Ришар Ронье
Дъждът заради тебе ми отвори…

Дъждът заради тебе ми отвори толкова простор за радост, че и най-прекрасните ни спомени не могат да се мерят с нея.

Под керемидите самотна птица се е свряла и мълчи, а ти такава мъничка жена със своите рисувани цветя самото време трупаш някъде в Елзас, на неизвестно досега за мене място.

Ще трябва много живи стихове, подправки, много слюнка, че да обозреш и всичките мъглявости край тебе. Стига и един разсеян поглед, който едновременно обхваща сянката и светлината.

Познанието — то е само край на безпокойството и за да има истински легенди, трябва просто — като камъка — да съществуваш, да се радваш само, че те има.

И за какво ли му е на човек устата, щом не му е паметта изневерила?