Владо Любенов
Етюд в жълто

Една жена във жълто цяла, вървеше недалеч пред мен,

и светкаше като махало полата й от жълт сатен.

 

Разтапяше се тъмнината на есенния скучен мрак,

щом стъпеше красив и златен високия й строен крак.

 

Вървях подире й замаян от лъскавите обеци,

които скачаха, звънтяха, и пееха като щурци.

 

И изостанал като мравка, се лутах като в сън дълбок,

изгубил безвъзвратно в мрака звукът на жълтия й ток.

 

Но бе ми светло на душата, и бе ми пътя озарен,

с надеждата, че в тъмнината една жена върви пред мен!