Шарл Бодлер
Прокълнати жени (Делфина и Иполита)

Под немощния блясък на гаснещи лампади

върху възглавки меки, пропити с аромат,

бленува Иполита за силните наслади,

отбулили воала на свян и знойна жад.

 

Тя дири с взор, помътен от бурята могъща,

на своята невинност лазура помрачен —

тъй както пътник вечер глава назад извръща

към хоризонта, гаснещ с отминалия ден.

 

Набъбналите сълзи в очите уморени,

премалата, видът й, отпаднал от сластта,

ръцете отмалели, оръжия строшени —

допълва всичко тая тъй крехка красота.

 

Делфина на колене, спокойна и щастлива,

я гледа и победно очите й пламтят:

тъй в свойта плячка хищник последен поглед впива,

преди да вбие зъби във вкусната й плът.

 

Красива мощ, склонена над прелест нежно-бледа,

надменна, прежадняла, все още пие с жар

упойващото вино на своята победа

и чака да й сложат в нозете сладък дар.

 

Тя гледа как в очите на жертвата й блика

мелодията няма, възпяваща страстта,

и тази благодарност, безкрайна и велика,

под клепките избила с въздишка на уста.

 

— Любима, Иполита, защо, какъв е този

твой страх? Не осъзна ли — не бива ни веднъж

да правиш хекатомби със свойте първи рози

под суховея мощен на всеки срещнат мъж!

 

Видя ли — мойте ласки са нежните мушици,

които милват вечер спокойните води,

а мъжките приличат на тежки колесници:

връхлитат и изриват по пътя си бразди.

 

Ще минат върху тебе с безжалостни копита

подобно впряг волове, опънали хомот.

Не страдай, погледни ме, о, мила Иполита,

ти, обич моя, моя надежда, мой живот,

 

да видя — дай — очите с лазур и звездопади,

божествената бездна, в която тайни спят!

Завесата ще вдигна пред тъмните наслади,

ще те приспя и няма да има край сънят!

 

Но трепва Иполита и шепне тя: „Делфина,

не съм неблагодарна, но… тоя вечен смут;

как страдам, как се мята душата ми невинна

като след нощ безсънна на оргии и блуд.

 

Усещам как нападат ме ужаси, кошмари

и призраците черни, строени в боен ред,

под стража ме повеждат по път сред дим и пари —

към хоризонта кървав, затворил се отвред.

 

Защо ли, обясни ми, див ужас ме връхлита?

Такова странно нещо ли сторихме в страстта?

Изтръпвам, като чуя: «Мой ангел, Иполита!»

И чувствам как протягам към тебе пак уста.

 

Не гледай строго, сестро, от мене възжелана,

обичам те — навеки ще те обичам аз,

макар и да ме водиш направо към капана,

за моята погибел раззинал алчна паст!“

 

Делфина тръсва гордо трагичната си грива,

железния триножник съборила от яд,

и хвърля гневен поглед, и казва с ярост дива:

— Кой дръзва да говори пред любовта за ад?

 

Проклет да е от всички, проклет да е навеки

мечтателят, от глупост, невиждана до днес,

потеглил по измамни и гибелни пътеки

и пръв решил да смеси в едно любов и чест!

 

Да, който иска в общо мистическо начало

да свърже мрак и блясък, и зной със студ суров,

во век не ще съгрее паралитично тяло

под слънцето пламтящо, наречено любов!

 

Върви, търси — щом искаш — мъжа глупак, жениха,

сърцето непорочно да ръфа настървен,

но знай, че ужасена, разкаяна и лиха

ще дойдеш да подложиш кървяща гръд пред мен.

 

И знай, че на земята един е господаря!…

И младото момиче със сълзи на лице

надава вик: „Усещам, в мен бездна се разтваря

и тя — и тая бездна — е моето сърце!

 

Като вулкан пламтяща, бездънна като ада!

Не ще насити никой чудовищната паст

и все тъй Евменида от люта жад ще страда,

и с факел ще разпалва изгарящата страст.

 

Но плътните завеси за нашата умора

жадуваното кътче нали ще оградят;

глава на твойто рамо как искам да оборя

и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!“…

 

— Пропадайте, летете, окаяни създания,

пропадайте надолу сред зейналия ад,

сред тая бездна, дето престъпните желания,

бичувани от вятър, понесъл дим и смрад,

 

кипят и врат, клокочат като море сред буря.

Търсете, луди сенки, простор за свойта страст;

насладата ви мъки към мъки ще притуря

и никога не ще се насити този бяс.

 

В бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери;

през процепите тесни бацилите струят

като светлика бледен на призрачни фенери

и с мириса си гнусен пронизват вашта плът.

 

Безплодието алчно на ласките ви щави,

суши и нова жажда разпалва то в гръдта

и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви

под бесния, нестихващ самум на похотта.

 

Далече от тълпата, прокудени, презрени,

носете се — вълчици сред пустош в зной и мраз —

и следвайте съдбата, души неутолени,

докрай — и надминете Безкрайното у вас.