Джон Ъпдайк
Спасяването

След като съпругът и синът й се вкопчиха в първата седалка, на Каролайн Харис не й оставаше друго, освен да седне до Алис Смит. Дъската ги перна зад коленете и ги изтласка нагоре. Когато Каролайн беше дете, баща й, самонадеян от силата си, я подхвърляше към тавана със същото жестоко, устремно люшване. Алис завъртя предпазния лост и сега вече бяха заклещени ведно. И на двете им бе унизително. Нито Норман, нито Тими се обърнаха да ги удостоят с поглед. Надянали качулки като рицарски шлемове, въоръжени с щеки-копия, в гръб те досущ си приличаха — Тими, дванадесетгодишен, бе само малко по-дребен. Каролайн възприе и това като дезертьорство, като бягство от утробата й. Докато се носеше из въздуха, грубо разтърсвана при всеки стълб, снежната белота натрапчиво тормозеше съзнанието й, като усилващо се главоболие. Скиорските обувки тежаха; краката й бяха все едно в окови. Вцепенена от раздразнение, в желанието си да прекрати безпомощното люлеене тя запали предпоследната си цигара, чийто вкус бе подло отнет от студа, и се помъчи да реши за себе си дали жената до нея спи с Норман, или не.

Тази сутрин, докато пътуваха на север към Ню Хампшир, атмосферата в колата бе прекалено непринудена, сякаш те четиримата се познаваха по-добре, отколкото Каролайн бе предполагала. Малко съмнително й се стори, че между Алис и Норман не се долавя и най-невинен опит за флиртуване, докато у сънения, простодушен Тими тази жена събуди учудващо пламенна игривост, сякаш чрез сина изпращаше горещи послания до бащата или може би се мъчеше да обезличи сексуалното си присъствие, да се покаже като любеща сестра. Мисис Харис усещаше застрашителна напрегнатост в този излет. Дали пък многозначителността на мълчанието по време на тягостната закуска не бе плод на въображението й, както и помръдването под масата — като допир на нозе. Дали пък подозренията й за умишлено разпределение по двойки не бяха проява на параноя. Тя и синът й се тътреха по влека, докато ония двамата летяха по склона и долу заставаха един до друг в края на виещата се върволица, обгърнати от парата на смеха си. Каролайн не се успокои от усмивката на Алис по време на общия обяд, който имаше сладникав привкус, неупоменат в рецептата на техните отношения. Отначало Алис й беше приятелка. Живееше в квартала им от една година — дребна женица с две близначета в предучилищна възраст, разведена и затрогваща с пълната си безизходица. Ските, изглежда, бяха единственото й развлечение, а семейните неприятности бяха придали на изражението й странна суровост, сякаш в резултат на прекалено спортуване. Норман я бе определил като нещастно безлично създание. Ала следващата зима извади на бял свят екипа си след десетгодишно изгнание на тавана, записа Тими в ски-училище и, необяснимо как, повлече и жена си в същата опасна посока, така неудържимо, както това стоманено въже ги теглеше нагоре към небето.

Издигнаха се на шеметна височина, над боровете. За да потисне с гласа си растящия страх, Каролайн рече високо:

— Ама че смешно! На моята възраст жените в Таити имат внучета.

Алис отвърна сериозно:

— Мисля, че напредваш страшно бързо. Ти си родена танцьорка и сега това си проличава.

Каролайн не можеше да я намрази. И Алис беше безпомощна като нея, а може би имаше и някаква плаха проява на лоялност от страна на Норман: изневеряваше й с жена, към която тя се бе отнесла приятелски. Чувствуваше се по-скоро обезличена, отколкото излъгана; като закри с ръка цигарата от вятъра, Каролайн извърна глава и за миг се взря в момичето, сякаш се оглеждаше в измамно огледало. Алис беше с дребен кокал, ала при все това грубовата; изопнатите мускули, които си личаха и по изпъкналите сухожилия на врата, придаваха на лицето й, макар позачервено от брулещия вятър, напрегнат, нездрав вид. Косата й, прихваната с алено вълнено шалче, бе буйна, но с миши цвят, а очите й бяха сближени и светлокафяви, с упорит поглед. Ала между твърде обикновения нос и сплеснатата брадичка бе разположена, сякаш в засада, голяма изписана и (така предположи Каролайн) страстна уста. И изведнъж, докато седалката се люлееше така, че да ти прилошее, тя осъзна, че тъкмо това би се харесало на Норман; мишка с уста на питон.

Погнуса, погнуса и гняв се отприщиха в нея. Тия ненаситни мъже! Колко бяха самонадеяни и непредпазливи! Небето се ширна пред нея, сякаш да понесе този жесток укор. Алис отмахна предпазния лост с ловка бързина. Каролайн неволно си представи, че със същата ловкост разкопчава и дрехите на Норман. Вледенена от презрителен яд, че е поставена в това положение, тя боязливо спусна крака на площадката, ала не успя да присвие треперещите си вдървени колене.

Естествено оказа се, че са изоставени. Мъжете се бяха отдалечили безотговорно и сега им помахваха, смалени и чернеещи в далечния край на един тунел от брези, нашарен като тигрова кожа от сенките им. Алис пое напред, плъзгайки успоредно без всякакво усилие свистящите ски, а Каролайн я последва, като неумело се стараеше да не разтваря крака. Стигнаха до мястото, откъдето мъжете им бяха помахали, ала тях вече ги нямаше там. Намериха само стълб с две табели. Едната сочеше надясно с надпис:

Другата бе обърната наляво към:

— Виждам ги — рече Алис и подкара надясно.

— Чакай — помоли Каролайн.

Алис изви и спря. Беше попаднала под дългата лилава сянка на няколко бора, израсли наедно, и когато гъвкавото й тяло се изопна в очакване, в един болезнен миг, на Каролайн й се стори, че тя е красива.

— За колко опитни?

Семейство Харис се качваха за пръв път на тази планина; Алис бе идвала неведнъж. Каролайн си я представи, заобиколена от мъже със слънчев загар и скиорски очила. И разбра, че нейното собствено неумение да кара ски се дължи на това, че още не бе успяла да се разведе.

— Има един доста стръмен участък, който можеш да преминеш със странично свличане — рече Алис. — „Светулката“ ще те изведе от другия край. В никакъв случай не можеш да настигнеш мъжете.

— Ти ги последвай, пък аз ще се спуска по пистата за начинаещи. Още не мога да се доверя на тая планина.

Беше неизвестна планина, една от по-ниските Президентски, която съвсем отскоро се използуваше за ски-спорт, със закусвалня от нелакирано дърво и съвсем млади спасители по пистите в крещящи якета на зелено-жълти начупени ивици. По време на обяда Норман каза, че на два пъти видял как момчетата от спасителния отряд се сгромолясват в снега. При спомена за дрезгавия му смях я полази страх сред голата извисена шир. Краката й все още потреперваха, а пръстите й в скиорските ръкавици бяха вкочанени до болка.

Алис се върна при нея с отривиста странична стъпка.

— Хайде заедно да се спуснем по „Светулката“. Не бива да караш сама.

— Не съм страхливка — каза Каролайн и тези нехайно изречени думи явно задвижиха някаква верига от съкровени мисли у Алис, защото лицето и помръкна и стана ясно, че тя непременно спи с Норман. Всичко, всяко изопачаване на обстоятелствата, всеки потиснат прилив на чувства и преднамерено противопоказание потвърждаваше това; дори самото й фамилно име — Смит, невзрачно име, синоним на развратница. Лешниковите й очи, премрежени от снежния блясък, шареха да срещнат очите на Каролайн, а на изразителните й устни замръзна един неизречен съдбоносен въпрос.

— Писта-а!

Гласът идеше изотзад — пронизителен младежки глас. Едно момиче, още ученичка, с лилав анорак на точки и майка й, жена не в първа младост, която все едно бе мацнала върха на носа си с руж, завиха покрай тях и безгрижно се гмурнаха надолу от върха на „Мълния“.

Засрамена, Каролайн рече:

— По дяволите! Най-много да се пребия. — Прободе ожесточено снега до равнодушните скиорски обувки на Алис и пое, но залитна рязко назад, когато едната й ска заора; отвътре изгаряше цяла от потвърдените съмнения. Щеше да напусне Норман. Колеблива като мъждукащ пламък, тя затрепка по склона, подухвана от въздушната струя. Алис я задмина предпазливо, спускайки се на изтеглени плавни завои, сякаш я подканяше да се вразуми. Каролайн отстъпи пред гледката: остави на очите си да заразят тялото й с ритъма на Алис и скоро откри, че снегът й се подчинява сякаш под напора на разума; в успоредни зигзаги двете жени се спуснаха по един висок бял водопад, като че свързани от силата на любовта.

Ширна се ленив равен участък в сянката на червеникави скали с бради от ледени висулки, сетне последва друг стръмен склон и накрая излязоха на огромна кръгла сцена, откъдето на разстояние една миля в ниското се виждаше хижичка като детска играчка, един паркинг — пъстра мозайка от коли и някакво замръзнало езеро, огромно и тайнствено като чуждоземен народ, нашарено с облачни сенки и вечнозелени островчета. Както се пускаше със странично свличане, скована от напрежение, Каролайн забеляза на ръба на тази снежна сцена нещо смущаващо — една тъмна купчина. В бързината си да настигне мъжете Алис щеше да подмине, но Каролайн направи снежно рало и спря. С танцово полюшване Алис изви и плавно спря до нея. Тъмната купчина се оказа жената със зачервения нос паднала възнак, с глава надолу. Дъщеря й бе коленичила до нея. Шията на жената бе силно извита назад, сякаш правеше гаргара, а качулката бе заровена в снега, тъй че лицето й бе все едно в ковчег.

Алис се наведе делово, откачи автоматите и приближи към пострадалата. Всеки отпечатък на обувките й се открояваше на снега като съвършена гравюра.

— В съзнание ли е? — попита тя.

— Левият — раздвижи устни лицето в ковчега, без да нарушава своето блажено единение с небето. Червеното на носа бе единственото цветно петно на това лице. От крайчеца на едното око се оцеждаха сълзи, които попиваха в рижата накъдрена коса.

— Смятате ли, че е счупен?

Отговор не последва и момичето повтори нетърпеливо:

— Майко, като счупен ли го чувствуваш?

— Нищичко не чувствувам. Свали обувката!

— Мисля, че не трябва да я сваляме — рече Алис. Тя разсъждаваше за крака с безцеремонност, която направи неприятно впечатление на Каролайн. — Току-виж, сме разместили нещо. Може да е косо счупване. Не усещате ли дали костта е строшена?

При силния удар и двата автомата се бяха откачили, тъй че ските на жената се придържаха към нозете й само на каишките. Алис се наведе и ги откопча, след което забоде ските в снега като сигнал за помощ.

— Трябва да потърсим спасителите — каза тя.

Дъщерята вдигна обнадежден поглед. Лицето под качулката на точки бе кръгло и младежко, но едно друго издължено женско лице прозираше в чертите на момичето.

— Ако сте съгласни да останете тук — рече тя, — аз ще отида. Познавам няколко момчета от спасителната служба.

— С удоволствие ще останем — заяви категорично Каролайн. Каза го със съзнанието, че обърква плановете на Алис, а и по този начин заявяваше, че в неизбежната война помежду им нейно оръжие ще бъдат човечността и търпението. Искаше й се да си свали ските, защото с тях се чувствуваше малко изолирана; но не беше сигурна дали ще успее да ги сложи отново при този наклон, тук, накрай света. Снегът имаше призрачния вид на трева покрай магистрала, недокосната от човешки крак. Без да поглежда повече назад, дъщерята сложи автоматите и се стрелна по склона. Като видя колко лесно се справи момичето, Каролайн се престраши да свали ските и забеляза, че и нейните стъпки се откроиха като гравюри. Алис дръпна ръкава на анорака си и погледна смръщено колко е часът. Пострадалата изстена. Каролайн попита:

— Да не ви е студено? Искате ли да ви завием с нещо?

Тъй като жената не отказа, не им оставаше друго, освен да свалят анораците си и да я завият с тях. Тялото й бе отпуснато като огромна парцалена кукла с недостатъчно пълнеж. Щом се надвеси над нея, Каролайн се увери, че върхът на носа й, който приличаше на боядисан, е всъщност обгорен от слънцето. Жената поблагодари шепнешком.

— Едва втори ден сме тук, а аз провалих всичко… и за дъщерята, и за сина.

— Къде е синът ви? — попита Алис.

— Кой го знае? Водя го тук и не го виждам от сутрин до вечер. Казва, че карал ски, но аз обикалям по всички писти и никъде не го срещам.

— А съпругът ви къде е? — попита Каролайн и гласът й се загуби в акустичната дълбочина на ледения въздух.

Жената въздъхна.

— Не е тук.

Последва мълчание — тишина, в която вятърът издухваше от натежалите борови клони бухлати снежни перца. Гъстата мастилена сянка на гората натегна злокобно и студът проникна през рехавия пуловер на Каролайн. Алис източи тънка шия и погледна към пустия хребет в очакване на помощ. Жената в снега захлипа през сълзи и Каролайн я попита:

— Искате ли да запалите?

Откликът бе незабавен:

— Умирам за цигара! — рече жената, надигна се и седна; после смъкна ръкавица и жадно зашава с пръсти. Ноктите й бяха лакирани. Изглежда, не й направи впечатление, че взима последната цигара от пакета. Като издухваше театрално струйки дим, пробождащи въздуха, жената стана словоохотлива.

— Разправям на сина: „Какъв смисъл да идваме в тия красиви планини, ако само хвърчиш, фиу-фиу, по пистите, после на влека и пак хвърчиш, а изобщо не спираш да се порадваш на природата?“ Разправям му: „Предпочитам да изглеждам старомодна, но да си сляза здрава и читава от планината, а не да си строша врата на четирийсет години.“ Ако ме види сега, ще си умре от смях. Ей там, горе, имаше едно заледено място и ските ми се кръстосаха. Когато се преметнах, почувствувах как лявата ми страна се разкъсва от рамото до стъпалото. Все едно, че раждах.

— Откъде сте? — попита Алис.

— От Мръклоу. — Жената помръкна сякаш от името на своя град и втренчи поглед в неподвижната обувка.

За да я разсее, Каролайн попита:

— А съпругът ви работи ли?

— Разведени сме. Струва ми се, че ако отхлабя връзките, ще ми поолекне малко. Глезенът ми отича, а обувката го пристяга.

— Аз не бих рискувала — каза Алис.

— Чакайте поне да я развържа — предложи Каролайн и се снизи на колене, сякаш щеше да се тръшне, да заплаче. По принцип мразеше окайващи се жени, но злополучието на тази като че бе въплъщение на собственото й душевно навяхване. Разхлаби вътрешните и външните връзки — скиорската обувка бе „Нордика“ — нова и твърда.

— Така по-добре ли е?

— Честно казано, не знам. От коленете надолу не чувствувам нищо.

— Шок — рече Алис. — Природна анестезия.

— Мъжът ми ще се вбеси. Ще трябва да ми вземе прислужница.

— Дъщеря ви ще помага — рече Каролайн.

— На нейната възраст само момчета им се въртят в ума.

Това изявление обобщаваше тяхното нещастие. Нямаха какво друго да си кажат. Чернеещи като вдовици на наклонения бял фон, те безмълвно очакваха спасение. Тук пистата бе толкова широка, че ако човек се спуснеше в другия край, можеше и да не ги забележи. Няколко скиори профучаха наблизо, но после свърнаха встрани, сякаш надушили неприятност. Един ухилен мъж-грамада с метални очила и палто от енот, който се спускаше в снежно рало с нехайна разкрачена стойка, им подвикна нещо с пура в уста, май на чужд език. Ала превалящият следобед водеше малко скиори по тази писта, с която слънцето си вземаше сбогом. Заточиха се празни минути. Мразовитият въздух бе успял да проникне през всяка по-рехава бримка в пуловера на Каролайн и сега вледеняваше металните пластинки на сутиена й. Спомни си как, докато се обличаха сутринта, мъжът й се престори, че я намира много съблазнителна в норвежката камизола на вафлички.

— Мога ли да си изпрося още една цигара?

— Съжалявам, беше ми последната.

— Ох, боже, цял ужас, нали?

Вече съвсем прежълтяла, все едно азиатка, Алис пъхна длани под мишници и се заполюшва напред-назад.

— Мъжете няма ли да се притеснят? — попита тя.

Каролайн изпита удоволствие, като й каза:

— Съмнявам се.

Отправила поглед напред, тя виждаше само белота — наклонена вълниста необят от безцветие. Сега усещаше своята самота, споделена от другите две жени: и трите бяха изоставени, захвърлени, наранени, нестоплени и толкова безсилни, че не можеха дори да заплачат. Едно мъгливо валмо се повлече по небето; и в един миг затули слънцето. Когато лъчите пак блеснаха, на билото се бе появила смалена изправена фигура с яке на зелено-жълти начупени ивици.

— За осемнайсет минути — обяви Алис след нова справка с часовника си.

Внезапно Каролайн се усъмни, че Норман, който рядко улучваше еднакви горнище и долнище на пижамата си, би имал връзка с такава педантична жена.

Пострадалата попита:

— Ужасна ли съм в главата?

Повлякла неумело шейната, дребната фигурка приближаваше и нарастваше, като от време на време се гмуркаше в падините. После, изглежда, на същото заледено място фигурката се наклони, препъна се а разперила крайници, се превърна в тъмна звезда, в облак снежен прах, от който със светкавична бързина се замяркаха части от ски, шейна и ръце. Това взривно премятане продължи до подножието на стръмнината, където всичко се сля в едно тяло и то замръзна неподвижно. Жените проследиха падането със затаен дъх. Пострадалата изстена: „О, боже, боже господи!“ Каролайн усети, че с цялото си вцепенено същество напрегнато очаква да види техния спасител изправен. И той се изправи. Момчето (вече можеше да се забележи, че е момче — с крака като щеки, стегнати в тесен контешки клин) направи въздушна ножица със ските си, които по чудо не се бяха откачили, и скочи на нозе. Сетне с отривиста странична крачка, изкачи няколко метра по стръмното, за да прибере шапката си (тиролка от зелен филц, украсена с перца), и целият в сняг, ухилено повлече шейната към тях.

— Жестоко изпълнение направи! — рече му по момчешки Алис.

— Кой е пострадалият? — попита той.

Зачервените му уши бяха щръкнали, а лицето му бе осеяно с лунички. Това явно мамино синче бе толкова доволно от себе си, че Каролайн почувствува умиление към смешната му гордост.

С появата на малкия шут бялата пустош сякаш се оживи и от снега изникнаха още спасители, понесли одеяла, бинтове и бренди, тъй че Каролайн и Алис бяха изтласкани встрани, сякаш измъкнати от собствената си кожа. Те си взеха анораците, затегнаха ските и кротко се спуснаха до подножието. Там ги чакаха Тими и Норман, застанали до навеса на лифта, притеснени и гузни. Когато инерцията и намаля, Каролайн Харис наистина започна да прави „кънка“, както никога досега — повдигаше ски в плавен ритъм й бързаше да покаже на съпруга си, че вярва в неговата невинност.