежко и бавно. После казах:

— Значи не си спряла?

— Не. Уплаших се. Дойдох направо тук.

— Беше ли наранен?

— Не знам.

— Къде точно стана това?

— По пътя към плажа.

— Не го ли чу да вика след теб?

— Не. Само този ужасен удар в колата. Това беше всичко. Дойдох направо тук. Чаках те повече от половин час.

— Бързо ли караше?

— Да.

Наблюдавах я няколко секунди и после станах.

— Ще се върна след малко. Искам да погледна колата.

Прекосих стаята и отидох до бюрото. От едно от чекмеджетата извадих мощен фенер. Като излизах от стаята, тя простена отчаяно. Това смрази кръвта в жилите ми повече от всичко останало.

Слязох по пътеката до колата. На светлината на луната веднага забелязах, че левият преден калник е ударен. Когато запалих фенерчето, можах да видя размера на повредата. Фарът беше строшен, а калникът — смачкан. Имаше дълбока драскотина на вратата, където боята беше свалена. Тя продължаваше назъбена по цялата врата. Тези подробности се набиха веднага на погледа ми. После заобиколих колата. На десния заден калник имаше яркочервено петно, което блесна на светлината на фенерчето ми. Бялата ивица на гумата също беше изцапана. Не ми беше нужно много време, за да приема факта, че това е кръв. Побиха ме тръпки и ми прилоша. Изглежда беше ударила странично мотоциклета, беше съборила човека и го беше прегазила със задното колело. И не беше спряла!

Изгасих фенерчето и отстъпих назад. Потта по лицето ми беше лепкава и студена на топлия нощен въздух. Сега той вероятно беше на пътя и умираше от кръвоизлив.

Бързо се върнах в хола. Тя все още лежеше по гръб, загледана в тавана със стиснати юмруци. Дишаше като риба на сухо, учестено и неравномерно. Изглеждаше много зле. Взех чашата с бренди и отидох до нея.

— Ето, пийни от това. Хайде, няма смисъл да плачеш.

Повдигнах главата й и я накарах да пийне малко. Тя отблъсна чашата и потръпна.

— Ще отида да видя какво е станало. Чакай тук. Ще се върна колкото може по-бързо.

Тя кимна, без да ме погледне. Часовникът над камината показваше единайсет без двайсет.

— Просто почакай. Няма да се бавя.

Тя пак кимна.

Оставих я и слязох при кадилака. Спрях и погледнах счупения фар и смачкания калник. Беше ми ясно, че трябва да съм луд, за да изкарам колата на пътя в това състояние. Всеки, който забележеше повредата, щеше да се сети на сутринта, като прочете във вестниците за катастрофата. И все пак имах нужда от кола, и то веднага. Тогава се сетих, че Сийборн — собственикът на къщата по-долу — държеше една кола в гаража си за ваканцията. Бях се отбивал при него от време на време и знаех, че оставя ключа на корниза, над вратата на гаража. Реших да взема неговата кола. Качих се в кадилака и бързо отидох до къщата на Сийборн. Оставих колата отвън, промъкнах се до гаража, намерих ключа и отворих двойната врата.

Това беше един очукан понтиак от 1950 година. С него съседът разкарваше шестте си деца наоколо, когато дойдеха на почивка. Изкарах понтиака на пътя, оставих го със запален двигател и вкарах кадилака в гаража. Затворих вратата и я заключих. Пуснах ключа в джоба си.

Качих се в понтиака и бързо тръгнах към магистралата. След десет минути бях при плажния път. Приближих отклонението внимателно. Имаше около шест коли, паркирани встрани. Фаровете им светеха по дължината на пътя. Две ченгета блокираха с мотоциклетите си достъпа до пътя. С разтуптяно сърце спрях зад последната кола и слязох. Имаше един дебелак с панамена шапка на тила и с ръце в джобовете, който зяпаше ченгетата. Отидох при него.

— Какво става? — попитах аз колкото може по-небрежно. — Какъв е проблемът?

Той се обърна и ме погледна. Беше тъмно, а фаровете на колите светеха надолу. Той можеше да види само краката и обувките ми, без други подробности, които да разпознае по-късно.

— Катастрофа. Убили са едно ченге. Винаги съм казвал, че тия ченгета си търсят белята, като се пъхат отпред. Е, този е направил номера за последен път.

Лицето ми се обля в студена пот.

— Убит ли е?

— Аха, ударен и зарязан на пътя. Не мога да кажа, че обвинявам тоя, дето го е направил. Ако и аз имах нещастието да убия ченге, без свидетели, хич не бих се мотал да се извинявам. Ако го хванат, ще го разпнат на кръст. Винаги съм казвал, че ченгетата в тоя град са като нацисти.

— Убит ли, казахте? — едва познах гласа си.

— Точно така — през главата. Сигурно нещастникът се е ударил в колата отстрани и после е паднал под задното колело.

Той посочи към един висок, слаб мъж, който говореше разпалено на тълпата.

— Ей онзи със сивия костюм го е открил. Той ми разказа. Лицето му било като гъба, напоена с кръв.

Изведнъж едно от ченгетата прекоси пътя.

— Хей, вие, банда лешояди! — изрева той грубо. — До гуша ми дойдохте. Махайте се от тука! Чувате ли? Свине като вас правят катастрофите с металните си ковчези! Махайте се! Разкарайте се всички!

Дебелият каза с половин уста:

— Разбра ли сега? Нацисти! — и тръгна към колата си.

Върнах се при понтиака, запалих, направих обратен завой и бързо тръгнах към къщи. Когато влязох в хола, заварих Люсил сгушена в един от големите фотьойли. Изглеждаше много малка, беззащитна и уплашена. Лицето й имаше цвета на стар пергамент. Когато влязох, тя се наежи и ме прикова с поглед.

— Всичко ли е наред, Чес?

Отидох до барчето, налях си едно двойно уиски, добавих малко вода и го изпих жадно.

— Не, не бих казал.

Седнах на един стол до нея, без да я поглеждам.

— О — последва дълга пауза. — Успя ли… видя ли…?

— Полицията беше там — не можах да събера смелост да й кажа, че го е убила. — Не го видях.

Отново мълчание и след това:

— Какво ще правим сега, Чес?

Погледнах часовника над камината. Вече беше единайсет и двайсет.

— Не мисля, че можем да направим каквото и да било.

Видях как се стегна.

— Искаш да кажеш, че няма да направим нищо?

— Точно така. Става късно. Ще те закарам у вас.

Тя се наведе напред, с ръце на коленете и ме погледна многозначително.

— Но, Чес, сигурно можем да направим нещо? Трябваше да спра. Беше случайно наистина, но трябваше да спра! — заудря тя коленете си с юмруци. — Може да ме познае, ако ме види. Може да е взел номера на колата. Сигурно трябва да направим нещо.

Изпих уискито, оставих чашата и се изправих.

— Хайде, ще те закарам у вас.

Тя не помръдна. Очите й бяха широко отворени и питащи.

— Ти криеш нещо от мен. Какво е то?

— Лошо е, Люсил. По-лошо не може да бъде, но не трябва да се плашиш.

— Какво имаш предвид? — гласът й изведнъж стана писклив.

— Прегазила си го.

Тя стисна юмруци.

— О, не. Много ли е пострадал?

— Да.

— Заведи ме у дома, Чес. Трябва да кажа на Роджър.

— Не можеш да му кажеш. Той нищо не може да направи.

— Напротив, може. Той е приятел с шефа на полицията. Ще може да обясни.

— Какво да обясни?

— Че току-що съм се научила да карам, разбира се. Че е станало случайно.

— Страхувам се, че няма да направи никакво впечатление.

Тя се вкамени. Очите й се ококориха от ужас.

— Толкова много ли е пострадал? Да не би… да е мъртъв?

— Да. Рано или късно ще го научиш. Да, той е мъртъв.

Тя затвори очи и вдигна ръце към гърдите си.

— О, Чес…

— Не се паникьосвай — опитах се гласът ми да остане непроменен. — Нищо не можем да направим — поне за момента. Загазили сме, но ако запазим самообладание…

Тя ме погледна втренчено, устните й трепереха.

— Но ти не беше в колата. Няма нищо общо с теб. Аз съм виновна.

— И двамата сме вътре, Люсил. Ако не се бях държал така, ти нямаше да избягаш. Вината ни е обща.

— О, Чес…

Тя захлупи лице на облегалката и започна да хлипа. Наблюдавах я за момент. После станах, прегърнах я и я притеглих към себе си.

— Какво ще ни сторят? — тя изпъшка и хвана двете ми ръце.

— Не трябва да се тревожиш за това. Нищо не можем да направим, докато не видим какво ще кажат вестниците утре. След това ще решим.

— Представи си, че е имало свидетели!

— Не е имало. На плажа нямаше никой. — Притиснах я до себе си. — Изпревари ли някоя, кола, след като го удари?

Тя ме отблъсна, изправи се несигурно на крака и тръгна към прозореца.

— Едва ли. Не мога да си спомня.

— Важно е, Люсил. Опитай се да си спомниш.

Тя пак отиде до дивана и седна.

— Не, не мисля.

— Добре. Сега слушай, трябва да обсъдим това утре, след като видим вестниците. Ще дойдеш ли тук? Не мога да измисля друго място, където да поговорим необезпокоявани. Можеш ли да дойдеш към десет?

Тя ме гледаше, без да ме вижда. Погледът й беше празен.

— Ще ме пратят ли в затвора?

Това ме разтърси. Сега осъзнах, че ако я хванат, ще я осъдят. Не може да убиеш полицай и да ти се размине. Може да убиеш някого случайно и ако си намериш първокласен адвокат, да се измъкнеш от наказанието, но не и ако си убил полицай.

— Стига си говорила така! Доникъде няма да стигнеш. Кога ще бъдеш тук утре? Можеш ли да дойдеш към десет?

— Сигурен ли си, че не трябва да правим нищо? — тя започна да бие юмруците си един в друг. — Ако разберат…

— Няма да разберат. Чуй ме, Люсил! Не трябва да се паникьосване. Първо трябва да видим какво ще пишат вестниците. Не трябва да правим нищо, без да знаем фактите. А ще ги знаем утре сутринта. Ако се видим тогава, ще можем да решим какво да правим.

Тя притисна слепоочията си с пръсти.

— Не мислиш ли, че трябва да кажа на Роджър? Може да успее да направи нещо.

Ако мислех, че Ейткън може да помогне, нямаше да се поколебая да отида с нея и да му разкажа цялата мръсна история, но бях сигурен, че той не би могъл да направи нищо, за да я спаси. В случай че тя отидеше при него, щеше да стане ясно, че сме били заедно на плажа. Той щеше да попита защо е побягнала. Познавах Ейткън достатъчно добре, за да бъда сигурен, че ще успее да измъкне истината от нея и тогава с мен щеше да бъде свършено. Поех си дълбоко въздух.

— Не можеш да му кажеш, Люсил. Ако му кажеш, как ще му обясниш какво си правила в моята кола? Как ще му обясниш какво си правила на плажа? Как ще му обясниш, че аз и ти сме били на плажа заедно, събличали сме се и сме плували заедно? Ако мислех, че мъжът ти може да се намеси, щях да дойда с теб и да му разкажа, но той не може. Ако загубиш разсъдък и му разкажеш, ще му дадеш основание за развод, а аз ще си загубя работата.

Тя ме погледна втренчено и каза с пресекващ от уплаха глас:

— По-скоро бих се развела, отколкото да отида в затвор, а и Роджър няма да позволи да отида в затвора. Той е много влиятелен. Сигурна съм, че няма да позволи да вляза в затвора.

Хванах я за ръцете и леко я раздрусах.

— Люсил, разсъждаваш като дете. Веднъж да разбере, че сме били на плажа заедно, и ще си измие ръцете. Хич няма да го е грижа какво става с теб. Това трябва да ти е ясно.

— Не е вярно — каза тя отчаяно. — Може да се разведе с мен, но няма да допусне да отида в затвора. Такъв е той. Не би позволил да се говори, че жена му е била в затвора.

— Ти изглежда още не осъзнаваш сериозността на положението — казах аз, като се опитвах да говоря тихо и спокойно. — Убила си полицай. Добре, станало е случайно, но не си спряла и нямаш шофьорска книжка. Всеки друг да беше убила, мъжът ти можеше и да успее да те измъкне, но дори да беше по-влиятелен и от Айзенхауер, а той не е, не би могъл да направи нищо за теб сега.

— Искаш да кажеш, че ще се наложи да вляза в затвора?

Лицето й сякаш се смали, а очите й станаха по-кръгли и по-големи. Ужасът постави отпечатъка си върху свежата й красота.

— Не, те не знаят, че си го направила и не мисля, че някога ще научат. Трябва да сме абсолютни глупаци, за да им кажем, докато не научим точно какво се е случило. А когато научим, ще, решим какво да правим.

Тя захапа долната си устна и ме погледна.

— Значи, просто да не правим нищо?

— Не и тази вечер. Разбра ли за утре? Ще дойдеш ли тук към десет? Тогава ще решим какво да правим.

Тя кимна.

— Е добре, тогава ще те закарам вкъщи.

Тя стана и тръгна пред мен. Мина през хола и антрето, и спря рязко пред входната врата.

— Не можем да се върнем обратно в колата, Чес. Не мисля, че отново ще мога да се кача в нея.

— Имам друга. Взех я назаем от един приятел по-долу — хванах леко ръката й и я изведох на верандата. — Няма да се връщаме в кадилака.

Изгасих светлината в антрето и затворих вратата, докато тя чакаше на верандата. Тъкмо завъртях ключа и чух мъжки глас:

— Хей, това вашата кола ли е?

Почувствах се така, сякаш бях протегнал ръка в тъмнината и бях докоснал оголен електрически кабел. Мисля, че не трепнах чак толкова силно, колкото ми се стори. Чух как Люсил притаи дъх изведнъж, но поне успя да се шмугне в сянката на верандата, където не можеше да бъде забелязана.

Погледнах надолу към пътеката. Един мъж стоеше на портала. Беше прекалено тъмно, за да го видя добре. Успях да различа, че е висок и едър. Зад понтиака на Сийборн беше спрял един буик кабриолет.

— Не мърдай — прошепнах на Люсил.

После слязох по стълбите, минах надолу по пътеката и стигнах до високия мъж.

— Съжалявам, че ви стреснах — извини се той.

Сега бях близо до него и можах да видя, че е на около четиридесет и пет, има гъсти мустаци и червендалесто, засмяно лице.

— Мислех, че сте ме видял. Това не е ли колата на Джак Сийборн?

— Да — казах аз задъхано — взех я назаем, докато моята е на ремонт.

— Вие ли сте Честър Скот?

— Да.

— Приятно ми е — той ми подаде ръка — аз съм Том Хакет. Не знам дали Джак ви е говорил за мен. Но за вас ми е споменавал доста често. Тъкмо минавах и се чудех дали старият разбойник не е тук.

Питах се дали е видял Люсил. Бяхме излезли от осветеното антре. Зависи колко дълго беше стоял пред портала. Здрависах се с него за довиждане. Ръката ми беше студена в сравнение с неговата.

— Не, Джак няма да дойде тук преди август. Никога не идва по-рано.

— Реших да рискувам. Тръгнал съм към Палм Бей. Ще отседна в хотел „Парадизо“ за две седмици. Жената пристига с влак утре. Не може да понася дългото пътуване с кола. Става й лошо. — Той се засмя добродушно. — Не че много ми пука. Така имам малко време и за себе си. Помислих си, че ако Джак е тук, можем да си пийнем и да си подрънкаме заедно.

— Няма да дойде тук преди август.

— Аха, нали вече казахте — той ме погледна. — Ако нямате друга работа, защо не отидем някъде да пийнем? Вечерта сега започва.

— Бих искал, но имам среща.

Погледна покрай мен към тъмната къща и се ухили.

— Е, щом е така. Просто ми хрумна, че можем да си направим малко парти. Само за двама, а? — Той отстъпи назад, за да погледне понтиака. — Добрата стара таратайка. Добре ли върви?

— Добре.

— Ако нямате какво да правите, елате да ни видите — продължи той — в „Парадизо“. Много добра дупка, купонът не спира. Доведете и гаджето, ако не е много срамежливо. Е, да не ви бавя. Довиждане засега.

Той махна с ръка, отиде при буика, пъхна се зад кормилото, изду двигателя и изчезна. Стоях неподвижен и наблюдавах червените светлини, които се изгубиха надолу по пътя. Бях стиснал вратата и сърцето ми щеше да се пръсне.

— Видя ме — каза Люсил неуверено.

Тя слезе по пътеката и се приближи към мен.

— Видя, че съм с момиче — казах аз колкото може по-спокойно. Едва ли е могъл да те разгледа достатъчно, за да те познае пак. Няма за какво да се тревожим.

Хванах я за ръката и я поведох към понтиака. Качихме се.

— Сигурен ли си, че не трябва да казвам на Роджър? — попита тя тихо.

Това вече премина всички граници. Обърнах се, хванах я за раменете и я раздрусах силно.

— Запомни веднъж завинаги. Казах — не. Той не може да направи нищо за теб! — бях започнал да крещя. — Ако му разкажеш, ще го направиш съучастник! Разбираш ли? Ако не те предаде на полицията, ще носи отговорност. Остави това на мен. Утре ще ти кажа какво ще правим.

Тя се отдръпна от мен, извади носна кърпичка и започна да плаче. Тръгнах бързо към булевард „Палм“.

* * *

На магистралата се натъкнахме на дълга колона от коли, пълзящи към града. За пръв път виждах такова задръстване и веднага разбрах, че е свързано със смъртта на ченгето. С голяма мъка излязох от пътя, който водеше към къщата ми и се включих в потока. Някой ми даде път й аз влязох в колоната от пълзящи автомобили.

Люсил спря да плаче, като видя какво става.

— Какво е това?

— Не знам. Не се безпокой.

Колко ми се искаше и аз да го постигна.

Продължихме да се влачим. От време на време поглеждах часовника на таблото. Стрелките показваха дванайсет без десет, а ни оставаха още три километра до „Гейбълз“. Изведнъж колите пред мен спряха. Седях стиснал кормилото, вперил погледна напред, в тъмнината. Виждаха се само неподвижните стопове на стотина коли по протежението на пътя. Тогава видях ченгетата. Трябва да бяха поне дузина. Минаваха покрай колите с мощни фенери в ръцете и осветяваха всяка. Обля ме студена пот.

— Мен търсят — каза Люсил с пресекнал от страх глас и сякаш се опита да излезе от колата. Сграбчих я за ръката.

— Не мърдай! — сърцето ми биеше лудо. Бях благодарен, че съобразих да взема колата на Сийборн. — Не търсят теб. Търсят колата. Стой спокойно и пази тишина!

Усетих, че трепери, но беше достатъчно разумна да се отпусне, когато едно ченге ни наближи. От колата пред нас излезе едър широкоплещест мъж. Когато ченгето дойде до него, той избухна:

— Какво, по дяволите, е това? Опитвам се да стигна до Палм Бей. Не можете ли да разчистите тоя проклет път?

Ченгето насочи лъча на фенера си към него.

— Можете да дойдете в полицията и да се оплачете, щом мислите така — каза той с глас, който можеше да остърже ръждата от кила на кораб. — Ще тръгнете, когато сме готови да ви пуснем, не по-рано.

Осанката на едрия се постопи.

— Какво става все пак, сержант? — попита той доста меко. — Има ли вероятност да се забавим?

— Катастрофа. Ударили са човек и са избягали. Проверяваме всички коли, които напускат града. Няма да ви забавим.

Той провери колата на едрия и после се прехвърли на моята. Усетих, че стискам кормилото до болка, когато освети калниците и броните. Ченгето — як мъж, с лице сякаш издялано от кремък — ме погледна. Първо освети мен, а после Люсил. Тя се сви и изведнъж спря да диша. Като че ли не забеляза нищо, защото се прехвърли на колата зад нас. Сложих ръката си върху нейната.

— Спокойно. Няма от какво да се страхуваш.

Да се страхуваш?! Целият се къпех в студена пот.

Тя не каза нищо. Седеше с ръце между коленете й дишаше като старица на седемдесет след изкачване на стълби. Колата пред мен тръгна, а аз след нея. Влачихме се в пълна тишина около триста — четиристотин метра. После ускорихме ход.

— Те търсеха мен, нали, Чес? — попита тя с разтреперан глас.

— Търсеха колата и не я намериха.

— Къде е?

— Там, където не могат да я намерят. Слушай, няма ли да спреш да се паникьосваш? Стой спокойно и мълчи.

Пред нас беше разклонът към булевард „Палм“. Излязох от колоната и увеличих скоростта. Пристигнахме пред входа на „Гейбълз“, когато стрелките на часовника показваха дванайсет и десет. Слязох, отидох до нейната врата и я отворих.

— Чакам те утре в десет при мен.

Тя излезе от колата толкова бавно, сякаш краката й бяха оловни.

— Чес, страх ме е! Те търсеха мен.

— Търсеха колата. Слушай, легни си и се опитай да изхвърлиш това от главата си. Нищо не можем да направим до утре.

— Но те проверяват всички коли! Нали полицаят каза — тя стоеше и не откъсваше ужасения си поглед от мен. — Сериозно е, Чес. Не мислиш ли, че трябва да кажа на Роджър? Него го бива за тия работи.

Въздъхнах тежко.

— Не — казах аз, опитвайки се да запазя самообладание. — Той не може да ти помогне. Аз съм единственият, който може да се справи сега. Вярвай ми.

— Просто не мога да си представя, че ще отида в затвора.

— Няма да отидеш. Стига си се самонавивала. Ще говорим за това утре.

Тя сякаш се опита да се стегне.

— Е, добре. Ще чакам до утре, щом така казваш. Но, Чес, ако мислиш, че няма да се оправиш, трябва да се обърна към Роджър.

— Ще се оправя. Сега си лягай и остави всичко на мен.

Тя ме изгледа, после се обърна и тръгна несигурно по алеята към къщата. Гледах я, докато не изчезна от погледа ми. После се качих в понтиака и се върнах у дома. Докато карах, на рамото ми тихо кацна страхът, като уродлив гном.