Деймън Найт
Двама са много (2)

II

Предисторията на срещата на Джордж Майстър с meisterii-та се свеждаше към следното.

В края на двадесет и третото столетие на нашата ера Галактиката се намираше в процес на колонизация от две враждуващи помежду си федерации. Първоначално конфликтът се изразявал в нападения на планети, стълкновения между флотите, бомбандировки и дребни сблъсквания. Но скоро този безсистемен способ на водене на войната станал немислим. Заводите произвеждали бойни роботи с трилиони. Растяли купищата боеприпаси, готови за пълно и взаимно унищожение. Навсякъде по границите на звездните системи бъкали от военни части на едната или другата страна в конфликта.

С такива мерки за сигурност планетите били застраховани от нахлуванията и всякакви други пречки за търговията, ако само на врага не се удавало да колонизира околните звездни системи и така да блокират поредния зародиш на неприятелската колонизация.

Темпът на живота през последните седем поколения стремително нараствал. Знанията се усвоявали по ускорен способ — чрез хапчета. Всички се женили рано и бясно раждали деца. И ако човек попадал в авангардна екологическа група, налагало му се да работи без никаква научна подготовка.

При освояването на новите планети с неизвестни форми на живот, най-разумно било да се започне с имунологични изследвания, разчетени за период поне на десет години и осъществявани от борда на херметично затворени станции. Едва след обуздаването на най-опасните бактерии и вируси бшло възможно внимателно и постепенно да се започва работа и изследвания в полеви условия. И чак след петдесет или около това години започвали да пристигат преселници.

Но нито едната, нито другата страна нямали време за това!

Само пет часа след кацането на групата на Майстър на планетата, фабрикаторите издигнали бараки за две хиляди шестотин двадесет и осем човека. А Майстър, Хамс, Белис и МакКарти тръгнали по дебелия слой пепел от изгорената почва от двигателите, право към най-близките растения. Заповядано им бе да се движат по спирала около лагера до растояние хиляда метра и да се върнат с образци, освен ако не ги погълне някое същество, прекалено голямо и лакомо, че да не обърне внимание на автоматичните им карабини.

Биологът Майстър бе окачил по дрехите си цял ансамбъл от разнообразни кутии за образците. Майор Хамс носеше аварийното снаряжение, бинокъл и карабина. Вивиън Белис, минеролог, която разбираше толкова от работата си, колкото й позволяваше краткия тримесечен курс, носеше пушка с къса цев, геологическото чукче и торба за събраните парчета. Мис МакКарти — наричаха я само по фамилия — нямаше никакво отношение към науката. Тя бе закрепена към групата от Службата за Гражданска Безопасност. На кръста й висяха два огромни пистолета и патрондаш наблъскан с патрони. Нейното единствено задължение бе да пръсне на парченца черепа на всеки член на групата, заловен при използуването на непозволени средства за общуване или държащ се странно в някакво отношение.

Когато започнаха втората обиколка по спиралата, те се натъккнаха на пресечена камениста местност и няколко къси и стръмни долчинки, повечето от тях изпълнени с прашни посивели стъбла на мъртви растения. Когато влязоха в една от тях, Джордж, трети във веригата (пред него се намираше Гамс и Белис, а МакКарти оформяше опашката), реши да се отклони настрани, да мине по една каменна плоча и да изследва разстителните стъбла, които се намираха в далечната страна. На тази планета той тежеше най-много двадесет килограма, а плочата изглеждаше така, сякаш бе забита в земята. Но едва бе стъпил на нея и усети че тя се накланя и губи опора, завика, падна и забеляза, как Хамс и Белис застинаха като кадър на забавена филмова лента. Чу шума на падащите камъни, над него се разгърна нещо като разперило се одеало от листа и кал и успя само да помисли: „Като при меко кацане…“ Това бе всичко, докато не се осъзна с усещането, че е погребан жив и освен очите всичко друго е умряло.

Макар увереността му, че от предишния Джордж Майстър е останала само нервната система, не се подкрепяше от преки наблюдения, доказателствата за това бяха прекалено убедителни. Достатъчно бе, че състоянието на упойване от първите часове премина, но нервите му не съобщаваха нищо за положението на туловището, главата, ръцете и краката, които той преди малко владееше така добре. Затова пък усещаше, разбира се, доста неопределено, че е сплескан и разхвърлен по огромна площ. Когато се опитваше да мръдне пръстите си, получаваше такъв множествен отговор, че се оприличаваше на стоножка. Той не чувствуваше изтръпването, което би следвало да се появи след продължителен паралич, а освен това не дишаше. Но мозъкът му изглежда добре се спабдяваше с хранителни вещества и кислород, защото работеше отчетливо, мислите бяха ясни, чувствуваше се здрав и напълно нормално.

Дори глад не усещаше, въпреки че вече дълго време бе изразходвал енергия. В зависимост от гледната точка, нещата изглеждаха двуяко — или нямаше повече стомах, стените на който да могат да се свиват, или организмът, в който така неусетно пътешествуваше, бе се заситил от ненужните му тъкани на тялото на бившия Джордж Майстър…

* * *

Изминаха два часа, слънцето започна да залязва и започна да вали дъжд. Капките бяха огромни, падаха бавно и човекът усети пляскането им по „кожата“, но не знаеше дали трябва да се опасява или не; за всеки случай запълзя към един избуял храст и се скри под широките му листа. Валежът спря, когато бе станало тъмно и той ссметна, че сега единствен смисъл има оставането му на място до утрото. Джордж не усещаше умора и през главата му премина любопитна мисъл: ще продължи ли да изпитва нужда от сън? Той се настрои на експериментаторска вълна и зачака организма сам да отговори на въпроса.

Времето минаваше, а той още бе буден, без да усеща и най-малката нужда от сън. Започна да размишлява — дали това е отговора? Внезапно в далечината се появиха две огънчета. Бавно премествайки се насам натам, те се приближаваха към него.

Джордж ги наблюдаваше с такова засилено внимание, в което се смесваха и професионалното любопитсто и нарастващата тревога. Огънчетата се приближаваха и започна да се различава, че те са закрепени на дълги и тънки стебла, подаващи се от мрака под тях. Това или бяха органи за осветяване, като при някои дълбоководни риби, или просто луминесциращи очи.

Човекът започна да се вълнува. Очевидно в нервната му система се бе появил адреналин или нещо от този род. Но това да остави за по-подходящо време, а сега да решава по-важния въпрос. Как да се отнася с приближаващото се същество: дали е от тези с които meisterii се храни, или то се храни с него? И ако последното е вярно, какво да предприеме?

Засега явно му бе предписано да седи на място и да не шава. Съществото, в което се засели, използуваше маскировка в нормалното си необитаемо състояние и не можеше бързо да се премества. Затова Джордж се затаи и започна да наблюдава с полузатворени очи и да гадае, как ще завърши една среща с непознатото животно.

Това, че е нощно, още за нищо не говори. Разните пеперудки и прилепите предпочитат тъмнината… Хм!… По дяволите прилепите! Те са месоядни… Съществото с фенерите се приближи почти до него и Джордж видя под стеблата чифт блещукащи слабо тесни и дълги очи.

И в същият миг животното раззина паст и пробляснаха множество остри зъби…

Джордж се осъзна в една цепнатина на каменна стена и нямаше никакво понятие, как се бе добрал до тук. Помнеше само едно: сякаш силен дъжд се изсипа по листата, когато хищникът се нахвърли на него, последва мигновена яростна болка и нищо повече… само смътното, озарено от звездната светлина видение на листа разпиляни по почвата.

Умът му не го побираше — как бе оцелял?!

Над това размишляваше до разсъмване. После случайно погледна надолу и видя нещо, което досега не бе забелязвал. От гладкият край на желатиновото му тяло се виждаха някакви четири израстъка. Едва сега той си даде сметка, че усещането му за допир с камъка, на който се бе разположил, бе станало друго. Вече не лежеше по „корем“, а стоеше на няколко мънички издатини.

Той сгъна един от израстъците — само опита и после го изхвърли напред. Това бе нещо като карикатура на пръст или по-точно на крак с една става.

Дълго трябваше да осмисля случилото се. Лешеше неподвижно. После отново тръсна израстъка. Още беше на мястото си. И другите бяха на мястото си, действителни и чувствени, както и целия този организъм.

Най-после се реши да тръгне. Към нервните краища на пръстите на ръцете и краката изпрати същите онези заповеди, които изпращаше и когато те наистина още съществуваха. Тялото му с такава скорост изкочи от цепнатината, че той едва не прелетя през края на неголямата пропаст.

Преди малко пълзеше като охлюв, а сега сновеше бързо като истинско насекомо.

Но какво бе станало? Вероятно, когато чудовището с дългите зъби се нахвърли върху него, той от страх инстинктивно е побягнал, като е забравил, че няма крака. Нима с това може да се обясни всичко?

Джордж отново си помисли за хищника и за стеблата, които поддържаха неговите светещи органи. А нали на стеблата със същия успех можеха да се намират и очите… Защо да не опита?

Той затвори очи и си представи, че те все повече излизат от орбитите си, въобрази си, че растат и растат подвижни стебла… Опита се да си внуши, че той има именно такива очи, че винаги са били такива, че всеки порядъчен човек има очи на стебла.

Май с него наистина нещо става!?

Разтвори широко очи. Пред него се намираше земя и бе така близо, че изглеждаше като размазана, но това бе поради неточния фокус. Той нетърпеливо повдигна поглед. Полезрението се измести, но само на двадесетина сантиметра.

Изведнъж се разнесе глас. Нещо зазвуча и изглеждаше, че идва през слой от половин метър мазнина.

— И-и-ъ! Ли-е-ъи! Ър-ир-ри!

Джордж се стресна и инстинктивно подскочи, като рязко се извърна и описа с очите си дъга от прекрасните 240 градуса. Наоколо бяха само скали и лишеи. Като се огледа съсредоточено, той забеляза наблизо нещо като личинка, нещо като гъсеница, която пропълзяваше край него. Не му остана нищо друго освен да се загледа подозрително, но след миг отново се чу същият глас:

— Бли-бли! Пи-пи-пли!

Сега този глас бе с половин нота по-високо и се донасяше някъде отзад. Джордж се извърна оше един път и заизписва с очите си кръг…

Но този кръг се оказа невероятно широк. Нали очите му се намираха на високи стебла и с това бяха придобили подвижност, макар само преди няколко минути да гледаше право в земята и едва отместваше погледа си. Мозъкът му заработи трескаво. Излиза, че той наистина бе успял да създаде израстъци за очите си, толкова меки, като медузообразната плът на тялото му, без кости и мускули, които не можеше да движи, както си пожелае. И щом гласът го изплаши, той с трескава бързина ги допълни с мускули и кости.

Оставаше му да предположи, че и снощи се е случило нещо подобно. Вероятно процесът на образуване на краката ще се завърши от само себе си, но по-бавно. Уплахата го бе ускорила. Очевидно това бе защитно приспособление. Относно гласа…

Очите се завъртяха отново, но този път бавно, като внимателно оглеждаха нещата наоколо. Никакви съмнения! Той беше сам. Гласът се бе донесъл отзад, а в действителност излизаше от собственото му тяло.

Гласът се разнесе отново и сега не звучеше така отчаяно. Нещо забълбука, прокашля се и тънък тенор съвсем ясно произнеес:

— Какво значи това? Къде съм аз?

Джордж бе залят от догадки. Той бе така зашеметен, че когато от близкия храст се откъсна някакво голямо и сухо парче и безшумно се затъркаля и заподскача към него, не успя да направи нищо друго освен да гледа изумено и опулено и въобще не помръдна.

Отначало дълго наблюдава предмета, който сякаш бе облечен в твърда си черупка, после премести поглед на храста, откъдето преди малко плодът се бе откъснал. Бавно и мъчително се оформи някакво логическо заключение. Изсъхналият плод бе паднал безвучно и това бе естествено, защото при метаморфозите си, той се бе лишил напълно от слух. Но… нали преди миг чу глас?!

Следователно — халюцинация или телепатия!

Гласът прозвуча отново.

— Помогнете! Господи, някой ще се отзове ли?

Май бе Вивиан Белис. Хамс, дори и да викаше толкова тънко и пронизително, никога не би изрекъл: „Господи“. А за МакКарти — направо изключено.

Джордж започна да се успокоява. И същевременно продължаваше да мисли усилено: „Страхувам се — израстват ми крака. Белис се страхува — появява се телепатичен глас. Това е така разбираемо, в подобна ситуация тя първо би заревала“.

Тогава, защо и той да не заплаче? Затвори очите си и си въобрази, че се намира в съвсем непознато място и го обкръжават ужасни неща. Не знае как да се измъкне от това положение. И при това вика с пълни сили: „Вивиан!“

Така се измъчва известно време. Гласът на девойката продължи да се раздава през почти равни интервали. Изведнъж воплите се прекъснаха по средата на думата.

— Чу ли ме? — запита Джордж.

— Кой е това? Какво ти трябва?

— Аз съм Джордж Майстър, Вивиан. Разбираш ли, какво ти казвам?

— А?

Джордж продължи в същия дух. Накрая момичето каза:

— А-а-х, Джордж… извинете мистър Майстър! Така се изплаших. Къде сте?

Той започна да обяснява и изглежда го направи не съвсем тактично, защото когато свърши, Белис изписка и отново се разхленчи. На Джордж му остана единствено да въздъхне съкрушено и да запита:

— Има ли още някой в апартамента? Майор Хамс? Мис МакКарти?

Изминаха две минути и се раздаде двойна поредица от несвързани и страшни звуци. Когато те се превърнаха в по-ясни думи, гласовете можеха да се разпознаят. Хамс, преди случката червенолик и як войник с грубо лице, изкряска:

— Защо не си гледа под краката, Майстър? Ти предизвика срутване и само заради тебе се оказахме в това кретенско положение!

МакКарти, която притежаваше набръчкано и тебеширено лице с издадена напред долна челюст, каза с леден глас:

— Майстър, за всичко ще бъде доложено, където трябва. За всичко!

* * *

Както се изясни след малко, само Хамс и Майстър бяха запазили зрението си. И четиримата в една или друга степен можеха да управляват мускулатурата, но само майорът бе в състояние сериозно да влияе на усилията на Джордж. МакКарти се бе изхитрила да възпроизведе двойка изправни и прекрасно действуващи уши, на което никой не се учуди.

Затова пък Белис през остатъка от вчерашния ден и цялата нощ била сляпа, глуха и няма. Тя могла да използува само крайните кожни органи на осезанието — перцепторите за топлина, студ и болка. Така тя усещала всяко клонче или листче до което се докосвали, чувствувала студените удари на дъждовните капки и особено я разтърсила болката от ухапването на зъбатия звяр. Когато Джордж узна това, тя се издигна силно в очите му. Някой друг на нейно място отдавна да бе загубил ума и дума, и от страх би изпаднал в истерия или би полудял.

После се разбра, че никой от тях не диша и никой не чува да бие сърцето му. Джордж искаше много да продължи разговора на тази тема, но останалите в един глас заявиха: не е важно, какво се е случило с тях, важно е как де се измъкнат.

— Ние не можем да се освободим — започна да обеснява Джордж. — Поне засега. Това което зная не ми подсказва пътя…

— Но ние трябва да се измъкнем от тази клопка! — изрече убедено Вивиан.

— И незабавно да се върнем в лагера — произнесе леденият глас на мис МакКарти. — Незабавно! А вие Майстър ще трябва да обясните на Службата по Безопасност, защо като сте дошли в съзнание, не сте се върнали обратно.

— Това е напълно правилно — изграчи и Хамс, но без обичайното си перчене. — Да предположим, че вие нищо не можете да измислите, но има и други инженери и те ще намерят някакъв способ.

Джордж търпеливо изложи съображенията си, за възможния начин на гостоприемство от страна на хората в лагера, но МакКарти, която притежаваше желязна логика, бързо доказа несъстоятелността на твърденията му.

— Вие сте създали крака и стебла за очите си, при това сами си признахте. А щом е така, бихте могли да сътворите и уста. С нея ще оповестим пристигането си.

— За съжаление, не е така лесно — отвърна Джордж. — Само с уста няма да ни се размине, трябват и зъби, небце, език, меко и твърдо гърло, дробове или нещо подобно, гласни струни и диафрагма, която да задвижва целия този апарат. Съмнявам се, че е въобще възможно. Та нали когато мис Белис се обади, тя го направи по начина, който използуваме и сега. Тя не…

— Прекалено много си отваряш устата — сряза го мис МакКарти. — Майор Хамс! Мис Белис! Вие ще създадете гласовия апарат! Който успее пръв, ще получи поощрение със записване в личното му досие. Започвайте!

Джордж, който не бе призован да се труди по този въпрос и следователно изключен от състезанието, се захвана да си възвръща слуха. Както му се стори, съществото в което се намираха, прилагаше своеобразен принцип на разделение на труда. Те двамата с Хамс, които попаднаха първи в желатиноподобната маса, си бяха запазили зрението, докато слухът и осезанието бяха предоставени за следващите ги. Като принцип бе превъзходно и Джордж нямаше никакви възражения. Но не му допадаше това, че мис МакКарти монополно се разпорежда с една част от сенсорния им апарат.

Дори и да успее да се договори с Хамс и Вивиан, макар и в дадения момент надежди за това да нямаше особени, то МакКарти все едно ще удря спирачките. А много е възможно, че в най-близкото бъдеще животът им ще зависи от това, дали слухът ще бъде под негов пълен контрол.

В началото го привлякоха изреченията, които си разменяха двамата съревнуваващи се. „Става ли нещо?“ „Май не!“ Те пъхтяха, нещо измънкваха, пуфтяха и с раздразнение безузпешно се опитваха да преминат от телепатично общуване на звуково.

— Заповядвам ви, замълчете! — изкряска накрая мис МакКарти. — Съсредоточете се само на нужните органи. Вие сте се разшумяли като две глупави магарета!

Докато те се караха, Джордж се захвана за работа, като прибягна отново да изпитания вече начин. Затвори очи и си представи, как зъбатото същество се промъква през нощта в тъмнината към него: Тап-тап! Бав! Тряс! и пожела с пълни сили да има уши с които да долавя и най-дребните шумове навън. Измина доста време, преди да му се стори, че нещо е постигнал… Но може би това са само телепатични звуци, които така безгрижно издава някой от останалите? Бър-бър… дряс… дрън… тап-тап…

Джордж се разтревожи не на шега и отвори широко очи. Само на педесетина метра от него, на противоположния бряг на равен каменист склон, обрасъл с нещо като черни бамбукови пръчки, прилични на копия, се показа човек с униформа. И когато пред него се размърдаха стеблата с непонятно предназначение, той застина на място от изумление и вдигна карабината.

В случая Джордж извърши единственото възможно — търти да бяга. И веднага вътре се вдигна страшен шум и мускулите на краката му затанцуваха с остри гърчения.

— Бягайте, дявол да ви вземе! — извика той разярен. — Там е войник с…

Раздаде се оглушителен грохот и Джордж усети зверска болка под кръста. Вивиан завика пронизително. Борбата за притежаване контрола над съвместните им крака се прекрати и те се понесоха бясно напред под прикритието на близките камъни. Отново се раздаде изстрел и Джордж чу, как парчетата разбит камък се разлетяха със свирене през листака над главата му. Те се хвърлиха надолу, после изкачиха на един дъх склона и минавайки край ниските дръвчета скочиха в гората от високи дървета с голи клони.

Като забеляза яма изпълнена с листа, Джордж се устреми към нея, като се пребори с желанието на някой да бяга по права линия. Едва се бяха пльохнали вътре и трима войници изтичаха край тях. Тихо и мирно, без да шавнат, те пролежаха цял час.

* * *

Вивиан не преставаше да стене. Като вдигна внимателно стеблата на очите си, Джордж видя няколко остри каменни парчета, да са се забили в желатиновата плът на чудовището, в долния му край на тялото. Провървяло им беше. Още мъничко и парчетата щяха да попаднат в тяхната част.

Гледката пробуди професионалния интерес на Джордж. Повърхността на това, което сега бе тяхно тяло, цялата сякаш ферментираше: ту се отваряха, ту се затваряха дребни ямички. Плътта кипеше, но мехурчетата въздух не излизаха отвътре, а се захващаха на повърхността и започваха да потъват навътре…

И съвсем дълбоко под пъстрата повърхност на огромното, приличащо на гъсеница тяло, се виждаха четиир разпълзяващи се тъмни сгъстявания — несъмнено четирите живи мозъка на Хамс, Белис, МакКарти и неговия.

Да, той е една от тези купчини и най-вероятно е разположен точно под стеблата на очите си. „Странно е да гледаш собствения си мозък — размишляваше Джордж. — Но с времето ще свикна“.

Четирите петна се притискаха плътно едно до друго, като образуваха почти правилен квадрат в центъра на луковицата. Едва видимите нишки на гръбначните мозъци се пресичаха вътре и лъчевидно се раздалечаваха от центъра.

„Схемата е добра“ — помисли Майстър. Съществото бе явно приспособено да използува едновременно няколко нервни системи. Те се разполагаха в определен ред — дълбоко вътре за повече безопасност, но и защото изглежда се предвиждаше и съзнателно сътрудничество между „пътниците“. Сигурно съществуваше и някакво междуклетъчно вещество, което да стимулира ръста на клетките и така да се осъществява връзката между отделните мозъчни системи… Именно с това можеше да се обясни успехите им в телепатията. Джордж страшно много искаше да изучи този механизъм и за разбере, как работи…

Вивиан престана да се жалва на болките. Мозъкът й се разполагаше срещу този на Джордж и бе най-силно пострадал от каменните парчета. Сега тези парчета се спускаха с видима скорост надолу през желатиновото вещество на тялото им. Като достигнат дъното, те несъмнето ще бъдат изхвърлени, подобно на онези части от облеклата им и снаряженията им, които не са могли да бъдат усвоени от този организъм.

Започна да скучаяе и от нямане какво да прави, започна да гадае, кой от останалите мозъци на кого принадлежи. Лесно успя да си отговори. Вляво от себе си видя чифт сини очи, намиращи се на нивото на повърхността. Вдясно се намираха два малки отвора, които се вглъбяваха на няколко сантиметра навътре в тялото. Това можеше да бъдат само ушите на мис МакКарти. На Джордж му се прииска да ги напълни с кал, но как да го стори?

И така, въпросът с връщането в лагера бе свален от дневния ред, поне до известно време. МакКарти не говореше повече за необходимостта да се оформи комплект органи на речта. Джордж не се съмняваше, че тя не се е отказала от намерението си, но не вярваше в успеха й. Какъвто и да бе механизмът, чрез който се осъществяваше трансформацията на телесната им структура, всичко свидетелствуваше за това, че такива профани, като него, могат да постигнат успех, само под въздействието на бурни душевни преживявания, да и то ако става дума за създаването на някакъв единичен орган и то не много сложен. Докато ушите са нещо къде-къде по…

Но в същия миг му хрумна, че желаното може да се постигне и чрез създаването на тънка мембрана, вместо диафрагма и въздушна празнина зад нея, а също и известно количество мускули, които да извършват необходимите колебания и модулации. Но идеята запази за себе си.

Съвсем не му се искаше да се връща назад. Той не бе съвсем обикновен човек, знаеше добре работата си и безкрайно я обичаше. А в дадения случай се намираше в нещо като могъщо средство за изследване, каквото едва ли някога бе имало в историята на науката, в изменчив организъм, влял в себе си наблюдателя, който от своя страна бе волен да изменя по желание си тялото и да вижда резултатите. Бе в състояние да изказва определени хипотези за неговите функции и да ги проверява непосредствено на тъканите, принадлежащи всъщност на собственото му тяло. Способен бе да конструира нови органи, нови механизми за приспособяване към околната среда!

Джордж се виддя на върха на пирамида от нови открития и някои от разкрилите се възможности, които така трудно прозря, му внушаваха страх и чувство на собствено нищожество.

Той не можеше просто да се върне при хората, дори това да станеше без риск за живота му. Ех, да беше сам в този проклет звяр… Впрочем, може да бъде сигурен в едно — колегите му биха убили чудовището и биха го извлекли оттам… с всички последици…

Вивиан, която се бе избавила преди известно време от болките сега започна отново да хленчи. Хамс й се скара грубо. МакКарти ги наруга и двамата. На самият Джордж му се стори, че още малко и сам ще излезе от кожата си. И имаше защо! Толкова време да бъде заедно с тези идиоти, които не могат да измислят нищо по-добро от това…

— Почакайте! — каза им той. — Ние всички сме еднакво разстроени и в лошо настроение, нали? Вие сте нервни и раздразнителни, сякаш сте работили шестдесет часа непрекъснато и така сте уморени, че не можете дори да заспите…

— Престани да дрънкаш като реклама — сърдито го прекъсна Вивиан. — И без това ни се повдига…

— Това е, защото сме гладни! — обяви тържествено Джордж. — Ние не го съзнаваме, защото вече нямаме органи, които да ни сигнализират за това. Но нали този организъм за последен път се нахрани с нас, а от тогава е изминало поне двадесетина часа. Време е да намерим нещо за закуска.

— Прав си, дявол да те вземе! — изрече Хамс. — Но ако това нещо се храни с хора… то аз искам да кажа…

— До появата ни тук не е имало хора — прекъсна го сухо Джордж. — Подхожда му всякакъв вид белтък, но единственият начин да узнаем това е да пробваме на практика. И колкото по-скоро, толкова по-добре!

Той тръгна на път, като пое по онова направление, което ги водеше колкото се може по-далеч от лагера. „Най-малкото — помисли си той, — ако се отдалечим достатъчно, те ще ни загубят дирите“.