Жюл Лафорг
Поплак за провинциалната луна

Ах! Как красива е Луната.

Закръглена като Съдбата.

 

Заря в казармите тръбят.

Стражарят мина — прав му път.

 

Отсреща клавесин ли страда?

Я, котка прекоси площада.

 

Мъртвило. Свириха заря,

но после всичко пак замря.

 

Замлъкна старото пиано.

Ах, колко ли е вече? Рано.

 

Какво изгнание, Луна!

Дали не съм доволен, а?

 

Луна, о, ти, Луна безгрижна,

тъй както уж си неподвижна

 

и над Мисури ли гориш,

и над стъгдите ли в Париж,

 

над полюси, морета, горди

норвежки — знам ли ги! — фиорди?

 

Луна щастлива, в тоя час

във влака виждам я и аз —

 

на меден месец са поели.

В Шотландия. Че то къде ли?

 

А ако там се разреве

ей тъй, от мойте стихове?

 

Луна, ах, скитнице такава,

нима не ти познавам нрава?

 

О, дивни нощи! В мойта гръд

и сетните надежди мрат.

 

Луна — какво ще й внушите,

добро бабе с памук в ушите.