Луи Демазюр
На нея

Орфей и в ада слезе, при Плутон,

да търси свойта скъпа Евридика

и с викове и сълзи — скръб велика —

разбуди бреговете на Стримон.

 

Диана моя, фея милолика,

не чуваш ли от своя царствен трон —

сред Боговете — жалния ми стон

и твоят глас кога ще ме повика?

 

Поля, гори, реки и тучни ниви,

и урвите, и зверовете диви —

живеят с мойта скръб и те дори.

 

И виждаш ти как страдам, как ридая,

но знам, ще дойде моят ден накрая

и с радост любовта ще ни дари.