Джон Ъпдайк
„А. & П.“

Влезли са, значи, тия три момичета само по бански. Аз съм на трета каса, с гръб към входа, та ги виждам чак при хляба. Първа ми хваща окото тая с карираните зелени бикини. Ниска дебеланка с хубав тен и чудесно широчко дупе, под което се белеят два полумесеца, невидели слънце. Сложил съм ръка на кутия солени бисквити и се мъча да си спомня дали съм ги чукнал. Пак ги чуквам и купувачката се нахвърля да ме ругае. Тя е от тия лелки, които само дебнат касиерите, петдесетгодишна вещица с начервосани бузи и оскубани вежди, и я знам, че цял ден ще ликува, задето ме пипна. От петдесет години дебне по касите и сигурно досега не е засичала грешка.

Едва я усмирявам и напъхвам партакешите й в торбата, а тя ми изсумтява за сбогом — да се беше родила, когато й е било времето, сто на сто щяха да я изгорят на кладата в Салем; та докато я отпратя, ония момичета са заобиколили щанда за хляб и се връщат; без количка са, вървят насреща ми по пътеката между касите и кашоните с намалени стоки. Дори сандали нямат на краката си. Ето я тая, сочната, с яркозелените бикини: горнището още не й е легнало, а коремът й е бял-беленичък, значи току-що го е купила (банския де), лицето й е едно такова топчесто и дребно, а устните й са сбрани под носа; другата е високо момиче с черна накъдрена и разхвърчана коса, под очите й червена ивица, обгорена от слънцето, брадичката й въздлъжка, нали ги знаете тия момичета, дето приятелките им уж ги смятат за „страхотни мадами“, „без грешка“, ама все нещо не им достига и приятелките го знаят, та и затова ги превъзнасят; и третата, която не е чак толкова висока. Тя е принцесата. Води ги, един вид, а ония двете зяпат, обръщат се насам-натам. Тя не се оглежда, къде ти, тая принцеса, върви си бавно напред, пристъпя като примадона на стройните си бели крака. Малко тежичко се отпуска на пети, май не е свикнала да ходи боса: първо залепя петата, а после отпуска тежестта и на пръстите, като че с всяка стъпка изпробва пода и въобще малко се престарава. Никога не можеш да разбереш със сигурност какво има наум едно момиче (всъщност мислите ли, че това вътре в главите им е ум или просто ей тъй нещо си бръмка като пчела в буркан?), но в случая, изглежда, тя бе убедила другите две да влязат с нея, за да им демонстрира как в такъв магазин се върви бавно и наперено.

Тя е с мръснорозов бански, може и бежов да е, не знам, от една материя на възелчета, а това, дето ме шашва, е, че презрамките й са смъкнати. Провиснали са върху излетите й ръце и сигурно затова банският се е посвлякъл, та точно над ръба му се показва ослепително бяла ивица. Ако не е ивицата, няма и да допуснеш, че има нещо по-бяло от тия рамене. Със свалени презрамки, между ръба на банския и върха на главата й остава тя и само тя, а чистата оголена плоскост над гърдите й, която започва от ключиците, е същински вдлъбнат метален лист, огрян от слънце. С една дума, повече от красиво е.

Има коса с цвят на жълъд, поизрусяла от слънцето и солта, навита на кок, който се е разхлабил, а физиономията й е една такава накипрена. Предполагам, че в „А. & П.“ можеш да влезеш със свалени презрамки само ако имаш тая физиономия на лицето. Така е вирнала глава, че шията над белите рамене е като разтегната, но аз нямам нищо против. Колкото по-дълга е шията, толкова повече има с какво да ти се пълни окото.

Сигурно ни е мярнала как я зяпаме със Стоукси от втора каса, но хич и не трепва. Тъкмо тя, тая принцеса! Продължава да оглежда рафтовете и по едно време спира и се извърта, ама така бавно, че ми спира дъхът. Пошушва нещо на другите две, които са се лепнали безпомощно за нея, а после и трите поемат по пътеката между рафтовете с храна за кучета и котки, зърнени каши, макарони, ориз, стафиди, подправки, пастети, спагети, безалкохолни, соленки и сладки. От трета каса целият коридор ми е пред очите, чак до щанда за месо в дъното, и през всичкото време ги наблюдавам. Дебеланката с хубавия тен повъртява в ръце кутия бисквити, но решава да ги остави. Овцете, дето бутат колички но пътеката, се пооживяват: момичетата вървят срещу движението (не че сме сложили еднопосочни знаци или нещо от тоя род). Щом раменете на принцесата изгряват насреща им, гледаш ги как нещо се дръпват, подскачат или пък хлъцват, но бързо забиват очи в количките си и продължават да бутат. Ловя бас, че и динамит да хвърлиш в някой такъв магазин като „А. & П.“, хората, общо взето, ще продължават да се присягат за овесени ядки, ще ги отмятат в списъците си и ще си мърморят под носа: „Я да видя, имаше и още нещо, започваше с «а», аспержи, не… а, да, ананасов сок“ или каквото там си мърморят. Но няма съмнение, че това ги разсънва. Няколко домакини робини с ролки на главите дори се извръщат, като че не вярват на очите си.

Разбирате, нали, едно е да видиш момиче по бански на плажа, където може би от ослепителното слънце хората не се заглеждат много-много един в друг, а друго е то да ти се изпречи под флуоресцентните лампи в хладния хамбар на „А. & П.“ сред тия купища от пакети и кутии и да ти зашляпа босо и голо по зелено-белия шахматен линолеум.

— Ох, майчице — обажда се Стоукси до мен, — свят ми се завива!

— Злато мое — казвам аз, — прегърни ме здраво.

Стоукси е женен и има вече две дечица, обесени на врата му, но така, като гледам, само по това се различаваме. Той е на двайсет и две, а аз станах на деветнайсет през април.

— Това ли е всичко? — пита той, възвърнал тона си на разумен женен мъж. Забравих да кажа, че той се надява в някой слънчев ден, може би през 1990-а, да стане управител на магазин.

Вярно е, че сме само на пет мили от брега, където има голямо летовище, но ние сме точно в центъра на града и жените обикновено си слагат някоя блуза или шорти, или нещо друго, преди да слязат от колата. И то като се има предвид, че повечето са жени с по пет-шест деца и краката им целите са възлясали от разширените вени, та никой няма и да ги погледне. Както казах, ние сме точно в центъра и ако застанете на изхода, ще видите насреща си две банки, енорийската църква, магазинчето за вестници, три кантори за недвижими имоти и най-малкото двайсет и седем-осем мотльовци, които разкопават Главната, че канализацията пак е избила. Не е като на плажа; ние сме на север от Бостън и в града има хора, дето не са виждали океана от двайсет години.

Момичетата са стигнали до щанда за месо и питат за нещо Маккеън. Той посочва, те посочват и се изнизват от поглед зад пирамида от консервирани праскови „Диетична наслада“. Остава ни само да гледаме как старият Маккеън потрива уста и им измерва бедрата. Горкичките, става ми жал за тях. Какво са виновни?

 

 

А сега идва печалната част на историята, поне нашите вкъщи казват така, но аз самият не смятам, че е чак толкова печална. Магазинът е почти празен, защото е вторник следобед, та няма какво друго да правя, освен да се облегна на касата и да чакам пак да се появят момичетата. Магазинът е като лабиринт и не знам от кой тунел ще изникнат. След малко те се показват иззад най-крайните рафтове, където са електрическите крушки, разни преоценени плочи с песни на Шестимата карибци или Тони Мартин, или нещо от тоя десен, та да се чудиш защо хабят материал за тях; минават покрай пакетчетата с бонбони и пластмасовите играчки, дето се разпадат на чарковете си още щом някое хлапе ги погледне. Задават се, значи, и пак води принцесата със сиво бурканче в ръка. Между четвърта и седма каса няма човек и я виждам как се двоуми между мен и Стоукси, но пред Стоукси, с неговия вечен късмет, се изпречва някакъв дядка с торбести сиви панталони, който едвам мъкне четири огромни консерви ананасов сок (къпят ли се с него тия старчоци?), тъй че момичетата идват при мен. Принцесата оставя бурканчето и аз го поемам — леденостудено. „Закуска от херинга в подквасена сметана: 49 ц.“ Сега ръцете й са свободни и по тях ни пръстен, ни гривна — голи-голенички, както когато майка я е родила — и ми е чудно откъде ще се вземат парите. С все същата накипрена физиономия тя бръква в мъхавия розов бански и измъква един сгънат долар от улейчето по средата. Бурканчето натежава в ръката ми. Ама наистина ми се видя страшно хитро.

И тогава късметът започва да изневерява на всички ни. Влиза Ленджъл, който досега се е разправял с един камион зелки, и тъкмо да се шмугне зад вратата с табелка „Управител“, където за цял ден се покрива, зърва момичетата. Ленджъл е пълна скука: преподава в неделното училище за изучаване на Библията и т.н., ала нищо не му убягва от погледа. Приближава и казва:

— Момичета, тук не е плаж.

Принцесата пламва, макар че тая червенина може и загар да е, пък аз да го забелязвам чак сега, когато е толкова близо.

— Мама ме изпрати за бурканче херингова закуска.

Гласът й ме сепва — винаги е така, когато за пръв път чуеш нечий глас, — прозвуча толкова вяло и монотонно, и все пак някак тузарски, като провлачи „изпрати“ и „закуска“. По този глас внезапно се плъзвам в гостната им. Баща й и другите мъже стърчат прави в кремави сака, с папионки, а жените, по сандали, си вземат от голяма стъклена чиния херингови хапки, набодени на клечици, и всички държат в ръце чаши безцветно питие, в което плуват маслинка и листчета пресен джоджен. Когато на нашите им дойдат гости, те ги черпят с лимонада, а ако случаят е по-специален, поднасям им бира във високи чаши с рекламни картинки.

— Много хубаво — казва Ленджъл. — Но тук не плаж.

Това повтаряне ми се струва смешно, уж току-що му е хрумнало, а всъщност през всичките тия години си мисли, че „А. & П.“ представлява една огромна дюна и там той е главният спасител. Не му харесва, че се усмихвам — нали ви казах, че нищо не му убягва от око, — но сега не се занимава с мен, а измерва момичетата със своя мрачен и надзорнически неделноучилищен поглед.

Руменината на принцесата не е вече само от слънцето, а дебеланката с карираните бикини, дето по ми харесва в гръб — хубаво й е дупето, няма що, — внезапно изписуква:

— Ние без да пазаруваме. Влязохме само за тая консерва.

— Няма никакво значение — казва й Ленджъл и по погледа, с който я измерва, разбирам, че досега не е забелязал бикините й. — Държим да сте прилични, когато влизате тук.

— Ние сме си прилични — заявява внезапно принцесата и оскърбено нацупва устни, като си помисля за мястото си в тоя свят, откъдето обслужващите „А. & П.“ сигурно й се струват презряна сбирщина. Консервата проблясва в ясносините й очи.

— Не желая да споря с вас, момичета. Друг път, като влизате тук, метнете си нещо на раменете. Такива са нашите норми на благоприличие. — Той обръща гръб. Ето ти теб норми. На важните клечки им дай норми. На останалите — малолетна престъпност.

През това време купувачите прииждат с пазарските си колички, но нали са си овце, като подушват някакъв скандал, всичките се навървят пред Стоукси, който с такова старание разтваря един плик, сякаш бели праскова — не иска да пропусне нито дума. Долавям в затишието, че всички стават неспокойни, и най-вече Ленджъл, който ме пита:

— Сами, маркира ли им покупката?

Позамислям се и казвам: „Не“, но умът ми е другаде. Удрям клавишите: 4, 9, III, общо — по-сложно е, отколкото смятате. След като дълго вършиш това, то започва да ти звучи като песничка и дори чуваш думите, в моя случай: „Бат-кови (чук-чук) пи-й-ленца (пийук-пийук), здрасти (щрак).“ Щракането е от изхвръкването на автоматичното чекмедже. Изглаждам намачканата банкнота, разбирате колко нежно, нали, щом е излязла измежду двете най-гладки купчинки ванилия, дето някога съм си представял, и пускам в тясната й розова длан две монети (половин долар и един цент), после мушвам гальовно херингите в плик, засуквам го отгоре и й го подавам, като през всичкото време размишлявам.

Момичетата, и кой може да ги вини, бързат да се измъкнат, тъй че за да ме чуят, аз тутакси заявявам на Ленджъл: „Напускам“, като се надявам, че те ще спрат да ме погледнат, мене, техния неподозиран герой. Но те си продължават право към автоматичната врата. Двете й крила отхвръкнат встрани и те пропърхват през паркинга към колата си: принцесата. Карето и Смотаната дългучка (не че е лоша като суровина), и ме оставят при начумерената физиономия на Ленджъл.

— Каза ли нещо. Сами?

— Казах, че напускам.

— Помислих да не ми се е счуло.

— Не биваше да ги поставяте в неудобно положение.

— Те ни поставиха в неудобно положение.

Захващам нещо, от което накрая излиза едно „тинтири-минтири“, израз на баба, и си мисля, че щеше да е много доволна, ако можеше да ме чуе.

— Струва ми се, че не знаеш какво приказваш.

— Знам аз. Ама вие не знаете.

Дръпвам колана на престилката си, който е вързан отзад, и смъквам презрамките от раменете си. Двама купувачи, които са се запътили към моята каса, започват да се блъскат един в друг като подплашени прасета по стръмна пързалка. Ленджъл въздъхва и физиономията му става търпелива, старешка и бозава. От дълги години е приятел на родителите ми.

— Сами, нали не искаш да сервираш такова нещо на ваш’те — казва ми той.

Вярно, че не искам. Но ми се струва, че хванал ли си се веднъж на хорото, няма пускане. Сгъвам престилката — на джоба е избродирано червено Сами. — Оставям я до касата и хвърлям отгоре папийонката. Папийонката е тяхна, ако това ви интересува.

— Цял живот ще ти държи влага — казва Ленджъл и знам, че е прав, но като си помисля как накара онова хубаво момиче да се изчерви, хвръква ми чивията, натискам копчето „закл.“, машинката изпиуква (пи-й-ленца) и чекмеджето изщраква. Едно му е хубавото на тоя театър — разиграва се през лятото и мога да се обърна и да напусна сцената, без да се туткам с палта и шушони, тъй че просто се запътвам към фотоклетката по едната си бяла риза, дето мама ми я изглади снощи, и вратата се отваря с въздишка, а отвън слънцето се пързаля по асфалта.

Оглеждам се за моите момичета, но тях, разбира се, вече ги няма. Само до едно синьосиво комби „Фолкън“ някаква млада майка се надвиква с децата си, които пищят, че не им е купила бонбони. Извръщам се към витрината и зад струпаните на тротоара чувалчета с торф и сгъваеми алуминиеви масички и столове виждам Ленджъл, седнал на мястото ми: таксува покупките на овцете една след друга. Лицето му е съвсем посивяло, а гърбът му е скован, сякаш са му били инжекция желязо, и нещо ми зачегъртва под лъжичката, като си помисля колко суров ще е отсега нататък животът към мен.