Реми дьо Гурмон
Moritura

Сред спарения парник цвета си екзотичен,

за друг сезон обречен, разкрило е сега

едно превито цвете — унило, с вид мистичен;

отрова тук за него е буйната мъзга.

 

И чувствам как полека от клюмналото цвете

ухания блатисти потискащо струят:

пред взора ми тъмнее, треперят ми ръцете

и глух, с подути вени, мълча със свита гръд.

 

Тъй вкъщи — друго цвете — жена болнаво-бледа

отпуснала е длани, склонила е глава.

Унася се и както с отсъстващ поглед гледа,

въздишка тъжна само отронва се едва.

 

Но гъстите й къдри се плискат в надпревара —

огромен черен залив от кипнала смола;

очите й огромни са два пламтящи фара,

пронизващи унило вечерната мъгла.

 

Къдриците с дъха си тук всичко са пропили

и както вдишва етер обречен пациент,

аз бавно отмалявам и губя, губя сили…

И този взор пронизва духа ми вцепенен.