Деймън Найт
Двама са много (1)

I

Преди доста години Джордж Майстър бе разглеждал нервната система на изкуствен модел. Това бе нагледно пособие: и най-тънките нервни влакна бяха потопени в специален разтвор, който бе засъхнал и ги бе направил достатъчно дебели да се виждат с просто око и заедно с всички останали органи бяха заляти с прозрачна пластмаса с формата на човек. Каквото и да се казва работата на майстора от Торкъс III бе прекрасна, но сега не можеше да си спомни името му. Но не това бе най-важното, важното бе, че по него сега приблизително си представяше как изглежда той самият. Е, точно копие на макета не се е получило. Например, той бе почти сигурен, че невроните между зрителния център и очите се бяха разтегнали на тридесетина сантиметра. А и цялата нервна система, несъмнено бе сплескана и забавно се къдреше по краищата, тъй като мускулатурата, която тя бе управлявала вече я нямаше. Освен това забеляза и някои други различия от образеца, което всъщност означаваше резки структурни промени. Но фактът си оставаше факт — всичко онова, което той можеше да нарече собственото си „аз“, сега бе не повече от главния мозък, очите, гръбначния мозък и разпрострялата се нервна мрежа неврони.

Джордж си затвори очите за миг. Той само преди малко се бе научил да го прави и много се гордееше с това си постижение. Защото дългият първоначален период, в който не можеше нищо да прави, бе така ужасен. След известно време бе достигнал до извода, че всеобщия паралич е предизвикан от продължителното действие на някакъв наркотик, който бе държал мозъка в безсъзнателно състояние, докато тялото му… Е, нищо де.

Или бе така, или невронните разклонения просто още не бяха успели да се захванат добре в новото си положение. Възможно бе скоро да провери коя от двете възможности е правилна. Отначало, когато той можеше само да вижда, но не можеше нито да помръдне, нито да си спомни, какво бе станало от мига в който бе паднал по лице в онази пъстра сиво-зеленикава желатинова мътилка — та отначало съвсем не му бе добре.

Интересно, как ли са се отнесли другите към това? Те са тук някъде, в това нямаше никакво съмнение, от време на време внезапно усещаше остра болка отдолу, там където би трябвало да се намират краката му и в същия миг движението на околното пространство се прекратяваше. Причината би могла да бъде само една: още нечий мозък бе попаднал в клопката, и като него се опитваше да задвижи общото им тяло, но в друга посока.

И като правило болката веднага се прекратяваше. Джордж отново имаше възможност да изпраща заповеди към нервните краища, които преди бяха управлявали пръстите на ръцете и краката, а желатиновото тяло, в което се намираше, продължаваше бавно да пълзи напред. Ако все пак болката не преминаваше, оставаше му възможността да задържа движението до мига, в който другия мозък не престане. При това той се чувствуваше себе си като непоканен пътник в бавен екипаж. Той можеше напълно или частично да съгласува своите движения с движенията на друг мозък.

Интересно, кой още заедно с него се бе намъкнал в тази „локва“? Вивиаън Белис? Майор Хамс? Мис МакКарти? Или и тримата заедно? Но това безспорно можеше да се разузнае по някакъв начин.

Джордж се опита да погледне още веднъж надолу и усилията му се увенчаха с успех. Като в мъгла видя тясна ивица с познатата му пъстра сиво-зеленикава разцветка. И това нещо много бавно се преместваше през руслото на пресъхнал ручей, който те вече пресичаха поне час, ако не и повече. По напрашената и полупрозрачна повърхност бяха полепнали изпочупени клончета и откъснати листа.

Той достигна доста неща: при предишното поглеждане бе успял да види само тънкото крайче на своето ново тяло. Когато отново повдигна очи, противоположният край на ручея забележимо се приближи. Точно до брега, на каменистата почва, стърчеше букетче от някакви твърди на вид тъмносиви стъбла. Джордж се насочваше наляво от него. Растението много приличаше на онова, за което поиска да се хване и… попадна в сегашното си положение. Сега можеше да го разгледа на спокойствие.

Но едва ли това растение, ще се окаже особено интересно. Няма никакви основания да предполага, че всяка неизвестна форма на живот ще представлява нещо потресаващо ново. Джордж бил уверен, че на най-интересния организъм вече се е натъкнал.

„Някаква си meisterii“ — помисли си той. Още не бе измислил родовото име: отначало да се научи повече за това същество, но че е meisterii — това е несъмненно. Откритие е! И никой не ще може да му го отнеме. Но което е така оскърбително, той, Джордж, се намира вътре в откритието си.

Каквото и да се казва, това е чудесен организъм. Но прекалено примитивен — собствената му структура е по-проста и от тази на медузата. Подобно същество е могло да иззлезе на сушата само на планета със слаба сила на тежестта. Мозък, нервна система или нещо подобно изглежда въобще нямаше. Затова пък притежаваше съвършен механизъм за оцеляване: предоставяше на своите съперници в борбата за съществуване да развиват високоорганизирана нервна тъкан, а само предпочиташе да си лежи (замаскирано под купчини листа или други растителни остатъци) в очакване, докато някой от съперниците му не се бухне в нвго и то да се възползува от плодовете на победата си.

Но това не бе вид паразитиране, а истинска симбиоза, при това на по-високо ниво, отколкото на всички планети, които Джордж бе посетил. Плененият организъм едновременно представлявал храна за съществото и мозък-пленник, който в собствен интерес го ръководеше при търсенето на нова храна или предупреждавал поробителя си за възникналите опасности. Ти ме води, а аз ще те храня! Това е така справедливо.

Той се приближи плътно до растението и го разгледа. Както и предполагаше, това бе обикновена трева и не представляваше никакъв интерес.

Тялото му се заизкачва по каменистия склон. Той знаеше, че възвишението е ниско, но от нивото на очите му, то изглеждаше невероятно висока. Не без труд се изкатери нагоре и пред него се разкри друга долчинка. Несъмнено така ще продължи без край. Въпросът бе, ще може ли някога да се измъкне от това състояние?

Джордж погледна сенките, предизвикани от ниското слънце. Тялото се движеше в посока северозапад и се отдалечаваше от лагера, до който имаше няколкостотин метра. Дори пълзешком с лекота би изминал това растояние… ако би пожелал да се върне.

Но тази мисъл предизвикваше в него безпокойство. Защо, сам не разбираше. И веднага му хрумна, че външния му вид никак не предизвиква представата за човек, попаднал в беда. Сега той изглежда като чудовището, което го бе погълнало и частично смляло, и заедно с него още няколко човека.

Нямаше никакво съмнение — окаже ли се в лагера, той веднага ще бъде разстрелян. Наистина, вместо автоматичните карабини, в ход биха могли да задействува наркотичен газ, но на това нямаше особена надежда.

Не, той бе направил верния избор. Най-добре е да се отдалечи от лагера, и то така, че спасителният отряд да не го намери. Бягай! Крий се в гората! Изучавай новото си тяло. Разбери как действува и какво може да се добие от него. Узнай дали другите са разделили твоята участ и може ли с тях да се свържеш.

За това ще отиде предостатъчно време, но очевидно е възможно.