Шиничи Хоши
Съдба

На тази планета неизвестно откога живееха роботи. Само роботи и нищо друго. Може би защото в състава на атмосферата се съдържаха отровни частици, тук нямаше нито растения, нито животни и единствените същества, които се движеха по нея, бяха роботите. Освен тях имаше само простряла се до безкрая на хоризонта земя от скали и камънаци и океан с тъмна, преливаща в черно вода…

Роботите копаеха и вадеха от недрата на планетата руда, след това я претопяваха и отливаха от метала детайли. Сглобяваха детайлите и правеха от тях роботи, досущ като тях самите. Даже номерата, които гравираха на повърхността на телата им, бяха еднакви.

И в дните, когато непрекъснато се изливаше пороен дъжд, и в сезона на мразовете, и в знойните дни под палещите слънчеви лъчи роботите не спираха да работят. Техният брой растеше и растеше.

Понякога се събираха на приказка.

— Защо точно тук трябва да живеем? — питаше някой.

— Отначало на тази планета се е появил само един робот. Работейки по този начин, той направил още един, после двамата направили трети. Произвеждайки себеподобни, те увеличили броя ни. Така се е стигнало до сегашното положение. Нищо повече не зная — отговори друг.

Първият. В него се криеше загадката. А това не беше легенда, електронните мозъци на роботите работят точно и при тях не можеше да има неясни или доукрасени неща.

При производството на всяка нова партида се записваше в паметта им, затова всички го знаеха и стана така, че никой повече не питаше кой е бил Първият, защото знанията на всички бяха еднакви.

От паметта на Първия обаче не бе останало нищо.

Съдейки по развитието на нещата, беше направено предположение, че Първият е слязъл от небето. Но тъй като за това нямаше никакви доказателства, всички го смятаха за хипотеза. Роботите не само философствуваха на тази тема. Следвайки силното желание, което се пробуждаше в електронните им души, те работеха с жар за увеличаването на колонията. Но след като достигна определено число, броят на роботите престана да се увеличава. Това, разбира се, не означаваше, че щяха да започнат безкрайни развлечения. Вместо да произвеждал роботи, те съсредоточиха усилията си върху построяването на космически кораб.

Работеха още по-изнурително отпреди. Копаеха земната повърхност, разбиваха скалите, претопяваха рудите и изработваха нови и нови детайли и части. За да получат някакъв рядък минерал, който им беше необходим за горивото на космическия кораб, се наложи да изкопаят много дълбока шахта. Колко пъти шахтата се срутваше, колко роботи загиваха в нея, но другите продължаваха да се трудят без почивка и без да обръщат внимание на мръсната вода, която се просмукваше от съседните пластове и ги обливаше.

Понякога преминаваха силни бури. Падаха мълнии. Имаше и страшни земетресения. Напразно роботите защищаваха кораба с телата си, все едно, на няколко пъти се наложи да започнат всичко от самото начало. Но не се отказаха.

— Защо трябва да хвърляме толкова жар в това начинание? — често питаха те.

— Защото сме обхванати от чувство за дълг или може би от чувството, че изпълняваме някаква мисия. Но каквото и да е това чувство, то ни дава импулс за работа. Когато завършим делото си и се отправим в звездния океан, непременно ще се случи нещо хубаво. Нямате ли такова предчувствие?

— Може и така да е, причината не знаем, но звездолета трябва да построим на всяка цена. Може би това е зовът на Провидението или на Съдбата.

Най-после дойде денят, когато космическият кораб беше готов. Почти всички роботи бяха вече повредени, едва ли имаше един, който да е съвсем здрав.

В звездолета се качи най-запазеният. Всички се събраха да го изпратят и той излетя.

Като изпадна в състояние на безтегловност, в електронния мозък на робота нещо превключи. Събудиха се нови мисли. И роботът внезапно разбра какъв курс трябва да избере. Сам сред безброя падащи звезди той управляваше, ръководен от вътрешното си чувство.

Космическият кораб, в който седеше роботът, се носеше в разстилащото се Нищо, пронизваше замръзналата тишина, движейки се неотклонно към планетата-цел. „Трябва да се бърза, трябва да се бърза“ — повтаряше си непрекъснато роботът, но тъй като скоростта бе достигнала максималния си предел, нищо повече не можеше да се направи.

Най-после дойде дългоочакваният край на пътешествието. Без да се колебае, роботът включи системите за приземяване. Устройството за меко кацане обаче отказа да работи, корабът с пълна скорост се вряза в твърдата повърхност на планетата и се разби на парчета.

Кръгът от радостни човешки възгласи, които долитаха от далечината, постепенно се стесняваше. Вече ясно се чу глас:

— Ето го! Господа! Най-после една от ракетите се върна! Голямото залагане на века — кой от роботите, изпратени преди време до всички планети, ще се върне първи на Земята — приключи успешно. Много време мина и ние много се безпокояхме, но след това първо завръщане вече всичко е наред. Бързо да видим номера, който е гравиран на тялото на робота. Ако номерът на билета, който сте си купили, съвпада с номера на робота, вие ще имате щастието да получите най-високата печалба…

Роботът се беше разбил на парчета и електронният му мозък вече не действуваше. Ако беше здрав, можеше да чуе тези думи. Но дори и така да беше, той едва ли щеше да почувствува нещо особено. Роботите са си такива по природа…