Емил Верхарн
От мъртвите целувки на умиращите дни…

От мъртвите целувки на умиращите дни —

от тях са тия белези по твойте скули,

че много рози времето със своя леден лъх обрули,

преди и твоите страни да ослани.

 

Къде са устните и кой очите угаси,

не виждам и главата ти красива —

сияйно слънце — с блясък да облива

градината на твойте черни бухнали коси.

 

И скъпите ръце със светозарни пръсти

до моето чело не се докосват пак

тъй както някога в редеещия мрак,

дордето слънцето с лъчи вън милва мъховете гъсти.

 

Плътта ти, дивната ти млада плът,

терзала моя дух — и с не една загадка! —

не е тъй свежа, розова и гладка

и твоите ръце като сияйни клонки вече не трептят.

 

Залязва всичко, вехне всичко тук, уви;

гласът — и той се промени и думите са все по-бледи,

и помен няма от младежките победи,

и тялото ти — клюмнал мак — накрая се преви.

 

И все пак, моето сърце и днес пламти,

не ще да знае, че посърваш все по-често ти,

защото знам, че нищо на земята

не може нашия възторг да задуши,

и са прозрели нашите души:

голямата любов не гасне с красотата.