Клод-Мишел Клюни
Бездна

Тя приближи — изглеждаше по-скоро бледа. Целият й сомнамбулен вид говореше, че тези нощи, нощите, когато я е нямало, за него са били самото съвършенство. Спря пред него и отметна непокорната къдрица, паднала на челото й. А прозорецът с прозявка пускаше покрай ушите си мълвата, упорито ширеща се из града, за тия двама чужденци, които вече не намират за какво и дума да си кажат. Някога, отдавна някога, се сдърпваха и ако той изхвърлеше я през прозореца с развяна рокля, тя се връщаше с усмивка иронична, весело кръжейки в синьото небе сред клонестите кестени по булеварда. Няма я, отдавна в тях я няма и оная радост от изтърканите, изнурени дрехи, вече станали дюшек на кучето. И тъй, предвари той спокойно резкия й жест и нейната ръка като отсечена увисна. И излезе, докато не беше станало най-лошото, и си отиде с присмех лек в едното ъгълче на устните, като нагарчаща цигара. На върха над бездната той знаеше, че тя е вече без крила и ще я види долу.