Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Friends from Philadelphia, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Каролева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Ъпдайк. Задачи
Народна култура, София, 1985
Редакционна колегия: Йордан Радичков, Жени Божилова, Димитър Коруджиев, Росен Босев
Водещ редактор: Светлана Каролева
Съставителство: Жечка Георгиева
Библиотечно оформление: Николай Пекарев
История
- —Добавяне (сканиране: moosehead, редакция: Alegria)
Миг преди да му отворят вратата, той зърна бедрото й под полуспуснатата щора. Значи Телма си бе вкъщи. Носеше фланелката си с надпис „Камп Уиниуохо“ и възкъсите си панталонки.
— Боже господи, Джани! — извика тя. Винаги произнасяше името му Джон така, че да се римува с Ан. Сега през ваканцията бе ходила на гости в Ню Йорк и се опитваше да говори тъй, както си въобразяваше, че говорят там. — Какво те носи насам по това никое време?
— Здрасти, Тел — каза той. — Надявам се… Май времето не е много подходящо.
Пак си бе скубала веждите. Да можеше да не ги скубе.
Телма протегна ръка и го докосна с пръсти по тила. Не от някакви по-специални чувства, просто от гостоприемство.
— Хайде, Джани. Знаеш, че аз… че ние с майка винаги се радваме да те видим. Мамо, кой, мислиш, е дошъл по това никое време?
— Не дръж Джон Нордхолм на вратата — обади се мисис Луц.
Майката на Телма се бе отпуснала на тъмночервеното канапе; гледаше телевизия и пушеше. Една кафена чаша в скута й служеше за пепелник и роклята й се бе вдигнала дотолкова, че откриваше коленете й.
— Здравейте, мисис Луц — поздрави Джон, като се опитваше да не гледа в едрите й бледи колене. — Наистина много ми е неприятно, че ви безпокоя в тоя неудобен час.
— Не виждам защо да е неудобен — тя дръпна дълбоко от цигарата и изпусна дима през носа като мъж. — И други деца бяха тук следобед.
— И аз щях да намина, ако някой ми се беше обадил.
— О, Джани! Стига си играл на мъченик. Казват: стой в течение, ако искаш да си в крак — подметна Телма.
Лицето му пламна, той усети, че се изчервява и от това се изчерви още повече. Мисис Луц тръсна пред него смачкан пакет „Хърбърт Таритънс“.
— Ще запалиш ли? — попита тя.
— Май че не, благодаря много.
— Отказа ли се? Лош навик. Де да бях спряла на твоята възраст. Не съм сигурна даже дали почнах, когато бях като теб.
— Не, но понеже трябва скоро да се прибирам, майка ще ме разбере по дъха. Подушва ме дори през дъвката.
— Защо трябва скоро да се прибираш? — попита Телма.
Мисис Луц подсмръкна.
— Имам синузит. Не усещам вече ни аромата на цветята в градината, ни миризмата на яденето на масата. Нека децата пушат, щом искат, щом това ги кара да се чувствуват по-добре. Нямам нищо против. Моята Телма може да пуши в собствения си дом, в собствената си стая, ако желае. Ама като че ли не я влече. За моя радост, да си призная.
Джон не обичаше да прекъсва хората, но наближаваше пет и половина.
— Имам един проблем — каза той.
— Проблем ли… колко жалко — разочарова се Телма. — Пък аз си мислех, мамо, че са ме удостоили със светско посещение.
— Престани да говориш така — каза мисис Луц.
— Малко е сложно… — започна Джон.
— Как говоря, мамо? Как говоря?
— Тогава чакай да затворя това — каза мисис Луц и щракна дясното копче на телевизора.
— Е-е, мамо, аз гледах!
Телма се хвърли в едно от креслата и краката й се бялнаха.
Джон реши, че е много сладка, когато се цупи.
Мисис Луц се бе приготвила да изрази съчувствие. Разтворила бе леко крака и отпуснала ръце с дланите нагоре в скута си.
— Е, не е чак такъв проблем — успокои я Джон. — Ще ни идват гости от Филаделфия. — Той се обърна към Телма и прибави: — Ако има нещо довечера, не мога да се измъкна.
— Животът е пълен с разочарования — каза Телма.
— А, има ли нещо?
— Пълен, пълен с разочарования — повтори Телма.
Мисис Луц раздвижи възбудено ръце в скута си.
— Ах, тези филаделфийци.
— Може би не трябваше да ви безпокоя с тая работа… — каза Джон и зачака, но тя изглеждаше все по-търпелива и по-търпелива, затова той продължи: — Майка иска да ги почерпи с вино, а баща ми има още часове в училище. Може и да не се прибере, докато затворят магазина. В шест го затваряха, нали? Мама се захвана да чисти и аз тръгнах пеша.
— Оставила те е да вървиш километър и половина пеша? Горкичкият, не можеш ли да караш? — попита мисис Луц.
— Мога, разбира се, но още нямам шестнайсет.
— Изглеждаш много по-висок.
Джон погледна към Телма, за да види как намира това, ала тя се правеше, че чете някакъв взет от библиотека роман, обвит в целофан.
— Ходих чак до магазина за алкохолни напитки — обърна се Джон към мисис Луд, — но не ми дадоха нищо без писмено разрешение. Продавачът беше Нов.
— Твоята мъка ми къса сърцето — каза Телма така, сякаш го прочете от книгата.
— Не й обръщай внимание, Джони — посъветва го мисис Луц. — Франк ще се прибере вече всеки момент. Защо не почакаш да го помолиш да дойде с теб?
— Това е чудесна идея. Страшно ви благодаря.
Ръката на мисис Луц се плъзна върху копчето на телевизора. Някакъв усмихнат мъж свиреше на пиано. Джон не знаеше кой е той; вкъщи нямаха телевизор. Гледаха мълчаливо, докато стъпките на мистър Луц не затупаха по верандата. Празните бутилки от мляко дрънчаха, сякаш някой ги бе смушкал.
— Само не се учудвай, ако е леко пийнал — каза мисис Луц.
Всъщност той изобщо не се държеше като пиян. Беше като онези щастливи съпрузи от филмите. Нарече Телма „малкото ми сладкишче“ и я целуна по челото; после нарече жена си „голямото ми сладкишче“ и я целуна по устните. След това тържествено се ръкува с Джон, каза колко много, много се радвал да завари тук и попита как са родителите му.
— Още ли го дават тоя хапльо? — възмути се най-накрая той.
— Татко, моля те, виж кон е тук — каза Телма, изключвайки телевизора. — Джани иска да говори нещо с теб.
— И аз искам да говоря с Джони — отвърна бащата на Телма.
Той неочаквано разпери ръце, свивайки и разпускайки пестници. Беше едър човек с високо подстригана над малките уши прошарена коса. Джон не знаеше как да започне.
Мисис Луц обясни задачата му. Когато тя свърши, мистър Луц каза:
— Гости от Филаделфия. Надявам се, че не се казват Уилям Л. Треслър, нали?
— Не. Забравих им името, но не е това. Мъжът е инженер, а жената — приятелка на майка ми от колежа.
— О, колежани! Значи ще трябва да им вземем нещо много, много хубаво, мисля аз.
— Татко — настоя Телма, — моля те, ще затворят магазина.
— Хора с дипломи. А ей сега ще вземат да затворят; кой не е тръгнал още, я да видим!
Той хвана Джон за рамото с едната ръка, а с другата — Телма за лакътя и ги избута през вратата.
— Връщаме се след минутка, майко — викна на излизане.
— Карай внимателно — долетя гласът на мисис Луц от тъмната веранда, където цигарата й просветваше като оранжева звездица.
Мистър Луц караше огромен син буик.
— Аз пък не съм учил в колеж — каза той, — но си купувам нова кола, когато поискам!
Тонът му не беше жлъчен, а мек и изпълнен с почуда.
— О, татко, не почвай пак — каза Телма, като кимна към Джон, за да види той какво й е до главата.
В такива моменти, помисли си Джон, ми идва да й захапя устната до кръв.
— Да си карал някога такава кола, Джон?
— Не. Мога да карам само плимута на пашите, и то не много добре.
— От коя година е?
— Не знам точно. — Джон прекрасно знаеше, че моделът е от 1940. — Купили сме я след войната. С превключване на скорости. Тази е автоматична, нали?
— С автоматично превключване, карданно предаване, насочващи се фарове и какво ли не — поясни мистър Луц. — Кажи сега, не е ли странно, Джон? Ето на баща ти, образован човек… пък със стар плимут, а аз, дето не съм прочел повече от двайсет-трийсет книги в живота си… като че ли не е справедливо. — Той потупа бронята и се приведе, за да влезе в колата, но изведнъж се изправи и попита: — Искаш ли да покараш?
— Татко те пита нещо — каза Телма.
— Не знам дали ще мога — отвърна Джон.
— Много е лесно, много. Просто сядаш тук… хайде, закъсняваме.
Джон седна зад волана. Погледна през предното стъкло. Буикът беше по-широк от плимута; капакът изглеждаше огромен като кораб.
Мистър Луц го помоли да хване лостчето зад кормилото.
— Дърпаш го към себе си ей тъй… готово… и го вкарваш в един от тези жлебове. „П“ е за паркиране — тази почти не я употребявам. „Н“ е за нулева, като на вашата кола, „Х“ означава „ход“ — буташ го там и колата върши всичко вместо теб; в деветдесет и девет на сто от случаите караш на „ход“. „Б“ е бавна — за стръмен наклон, изкачване и спускане. И „З“ е… познай какво!
— Задна.
— Много, много добре, Теси, той е умно момче. Никога няма да си купи нова кола. И като ги събереш всичките заедно, ще ги запомниш подред с изречението „Пиши На Хари Без Закани“. Това го измислих, като учих най-голямата си дъщеря да кара.
— Пиши На Хари Без Закани — повтори Джон.
— Чудесно. Хайде сега да тръгваме.
В стомаха на Джон се надигна въздушен мехур.
— На каква скорост се потегляше? — попита той. Ала мистър Луц, изглежда, не го чу, защото само промърмори отново „Да тръгваме“ и забарабани с пръсти по командното табло. Пръстите му бяха дебели и квадратни, космати помежду ставите.
Телма се облегна на предната седалка. Бузата й почти допря ухото на Джон. Тя прошепна:
— Сложи го на „Х“.
Джон така и направи и потърси стартера.
— Как я пали? — попита той Телма.
— Не съм забелязала. В старата кола имаше един бутон, но тук не го виждам.
— Натисни педала — пропя мистър Луц, като гледаше право пред себе си и се усмихваше. — И напред. И на-а-пред!
— Настъпи газта — подсети го Телма.
Джон натисна силно, за да не му трепери кракът. Моторът изрева и колата отскочи от бордюра. До другата пряка обаче вече доста добре я владееше.
— Плъзга се като кораб по гладки води — обърна се той към двамата си пасажери. Сравнението му хареса.
Мистър Луц се взираше напред.
— Като какво?
— Като кораб.
— Не карай така бързо — каза Телма.
— Моторът е толкова тих — обясни Джон. — Като мъркаща котка.
Един камион тръгна да завива без мигач, вместо да продължи по Пърл Стрийт. Мистър Луц опита да спре, натискайки с крак празния под пред себе си. Джон едва се сдържа да не прихне.
— Виждам го — каза той и намали, колкото камионът да завие. — Тези шофьори си въобразяват, че пътищата са техни — додаде, като плъзна пръсти от волана на коленете си и само с една ръка профуча покрай един автобус. — Колко вдига на дълъг път?
— Това се казва въпрос, Джон — каза мистър Луц, — но не мога да ти отговоря. Към сто и трийсет.
— Спидометърът показва до сто и седемдесет — каза Джон. И пак мълчание — никой не му отговори. — Хей да му се не види! Че то и едно бебе може да кара такава кола.
— Като теб например — подразни го Телма.
Пред магазина за напитки бяха паркирани много коли, затова Джон трябваше да вкара големия буик във втората редица.
— Стига, стига — каза мистър Луц. — Не се приближавай повече. Оп!
Той изскочи от колата, преди Джон да бе спрял напълно.
— Чакайте с Теси тук. Аз ще вляза да купя виното.
— Мистър Луц! Ей, мистър Луц! — провикна се Джон.
— Татко! — изписка Телма. Мистър Луц се върна.
— Какво има, деца мои?
Тонът му, забеляза Джон, бе започнал да изтънява. Сигурно огладняваше.
— Ето тия пари ми дадоха. — Джон издърпа два смачкани долара от джобчето на гащеризона си. — Майка каза да взема нещо хубаво, но по-евтино.
Нещо хубаво, но по-евтино? — повтори мистър Луц.
— Спомена за калифорнийско шери.
— Какво каза? Да го вземеш или да не го вземеш?
— Май да го взема.
— Май. — Мистър Луц се отдръпна небрежно от колата и се упъти пак към магазина, като нареждаше: — Вие с Теси чакайте тук. Да не тръгнете нанякъде. Става късно. Ей сега се връщам.
Джон се облегна назад и със задоволство постави ръка на волана.
— Баща ти ми харесва.
— Не знаеш как се държи с мама — отвърна Телма.
Джон разглеждаше съсредоточено изчистената линия под китката и палеца си. Стисна юмрук и гладките мускулчета на ръката му потрепнаха.
— Знаеш ли какво ми липсва? — каза той. — Ръчен часовник.
— Хайде, Джан — възнегодува Телма, — стига си се любувал на собствената си ръка. Направо е отвратително.
Усмивка пробягна по устните на Джон, но здравите му жилести пръсти не помръднаха.
— Точно сега душа давам за едно дръпване.
— Татко винаги държи един пакет в жабката — каза Телма. — Бих го взела, ако ноктите ми не бяха толкова дълги.
— Аз ще я отворя.
Джон се пресегна, натисна бутона и след като заяде малко, издадената вратичка се отвори. Те издърпаха една цигара от овехтелия пакет „Лъки страйк“ и запушиха на смени.
— Ох — каза Джон, — това първо дръпване, дето със зъби и нокти си проправя път през гърлото.
— Внимавай за татко. Не понасят, когато пуша.
— Телма.
— Да?
Тя го гледаше право в очите — едната й страна бе засенчена в синкав мрак.
— Не си скуби веждите.
— Мисля, че ми отива.
— Същото е като това „Джан“.
Помежду им настъпи не неловко, но все пак мълчание.
— Метни цигарата, Джан. Татко току-що мина покрай витрината.
Престоят в магазина за напитки бе поотрезвил мистър Луц.
— Готово, Джон — каза той делово и подаде на момчето висока тъмновишнева бутилка. — По-добре аз да карам. Ти си шофьор от класа, но аз знам пътя.
— От вас мога да си тръгна пеша, мистър Луц — каза Джон, като беше сигурен, че мистър Луц няма да го остави да върви пеша. — Благодаря много за всичко, което направихте.
— Ще те закарам. Няма да държим филаделфийците да чакат я. Не можем да оставим този младеж да върви километър и половина пеша, нали, Теси?
В припрения тон на бащата прозвучаха нотки на решителност и заплаха, които заставиха момчето и момичето да мълчат през целия път, докато излязат от града, макар няколко неща да безпокояха Джон.
Когато колата спря пред тях, той събра кураж и попита:
— Извинете, мистър Луц, дали нямаше някакво ресто?
— Моля? О, щях да забравя. Татко ти ще ме вземе за мошеник.
Той бръкна в джоба си и без да гледа, подаде на Джон долар и две монети — от двайсет и пет цента и от един цент.
— Много ми се вижда — каза Джон. Виното, изглежда, беше евтино. Стомахът го присви; може би сбърка. Може би трябваше да остави майка си да се обади на баща му, както тя искаше, вместо да я моли да го пусне сам.
— Това ти е рестото — каза мистър Луц.
— Е, много ви благодаря.
— Довиждане — сбогува се мистър Луц.
— Довиждане. — Джон хлопна вратата. — Довиждане, Телма. Помни какво ти казах — намигна й той.
Колата потегли и Джон се отправи нагоре по алеята. „Помни какво ти казах“, повтори си той и намигна. Бутилката в ръцете му беше хладна и тежка. Погледна етикета; на него пишеше „Шато Мутон-Ротшилд, 1937“[1].