Зад стъклата на колата наистина бе ранна пролет; клоните на храстите и дърветата стърчаха голи като в офорт, суха игла; по сенчестите места се белееха изтляващи преспи от последния сняг. Дори и кукурякът край пътя изглеждаше бледожълт, без самочувствието на пролетно цвете. Затова пък, когато спряха на паркинга до манастира, пред очите им грейнаха веселите личица на рояк диви теменуги, от които Джими набързо спретна дъхава сватбена китка.

— Природата работи за нас — каза Ники, младоженецът.

И четиримата се засмяха. Бяха пили на вилата по два пръста уиски за настроение; мартенското утро бе момински свежо; наоколо беше тишината и величието на планината; те бяха млади.

Джими заключи с дистанционното своето индигово ауди, втора употреба, нещо вътре изхълца и се успокои. Росица оправи прическата си в огледалните стъкла и понесе кашона с шампанското и двете чаши с розова панделка. Откъм църквата на светата обител се носеше детски плач — навярно имаше кръщавка и това обясняваше присъствието на двете коли на паркинга.

В двора, настлан с плочи от синкав камък, шуртеше чешма с чучур от водопроводна муфа, три четвърти, на мястото на откраднатия стубел от цветен метал. Откраднат беше и бакъреният купел за кръщавки и ритуалът се извършваше в пластмасов леген със захабен слой от дълга употреба, който във винарските изби наричат тиргия. Послушник с рехава брадица и избелели джинси наливаше в легена топла вода от алуминиева тенджера, старият свещеник топеше голото телце и го вдигаше нагоре; заоблените сводове на църквата усилваха плача до крясък.

— Какъв стрес, какъв ужас! — каза Стела и се дръпна от входа, да не гледа церемонията. — Това дете ще намрази къпането за цял живот!

Росица и Ники бяха отишли към чешмата, слушаше я само Джими.

— И тоя леген… — продължи тя. — Подари им един истински купел вместо тая пластмаса. Бизнесмен си, спонсорирай църквата. Направи едно добро за клетите пеленачета.

— Не съм рекъл, не съм го направил! — каза Джими. — И медна ламарина имам. Въпрос на едно изчукване.

— Изчукай го, куме! — Очите й се смееха и търсеха неговите; той смръщи вежди уж сърдито: „Ало, булката, внимавай какви ги плещиш пред кръстника!“

Послушникът с джинсите, привършил със задълженията си, излезе да подготви следващата церемония; паспортите, медицинските, пръстените. Беше подвижен, малко повече за църковен служител, макар и от най-ниското стъпало, остронос и с тънки устни; целият лъхаше на долнокачествен тамян.

— Кумувал съм пет пъти! — каза му Джими. — Ще ти разкажа играта.

— Спокойно, господин Диамандиев! Тук е свято място!

Джими бе готов да се сопне, но внезапно му стана приятно, че го познават и в манастира, това затънтено място в планината, където не бе стъпвал от години. После се сети, че Росица бе идвала, за да запази час за венчавката, и имената им навярно бяха записани в манастирските тефтери.

Обърна му гръб и се загледа в своите хора, които нещо се суетяха, бъркаха по чанти и джобове и взаимно се обвиняваха.

— Паспортите, нали? — каза им той. — Знаех си, че няма да минем без тоя номер.

— Тоя път пръстените — каза Ники. — А добре си спомням, че ги взехме.

— Нищо не си спомняш! — раздразнено каза Стела. — На масичката останаха!

— Сигурна ли си?

— Там някъде…

Джими му подаде дистанционното.

— Бягайте, имаме време.

Но послушникът се появи отново и махна с ръка.

— Младоженикът при мен! Има да се попълват документи! Есграоните си кажете!

Ники върна дистанционното и го последва като редник — старшина.

В колата, която вече препускаше по обратния път, Стела включи автозапалката и пална две цигари — едната втикна между коравите устни на Джими. Той й върна струйка дим с едно „тенк ю вери мъч“.

— И не се натягай толкова! — каза тя. — Ще ни почакат.

— Мисля, че за десетина минути ще успеем.

— Аз не бързам! — каза Стела.

— Закъде ще бързаш — животът е пред теб! — засмя се Джими. От цигарата се посипа пепел на панталона му; тя я изчисти, но ръката й остана на бедрото му.

— Каква плът! Отдавна имах мерак да ти пусна ръка!

Той дръпна коляното си, за миг изгуби управлението на колата, но успя да го овладее; отне от газта.

— Да не превърташ нещо?

— Отдавна съм ти навита, казано в прав текст.

— Глупости!

— Глупава и откачена.

— Ще спра и те свалям.

Тя се засмя.

— Пряко или преносно?

Показаха се къщите на Кенар. Беше село по северен скат на Балкана, разтегнато покрай километричното легло на планински поток. В горната му част, в дефилето на страничен приток, беше вилната зона, с асфалтов път, свършващ пред портите на Диамандиеви. Бяха масивни порти от борови талпи, импрегнирани с лазурен лак, с обков от железни шини и модерно заключване с шифърно устройство, което Джими бе монтирал за по-голяма безопасност.

Той слезе и докато се занимаваше с шифъра, усети с кожата на врата си топлината на Стела. Скара й се да се върне в колата, той ще донесе пръстените и без да губят минута, поемат обратно.

— Ако ги намериш! — каза тя. — Защото само аз знам къде са!

— Къде са? — глупаво попита той.

— Където съм ги скрила, естествено!

Той я изгледа: тъмни ириси, по-светли по краищата, носле с тънки ноздри, уста във формата на ягода, която сама те кара да я схрускаш. И гладка кожа с едва доловим оттенък на кафявото — далечен отглас от някой мургав прапрародител. Усети миризмата й, от която зашумя кръвта в слепите му очи. Пусна я да върви напред и нагоре по стълбата към етажа със спалните, а ръцете му вече набираха късата пола и обхващаха чорапогащника, хлъзгав и пращящ между пръстите му. Тя смъкна всичко от себе си с невероятна бързина, но и с женска пресметливост, да не измачка нищо, което по-късно щеше да й потрябва в църквата. Успя да придърпа и двойна гънка на вълнения китеник върху ръба на креватната табла, където той я полагаше, задъхан и надвесен над нея; след което се изви вихрушката и подробностите се изгубиха.

Почнаха да се завръщат малко по-късно. Той лежеше неподвижен върху меките ресни на китеника и я наблюдаваше, когато се върна от банята: с безпогрешни движения закачи кукичките на сутиена, изопна трикото до трапчинката на пъпа, ловко набра на пръстите си паяжината на чорапогащника и обви бедрата чак горе до кръста — една манипулация, която би отнела на всеки мъж сума време.

— Не гледай пийпшоу, а ставай се мий! — каза тя, уловила погледа му.

— Оставих цигарите в колата — каза той, защото усети, че можеше да продължи с излежаването, ако имаше цигари.

— Никакво пушене! Ставай да пооправя малко. Че ония там вече люлеят кадилницата.

Нейният делови тон, отмерените и точни движения му допадаха; беше му приятно да гледа добре сложената й фигура, бързите светкавици на погледа й; още имаше нещо момичешко в нея, но си личеше, че един ден ще стане енергична, стегната и оправна жена.

— Страхотна си! Знаех, че един ден ще те имам.

— Знаел си. Това всеки мъж го казва. Постфактум. Защото е недоказуемо.

— Спираше ме само мисълта за Николайчо. Приятелче е.

— Приятелството като юзда за мъжкия егоизъм. Тема за размисъл. Трудно ми е да повярвам. Да не говорим пък за женския, който не подлежи изобщо на опитомяване.

Беше завършила реторика във Великотърновския университет и макар че вече трета година не можеше да намери работа по специалността, клишетата от лекции и семинарни упражнения стояха непокътнати в главата й. Но сега нямаше време за философстване.

— Върви се мий! Николайчо няма силно обоняние, но твоята ти знае ароматите…

Джими се надигна и зашляпа с чехлите, които тя му хвърли в краката. Докато той ги нахлузваше, Стела разглеждаше голото му тяло, което можеше да бъде тяло на културист, ако не престояваше в канцеларията на фабричен заместник-директор. Къдрава растителност от къси черни косъмчета обвиваше гърдите му и слизаше през слънчевия сплит към слабините; тя посегна с пръсти и я разроши.

— Гол си бил още по-готин!

— Тия пръстени сега ли ги правихте?

Роси стоеше пред църковните двери, нервна от забавянето им и от младоженеца Николай, който бе обръщал повече внимание на послушника, отколкото на нея.

— Забавихме ли се? — престори се на изненадан Джими. — Не съм мърдал от колата…

— Но възелът ти е мръднал — каза тя и му оправи вратовръзката. — Сутринта не беше ли с друг възел?

— Разхлабва се нещо.

Дочул разговора, Ники опипа своята връзка. Стела извъртя очи и също я огледа.

— Готина е, но на Джими е направо бижу!

— Аз му вързах възела — каза Николай.

— Малкият ми сръчко! — И тя допря буза до неговата. Беше един-два сантиметра по-висока от него, затова носеше обувки с нисък ток; и косата си не бе посмяла да направи по-внушителна, да изглеждат еднакви, като застанат пред свещеника. Не отдаваше на тия неща голямо значение, но не искаше и да създава допълнителни комплекси на бъдещия си съпруг. Бе забелязала вече, че Ники се заглежда в кръстницата, като мъж под средния калибър, привлечен от едрогърди жени с масивни бутове и задници…

В църквата се оказа проветрено, свещите бяха изгасени за икономия, горе към купола имаше счупени стъкла и димът от кадилницата се бе възнесъл, всмукан от течението, към небесния простор. Пукнато беше и едното стъкло на телените очила на отец Йоан, игумена, който се появи с епитрахила над старото расо, самият той старец към осемдесетте, белобрад и с гол череп, но с пухкави розови бърни; когато запя срещу младоженците, от устата му се разнесе ароматът на нес кафе, изпито в паузата между ритуалите.

Послушникът мина с газовата си запалка и пална пред олтара големите свещи, излети от тъмна вощина; изнесе Светото евангелие, подвързано с телешки бокс, с хартиени ленти на местата за църковно служене.

— Благословен Бог наш! — проточи глас отец Йоан, но забеляза, че венчалните корони още не са изнесени, а послушникът разговаря нещо с младоженеца. — Кошницитее, Евстати, не забравяй за кошницитее!

— Сега, отче! — стрелна се послушникът към олтара и донесе двете сватбени корони от жълт метал, с алени капки боя, където трябваше да бъдат рубинените кристали на истинските корони.

— Да продължииим! — пропя отново свещеникът и спря поглед на кръстника. — Господин Диамандиев, разбрах, че си искал да извършиш едно богоугодно дело…

Идеята за новия купел, вероятно предадена от младоженеца на послушника Евстати, вече бе стигнала до отеца.

— Няма проблеми, отче! — каза Джими.

— Светата църква има потребност от такива мъже. Евстати, запиши телефона на господина, защото само записаното остава.

Отец Йоан разтвори томчето джобен формат и зачете текстовете, като извисяваше глас в края на изреченията, където трябваше да има точка. Слушателите улавяха отделни думи, но всяка завършена мисъл им се изплъзваше, очакването да чуят нещо смислено, поучително и мъдро се превръщаше в напрежение, напрежението — в досада и желание час по-скоро да свърши всичко. Вместо вълнението от тържествените минути на сливане на двете души, поемащи по общия друм на съвместния живот, накрая оставаше нагарчащият привкус на скуката, която незнайният българин се бе опитал да подслади с поговорката „Кьорав поп, тъмна черква, ситно евангелие“.

По старинния сценарий трябваше да има комка с „Лакрима кристи“, червено вино, но финансовите затруднения на манастира бяха опростили процедурата: младоженците се чукнаха с шампанското, като преплетоха ръце в наздравица брудершафт. Размениха си целувки. Евстати също пи от шампанското и целуна булката, а кръстницата — по двете бузи: тя имаше ябълкови бузи, на които бе сложила, дискретен фон дьо тен и малко руж в цвят карамелизирана захар.

Накрая Джими отброи няколко банкноти в бялата подпухнала шепа на свещеноиконома, размениха си телефоните, а отецът им обеща да ги кръсти безплатно и по най-бързата процедура, ако не са кръстени по християнски.

— Имайте предвид, че кръщението не е опиум за народа, както твърдяха тоталитаристите — каза отецът, — а удар срещу козните на злото. Лани кръстихме един баровец, скоро се чухме, бизнесът му станал по-успешен. Казвам ти го, господин Диамандиев, защото слушам, че и твоят бизнес се развива добре.

— Да не чуе дяволът, отче! — прихна Росица и на едната й буза се очерта чаровна трапчинка.

— Нека не споменаваме рогатия! — предложи отецът миролюбиво. — Да не си помисли, че сме в зависимост от делата му.

— Прав си, отче! — каза Джими, наведе се и целуна десницата му.

Отец Йоан направи кръстен знак, когато десницата бе вече свободна.

Шумните сватбени трапези, с по неколкостотин сватбари и десет хиляди кюфтета, от предишните десетилетия бяха вече анахронизъм. Избягваха се големите ресторанти, а столовете на неработещите предприятия също не функционираха. Икономическата стагнация намали присъстващите на сватбената софра до разумна пределност — младоженците, родителите и кумовете; изключения се допускаха за някоя високопоставена личност от родата, депутат или политик. Мястото на действие — холът на апартамента, понякога извън селището, във вилния имот, какъвто беше днешният случай.

Вилата на Диамандиеви, строена през седемдесетте години от полковник Иван Луков, имаше веранда — чардак и будка за лична охрана до портите. Под верандата беше лятната кухня с камина и тераса от лесидренски плочи, преминаващи в зелена морава към двора. Добър архитект, приятел на полковника, бе вложил много старание и професионализъм да съчетае старата чорбаджийска къща с постиженията на съвременната архитектура: вилата бе покрита с турски керемиди и измазана с вар, със синкави рамки покрай прозорците; ковани фенери имаше покрай входа и на дървени стълбове покрай калдъръмените пътеки; между чемширите беше зиданата чешма от моравочервен пясъчник с петолъчна звезда под извития кобиличен покрив. Но най-впечатляваща бе тухлената пещ за печени агнета, побираща до четири тави, с чугунена врата, излята специално в леярната на ЗАР, Завода за арматурни разфасовки на Стари хан. Тя се нагряваше с нафтова горелка, но проектантът бе предвидил и твърдото гориво — цепеници или дървени въглища; през миналата есен Джими я напали веднъж и със сухи листа и успя да опече една пещ тикви. Това бе най-голямото падение на пещта; през нейния близо двайсетгодишен живот под нажежения й свод бяха минали тави с десетки агнета, дунавски шарани, телешки глави в тесто, в шкембе или алуминиево фолио, както и безброй гювечи, кавърми, диви и питомни зайци, фазани, пъдпъдъци, еленски и сърнешки бутове, мръвки от диво прасе. След Лукановата зима на деветдесета година нещата тръгнаха на зле: Луков се помина скоропостижно, храните поскъпнаха многократно; беше почти неприлично да събираш приятелски софри в смутното кризисно време, още повече, че и списъкът на приятелите непрекъснато се променяше… Все пак за венчавката на Николай и Стела, с които Диамандиеви дружаха напоследък, Джими успя да спазари от Кенар едно агне, тази заран запали пещта в седем, метна тавата в десет, два часа и половина по-късно пространството под чардака ухаеше на агнешко печено — апогея на ароматите в българската кухня.

Салатата с пресен лук и репички беше нарязана; само я поляха с оцет и олио; тавата с агнето сложиха направо на масата — на шведската маса, както я нарече Стела: всеки си сервираше сам. Богат беше и изборът на питиетата: гроздова и сливова, червено и бяло вино, бира и разхладителни. Сливовата, извадена от фризер, се изливаше като автомобилно масло и направо събра очите на младоженеца; той придърпа бутилката и си наля два-три пъти, нетърпеливо я всмукваше и се вглъбяваше в себе си, което не можеше да не предизвика ревността на булката. По едно време Стела сложи длан на чашата му, стана леко сборичкване, ракията плисна и заля белия лист, забравен на масата. Оказа се венчалното свидетелство от дядо Йоан.

— Хубаво почваме, няма що! — каза Стела. — Осквернихме брачния документ!

Употреби стандартния уличен глагол, който през последните години почна да си пробива път във вестниците и телевизията, в новите, наречени вулгарни романи, както и в речта на някои недодялани депутати. Чувствителното доскоро ухо на българина започна да свиква с псувните: псуваше се навсякъде и от всички — от тийнейджърите до пенсионерите, в студентските аудитории и по купоните, а произнесен от момичешка уста, глаголът не звучеше ругателски или възбуждащо еротично; беше израз на независимост и свободомислие.

— Спокойно! — каза Джими и забърса документа с края на покривката. — Ако се е повредил, ще извадим нов, игуменът е вече наш човек, нали му обещах спонсорство.

— И Евстати е приятелче! — каза Ники.

— Приятелчето ми се видя шавъркливо — отбеляза Стела. — Да не излезе педалче… Какво ти шепнеше на ухото?

— Питаше ме за учител по английски. Казах му, че ще питаме госпожа Веса…

— И поповете почнаха да бягат по чужбина — каза Росица. — За какво му е тоя английски? Явно не му се остава в служба на Бога, дядо игумен не плаща с долари и дойче марки!

— И църквата го е закършила, като всичко останало. От какво са тия два синода, двама патриарси, тия боричкания за власт. От сиромашия. Пълният кошер не се рои — това е правило! — За пръв път от няколко часа Ники се бе оживил и макар да се усещаше, че езикът му е леко надебелял от сливовата, в разсъжденията му имаше смисъл и подредба.

— Чакай, Ники! — отново се намеси Стела. — Какво значи сиромашия? Как може католиците на Запад да са богати, а нашите православни старци — бедни като църковни мишки?… Забележете: това е било открай време — този лаф не е сегашен! Бедността е резултат от некадърността им! Имат имоти, стада, гори и знам ли още какво! Кой им е крив, че не могат да го управляват! Разчитат на стотинките в котлето на дядо поп. Или на една свещоливница, за която щяха да се избият двата синода.

— Да се оправят, тяхна си работа! Малко са нашите грижи, та да мисля и за попските — каза Росица и доля чашите, за да отклони темата. От компанията само тя не беше висшистка, страхуваше се от политически и интелектуални разговори, където не се усещаше стабилна. Като дъщеря на бивш служител в органите на сигурността, живееше с предпазливото съображение да не я сметнат за противник на днешния режим. Все от това съображение тя предложи и църковния брак на Стела и Ники, настояваше това да стане уж по-тържествено, в църквата на Стари хан, а всъщност, за да добие по-голяма публичност; имаше идея и двамата с Джими да се кръстят и да минат под църковно венчило и докато мъжът й още се дърпаше, макар и некръстена, носеше на шията си седемсантиметрово златно разпятие на синджирче четиринайсет карата.

— Не ми наливай повече — каза Джими и дръпна чашата си. — Достатъчно пих, а има и работа да вършим след почивката.

— Каква работа, нали сме в режим на сватба? — засмя се Стела, като пародираше парламентарния жаргон, станал популярен от директните предавания по телевизията.

— На сватба само младоженците имат работа, не кръстникът! — каза Роси. — Нашето беше дотук. Сега вие се запрятайте, че днес венчавам, догодина искам да кръщавам!

— Моят черноработник! — Стела се наклони към Ники и го целуна. — Каква сватба — нито веднъж не чух да викнете „горчиво“! Време е да си целуна моя черноработник и да го отведа към брачното ложе! Хайде, Ники, мама… Стани да си легнем!

Кръстниците изръкопляскаха на тази сцена и завикаха „горчиво“, макар и със закъснение, а младоженецът разбра, че целта на показната целувка бе да го отдалечи от бутилката със сливова.

Към три и половина Джими стана пръв, зареди кафеварката и зачака другите да слязат за следобедното кафе. Излежаването той не признаваше за удоволствие. Или спиш, или ставаш и се залавяш за работа — това бе негова философия, която бе усвоил от малък, някак от само себе си, подтикван от неясни вътрешни потребности. Когато каза на трапезата, че след почивката ги чака работа, той съвсем не се шегуваше. Беше го намислил отдавна, още с решението си да кумува на младите Николови. Инженер Николов, специалистът по фина механика, му трябваше за по-дълго време, а каква по-трайна връзка от едно сродяване? Инженерът бе работил само няколко месеца в завода, където Диаманд Петров Диамандиев, известен на жителите на Стари хан повече като Джими, беше заместник-директор. Заводът бе легализиран преди три десетилетия като предприятие за арматурни детайли, необходими в строителството, но и децата на староханчани знаеха, че истинското му производство е военно, че е подразделение на военнопромишления комплекс от системата на Варшавския договор. След многогодишни експерименти, смяна на няколко поколения работници, след бракуване на тонове некачествена продукция ЗАР бе усвоил производството на взривни вещества, патрони, ръчни бомби, противопехотни и противотанкови мини; последното му завоевание бе пистолетът „Макаров“, чрез коопериране с един казанлъшки завод. Впрочем и за останалите производства Заровци имаха кооперирани взаимоотношения с още дузина сродни предприятия от страната и от някои социалистически страни — разменяха си гостувания и производствени стажове, обменяха опит и секретна информация за новостите; понятието „ноу-хау“ се избягваше като термин от противниковия капиталистически лагер. Инженер Николай Николов, дошъл направо от студентската аудитория, бе един от първите специалисти, усвоили безупречно новия пистолет. За жалост по същото време се срути Берлинската стена, повлякла верижно и страните от соцлагера, производството по линия на Варшавския договор секна, сетне съвсем спря, заредиха се криза след криза — енергийна, политическа, продоволствена, първа финансова, втора финансова, банкова и тъй нататък… На няколко пъти Джими Диамандиев бе готов да напусне службата си и да търси друга работа, както бяха напуснали за година-две повечето работници и служители на ЗАР. Ставаше все по-ясно, че годините на възхода на предприятието бяха отминали безвъзвратно, че досегашният собственик, държавата, вече не можеше да стопанисва собствеността си: не можеше да осигурява суровини, енергия и поръчки; бяха загубени и пазарите на готовите изделия. Но също така бе ясно, че тия халета, складове, триетажната административна сграда, погребите, маскирани с акациева горичка отгоре — цялата тази площ от трийсет декара, оградена с циментен модул с лек кльон навън, по който можеше по едно време да се пусне ток от двеста и двайсет волта, всичко това не можеше да бъде забърсано за нула време, разчистено или пренесено другаде. Щеше да остане тук, щеше да претърпява метаморфози, но все някой трябваше да го управлява, да го брани и стопанисва и да го притежава, под една или друга форма. „Този някой може да съм и аз, каза си Джими, не съм глупав, нито мързелив, понатрупах опит като администратор, ако се откажа доброволно, оставям цялата мръвка на Станоевци, дъртата партийна номенклатура, която вече бе загубила позиции не само в ЗАР, но и в целия соцлагер.“ (Станоев беше дългогодишният директор, който също не се отказваше от поста си, а нямаше вече нито сила, нито процедура, която да го отстрани.) Млад и пълен с енергия, Джими организира борд на директорите, изработи цял пакет от оздравителни мерки, краткосрочни и перспективни програми, откри нови производства и услуги за гражданството; когато секнаха банковите кредити, разпродаде на търг излезли от употреба машини и суровини; за една Нова година дори успя да даде тринайсета заплата на работниците и персонала, шепата спартанци, както ги нарече в наздравицата пред коледната елха, най-издръжливите Заровци, които щяха да бранят своето предприятие като бащиния, в най-истинския смисъл на това понятие. Бяха седмици, месеци и години на подем и бъркотия, на митинги, шествия и избори, на захвърляне на червени книжки и демонстративно носене на сини ризи, на размахване на ръка с два пръста, изобразяващи знака „Виктория“. „Времето е наше“, пишеше по стените на Стари хан. „Времето е мое — казваше Джими вкъщи на Росица. — Ако не съм аз, ще е Станоев. Защо той, а не аз?“ — „Ами аз къде съм?“, питаше простодушната Роси. „Помислил съм и за теб, дарлинг! — успокояваше я той. — Ще оглавиш дъщерна фирма, аз ще ти помагам, ще направим едно миниатюрно «зарче», което ще ни храни, каквито и лоши времена да настанат.“ Тя не разбираше докрай: бомби и пищови ли ще изнасят на пазара? Не, не! Но арматура винаги ще се търси, строителство не може да няма по принцип, нищо, че сега всичко е замряло, постепенно икономиката ще мръдне, ще се раздвижи. Пирони да почнат да секат, няма да са на загуба. Капачки за буркани. Тенекиени джунджурии и дребна железария. Железарски магазин да спретнат в някой гараж, все ще капе, ако не тече. Каквато е оправна като домакиня, не може ли да върти магазинче: минимаркетче „Роси“, не звучи лошо, всеки ще се отбие да види какво има вътре. „Предпочиташ кафе — машина? Кафене «Роси», още по-добре. С тия апетитни, едри млекоцентрали клиентът ще се изкушава да си поръчва капучино… Ха-ха, извинявай за стария виц!“ — „Млъкни, мръснико!“ Но й ставаше приятно от косвената възхвала на физиката й и, уж сърдита, провираше ръка през някоя пролука на синята риза и го привличаше към себе си: „Джими, съкровището ми, винаги съм ти вярвала, знам, че ще успееш и този път!…“ Той регистрира фирма „Роси“, с повече от трийсет дейности, според клаузите на Търговския закон, купи от търговете на завода бракувани машини — стругове, преси, една фреза, шведско производство, шесттонен камион ИФА с резервна хладилна инсталация; една част от собствеността си прекара на вилата в Кенар, друга — в двора на шурея Луко, в селцето Каунци, трета — в една изоставена сграда в района на Дунав — мост, бивш профсъюзен профилакториум, който нае под аренда с помощта на приятел от студентските години, сега митнически служител. Подготвяше се отдалече за най-крупното събитие след падането на комунизма — преминаването на държавната собственост в частни ръце, приватизацията, за която се говореше от години. Засега още само се говореше, процесът се забавяше, проточваше се и се отлагаше от правителство на правителство, докато се разбра, че ориенталските темпове не са резултат на некадърност, а на докопване до по-силни позиции във властта: който имаше повече власт, щеше да раздържавява, тоест да придърпва по-добрите държавни имоти към себе си, да ги превръща в свои. Джими Диамандиев преценяваше, че шансовете му не са големи, за да бъде пълноценен участник в голямото историческо състезание: вече бе късно да се занимава с активна политика. Оставаше му другата възможност — да участва в първоначалното натрупване на капиталите, както бе учил в часовете по политикономия за началната фаза на свободното пазарно стопанство. Пари — стока — пари прим — в това „прим“ беше тайната на жизнения капитализъм: печалбата, успехът, завършващият удар. Социализмът можеше да се сравни само с калпавия футбол: играчите водят наперено топката, дриблират, лъжат, трибуните реват от възторг, накрая — топката лети далече от вратата, завършващ удар няма. За да има качествен резултат, трябва да има истински интереси, зад интересите стоят парите, сериозните пари. Както да обръщаш равенството, в началото винаги бяха парите. Те трябваше да се вземат отнякъде, да се спечелят, да се изработят. Да се съберат накуп, като разпилени въглени, защото само купът от въглени дава истинската жар, истинския огън.

И Джими Диамандиев вече две-три години участваше в първоначалното натрупване. С шурея Луко нарязаха една баржа на Дунава и я продадоха като скрап на турски търговец; изнесоха няколко ифи с яйца от птицекомбината в Славяново и ги размениха за сръбско олио. Сега предстоеше да пусне в действие шведската фреза, а кумчето Николай да приложи докрай уменията си във фината механика, за да заработи една малка печатница за финикийски знаци…

Горе проскърца дървенията на чардака и над резбованите шарки на парапета се мярна къдрицата на Стела. Това тъмнооко дяволче с гъвкав стан и неукротими желания се бе наспало и му махаше отгоре: слагай кафето, идвам! Спусна се с бързината на батьова булчица и стегнатото й задниче се намери на коляното му.

— Кротко де! — отмести я той на пейката до себе си. — Мирясай вече. И най-добре забрави случката отпреди няколко часа. Гризнахме малко от забранения плод, опитахме сладостта, сега да се държим прилично — това е в интерес на двама ни!

Каза всъщност това, което мислеше: точно в тоя момент не искаше да си разваля отношенията с Николай, не му трябваше любовна афера, обяснения, разправии, хленчове, сълзи.

— Ами ако не те оставя? — попита Стела и нотка на злорадство звънна в тона й. — Ако отида сега и събудя моя черноработник и твоята цицорана и им кажа за нашата връзка; сексуална, имам предвид?

— Ще бъде пълна глупост!

— Ще им кажа една истина. Винаги са ме възпитавали да казвам истината!

Знаеше нейната склонност да се шегува, при това го правеше с артистична лекота, но сега не успяваше да усети това игра ли беше, или преследваше някаква определена цел.

— Не разбирам целта ти — призна си той. — Все пак човек обикновено върши нещо, тикан от някакъв интерес. Какъв е твоят в случая?

— Да те разведа. Примерно. Да се набутам в апартамента ти и когато станеш собственик на завод, един ден, да бъда важната госпожа на фабриканта Диамандиев! Как го намираш тоя сюжет?

Тя се засмя и сърцето му се отпусна: звучеше му убедително и не бе невъзможен, но разигран на българска сцена, с нашенски актьори, губеше от драматизма си и се превръщаше в майтап.

— Намирам го супер! — каза той в нейния стил. — Само че по пътя те чакат някои леки изненади.

— Например?

— Апартаментът се оказва ипотекиран в банката, завода ще го лапне някой друг, а вилата — тази тук! — е наследствена, на името на госпожа Диамандиева.

— Остава да не се яви и джипът! Ега си организацията! — Тя въздъхна и Джими видя отблизо как очите й започнаха да се пълнят с внезапни сълзи, като при малките деца. — Не ми върви в тоя живот, кръстник! Не си ли забелязал? Чувствам се опечалена, като крава след изкуствено осеменяване.

— Ама че глупости плещиш!

— Мога да ти го кажа и на латински: „Омне анимал тристе пост коитом.“

— Преведи го!

— „Всяко животно след полов акт е опечалено.“

— Една булка, разочарована след първата брачна нощ, пардон — следобед. Така ли да го разбирам?

— Разбирай го всякак, само не буквално. За един разочарован човек сексът не е най-важното, кръстник.

— Ами ако почвате от забавачницата, бързо ви омръзва.

Тя го погледна, без да реагира на упрека му.

— Ти си на трийсет и пет, нямаш деца, но си готов за родител. Знам какво ще добавиш още…

— Какво?

— Че нямам цел. Цел в живота.

— А имаш ли? — Джими усети, че взема предимство в спора. — Каква беше целта на днешното занятие? Бракът с Ники. Защото си чула, че семейните вземали по-лесно „зелена карта“ за Америка? Което ми се вижда съмнително; трябва да го проверя.

Бяха говорили безброй пъти за плановете и мечтите си, за възможностите и намеренията на всеки един от четиримата, знаеха вкусовете, симпатиите и антипатиите си; през днешния ден двама от тях бяха прекрачили и последната бариера на любопитството; приятелството им минаваше от фазата на шоуто към по-спокойния период на размисъл и преценка на думи и действия.

— Може и да си прав! — каза Стела. — Вместо полемики по-добре ще бъде да стана и да направя кафето. Невеста съм все пак, положителен герой от фолклора. Когато е работна, разбира се.

— Кръстникът е „за“! — каза Джими.

„Какво знам всъщност за това полудете-полужена“, помисли си той. Вече не си спомняше и кога бяха се запознали, преди година или две, някой беше я препоръчал за заводския радиовъзел и я взеха временно, да замества титулярката, отсъстваща след операция на сърцето; сетне всичко се разклати: най-напред съкратиха по-периферните служби, несвързани с производството, като възела и библиотеката, надяваха се на някакво чудо да оцелеят, макар че той самият знаеше, че чудеса в икономиката няма; както впрочем и навсякъде. И тъй, Стела изчезна от ЗАР, казваше, че се върнала в Русе, където бе родена в стар род със затихващи функции, но не искала да остане при майка си заради втория й съпруг — първият, бащата на Стела, също имал ново семейство на другия край на България. Повторното й връщане в Стари хан станало след една среща с инженер Николов, с когото се познавали от завода. Навремето, когато ЗАР е бил в цветущото си финансово състояние, заделили няколко двустайни и едностайни апартамента за инженерните кадри; един от едностайните беше ергенската квартира на Ники и след като го съкратиха и го пренасочиха към трудовата борса, той нямаше и къде другаде да отиде. Неговата биография напомняше латиноамерикански телевизионен сериал: беше намерен в пелени пред вратата на заможни русенци навръх Никулден; отнесли го в милицията, оттам — в яслата на окръжната болница; когато трябвало да му сложат име, някой се сетил за закрилника на рибарите и бездомните — свети Николай. После — детски градини, домове за извънбрачни деца, общежития; квартирата на ЗАР бе първият му самостоятелен дом, ако можеха така да бъдат наречени трийсетте квадрата жилищна площ. Стела се нанесе при него и вече живееха повече от година в извънбрачно съжителство, както бе станало модерно напоследък сред младите. Защо стигнаха до днешната венчавка, кръстникът не можеше да бъде сигурен в догадките си — може би Ники подсъзнателно се стремеше към семейство, каквото не бе имал никога. От Стела пък Роси бе узнала една тайна, която не бяха и подозирали: в началото на следването си родила дете, нарекла го Александър и в състояние на обърканост и отчаяние го дала за осиновяване на бездетно търновско семейство. По смътните импулси на инстинктите може би извънбрачният инженер идеше, с намесата на съдбата, да компенсира донякъде липсата на Александър?…

След кафето жените останаха на терасата да разтребят и измият съдовете от обяда, а мъжете тръгнаха да се разтъпчат из двора. По изрязани в скалистия бряг стъпала слязоха до бързоструйния поток, с който вилното място граничеше на север. Това бе една естествена преграда в тила, съзнателно търсена навремето от полковника от секретните служби. Изкачването на трите метра отдолу нагоре бе свързано с трудности, а само един скок от високото те правеше вече неуязвим за евентуалните ти преследвачи, ако, не дай си Боже, се наложеше някога да се спасяваш с бягство. За партиеца висш милиционер, който служебно бе длъжен да мисли за разкриване на заговори, конспирации, диверсии и саботажи, всичко трябваше да се предвиди и да се планират резервни изходи. Стръмният бряг на кенарската бара и трите каменни зида бяха добра защита на вилния двор, по площ около декар. По-голям той бе преценил, че не му е нужен, нямаше да развива земеделие или да отглежда животни, вилата му трябваше за крепост, където да се усамотява в края на работната седмица, да пийне и да направи каре с приятели, да доведе нова любовница. Беше мислил и за по-специални опасности, способни да застигнат всеки, който се занимава с политика: при една смяна на режима да можеше да има сигурно убежище със запаси от храна и напитки за седмици и месеци и с възможности за самоотбрана, ако се наложеше. Бе чувал за стареца Будьони, който устоял на сталинските чистки в един далечен гарнизон, ограден с шепа кавалеристи и картечари от личната му гвардия, възпирали с картечни откоси всеки, който се опитвал да се приближи към легендарния герой от гражданската война. Полковник Луков не можеше да мечтае, разбира се, за такава степен на горда независимост, нямаше го най-вече гарнизона, зачислен на казармена разкладка, но доколкото му позволяваха възможностите, бе оборудвал във вилата няколко места за водене на отбранителен бой срещу евентуален противник отвъд каменните зидове. По негово настояване архитектът бе предвидил на покрива малка кула, като за часовник, а всъщност с три прозорчета — амбразури, през които можеше да се стреля с огнестрелно оръжие — от ловна пушка до тежка картечница „Максим“. Подобни отвърстия имаше и в източното и западното крило на сградата, маскирани като декоративни конзоли, а самата веранда — чардак с размерите и местоположението си даваше възможност на отбраняващия се да задържа с огъня си военно подразделение до размерите на пехотно — стрелкови полк. И още нещо: като анализираше хода на студената война между лагера на социализма и света на капитала, полковникът непрекъснато стигаше до песимистичния извод, че студената война не можеше да не стане гореща, тоест атомна. Затова по негова идея бетонните плочи на вилата бяха отливани трикратно по-дебели от обикновените — трийсетсантиметрови, — колоните по ъглите бяха с най-големия размер бетонно желязо, фи двайсет и пет, от предварително напрегнати железни пръти, във всички отвори бе вграден винкел вместо дървени каси, а над винкела лягаха плътни метални капаци, изчислени да устоят на взривна вълна с епицентър Стари хан. (Луков смяташе, че, колкото и да бяха въоръжени войнолюбците от Пентагона, едва ли щяха да отделят отделна бомба за вилна зона Кенар, но в стремежа си към световно господство можеха да ударят Стари хан.)

Джими Диамандиев, наскоро оженен за Росица Лукова, обикаляше с полковника из двора и по стаите на вилата и слушаше съображенията, прогнозите и размислите на тъста. Правеше му впечатление, че нито веднъж Луков не спомена за пари: кое колко му струва, колко са му искали, как се е спазарил, за да му излезе на сметка — приказки, които бяха задължителни за собственик на българска къща. Тия тонове бетон, стомана, камък и масивен дъб, домъкнати в затънтеното планинско дефиле и обработени от добри майстори — всичко това можеше ли да бъде изчислено в пари, а тия пари можеха ли да са от едната заплата на държавен служител, пък макар и полковнишка? Зетят не беше глупав, не задаваше излишни въпроси. Беше прозрял елементарната истина, че пред него стоеше човек от бъдещото комунистическо общество, получил всичко по правилата на основния закон на комунизма — според потребностите си. Беше се борил като член на гимназиална конспиративна ячейка за освобождаване на българите от игото на експлоатацията на човек от човека, сега получаваше отплата за заслугите си — една дача за задоволяване на личните нужди от отдих, заслужен отдих след положения неуморен труд за общото благо. Дача — полковникът не обичаше западната дума вила и смяташе, че трябва да бъде заменена с много по-точната и звучна, при това славянска — дача. „Разбираш ли колко е важно да браним езика си от западната диверсия?“, питаше Луков, загледан с гълъбовите си очи в зетя. Джими кимаше разбиращо, не искаше да му противоречи. Полковникът го обикна твърде бързо и му гласува доверие, за разлика от Луко, брата на Роси, с когото бащата беше в неразбирателство още от ученическите години на сина. Особено се зарадва, когато разбра, че зетят е инженер по водноелектрически централи и напоителни съоръжения; той отдавна бе замислил да хване водите на барата в малък бент и да задвижи малка електростанция за производство на ток за дачата, за да затвори окончателно цикъла на независимостта й, като я снабди и със собствен енергиен източник. И щеше да осъществи намеренията си, ако не бяха външните обстоятелства в глобален размер — перестройката на Горбачов, изказванията на Бжежински и падането на Берлинската стена, цяла редица неблагоприятни обстоятелства, които промениха хода на събитията както в личен, така и в обществено-политически план. В края на осемдесет и девета той осъзна, че бе настъпила смяна на режима, и макар че никой не го преследваше, се оттегли на дачата, готов да посрещне всеки неочакван ход на съдбата. Не се наложи да прибягва до въоръжена отбрана и макар че в специалните укрития в мазето имаше необходимите защитни средства в различни калибри и системи, нито веднъж не му се наложи да слиза в подземието и да бърше дебелия слой предпазна смазка от хром — никеловите механизми, прибори и принадлежности. Никой не го търсеше по цели дни и седмици, не го викаха на разпити, за съвет или обмяна на опит; не го потърсиха дори да подпише протокол за сдаване на службата, какъвто беше административният порядък. Свикнал на обществен интерес и внимание, Луков понасяше тежко пълната тишина, която го бе обгърнала внезапно, непредвидена от неговите винаги будни и бързо реагиращи сетива. Нещо беше се срутило отведнъж, след което сякаш бе оглушал с двете уши или бе попаднал на дъното на дълбок кладенец, безводен и с плътен капак, през който не можеше да се види и ивица небе. Навярно в мигове на умопомрачение полковникът бе взел съдбоносното решение да сложи край на самотата си. Чудното бе, че при наличието на толкова видове оръжие бе посегнал на живота си с нестандартно и твърде мъчително живото отнемащо средство: намериха го легнал в семейната спалня, обесен с тирантите, закачени на креватната табла. Повиканите следователи, бивши негови ученици и следовници, извършиха изключително внимателен оглед и не откриха никакви следи от насилие…

Потокът шумеше под краката им; Джими загреба с шепа, изплакна устата си, после пи с двете шепи. Водата беше кристалночиста и студена и в същото време мека от топящите се преспи нагоре в планината. На стотина метра над вилата полковникът бе я уловил с метална тръба за пиене и санитарни нужди, гравитацията осигуряваше достатъчно налягане; малкият бетонен резервоар бе покрит с чугунен капак против замръзване и също изпълняваше противоатомни функции. По време на чернобилската радиация, когато караха питейна вода със самолети от Алжир и Мароко за семействата на членовете на Централния комитет на партията, полковник Луков измери с модерна апаратура степента на радиационно замърсяване на своя водоизточник и не констатира никакви отклонения от нормата, опасни за него и за неговите близки.

— От всичко най ти завиждам за реката — каза Николай, след като отпи и той от водата и намокри високото си чело. — Цяла нощ слушам това шумолене и имам чувството, че вали дъжд. Най-хубавият природен шум.

— Нали? — Лицето на Джими светна от похвалата. — Дядото е бил далновиден, не може да му се отрече. Избрал е изключително стратегическо място, с много екстри.

— Шумът на водата — това е божествено! — възкликна Ники.

— И той е търсен съзнателно! Природен заглушител на всякакви шумове. Резачка за дърва да включиш, звукът й се чува като от шевна машина. Дядото казваше, че е взел модел от народното творчество: забелязал, че дяволските сборища винаги стават в някоя воденица, край падаща вода… Защо? Обяснението е просто: да не ги ловят уредите за подслушване!

Двамата се засмяха: виж го ти староханския Шерлок Холмс до какви прозрения е достигал!

— В този смисъл — продължи подир малко Джими — искам да ти демонстрирам нещо, върху което си заслужава да помислим двамата с теб. Но първо да ти покажа обекта.

Промушиха се отново през тунела от диви асми и бъз, чиито есенни плодове бяха останали на гроздове, изсушени като стафиди. Джими отвори една врата от задната страна на постройката, по тежкия метален звън се познаваше, че ламарината бе дебела най-малко осем милиметра. Отвори и металните капаци на прозорчето, което гледаше към реката, за светлина и въздух.

Помещението се оказа неголяма работилница със струг, бормашина, електро камина в единия ъгъл, щанца и шлайфмашина, а под корав пластмасов калъф проблеснаха лъскавите части на фреза с лазерно устройство, шведско производство.

— Откъде този дзвер? — опули очи инженер Николов.

— Няма значение. Важното е, че е тук и че, с едно натискане на копчето, е готов да действа!

За да демонстрира готовността на машината, Джими свали предпазителя на таблото и вдигна шалтера. Моторът заръмжа и бързо вдигна работни обороти.

— Всичко е в тая шашма: едно прецизно програмиране, и можеш да седнеш до нея да си пиеш кафето — тя ще върши всичко безотказно.

Говореше за програмното устройство на фрезата.

— Пускаш заготовката и в коша почват да капят макаровците? — засмя се Ники.

— Почти в този порядък! Макаровци, берети, ако ти е кеф! „Смит и Уесън“…

Джими повдигна дъното на едно чекмедже и извади два пистолета, увити в мека материя с шанжанени отблясъци. Сложи ги пред инженера.

— Все пак трябва да изберем един от двата.

— И двата си ги бива — каза Ники. — И за двата дават еднакво време за лежане в пандиза.

— Времето е брауново, сър. Вероятността е ен на ента! Да си чул някой осъден от български съд? Няма и да чуеш в близкия отрязък от десет-двайсет години!

— Джими!

— Няма Джими. За теб аз съм кръстникът Джими!

— Дон Джими Корлеоне? — засмя се Ники.

— Именно. Връзката ни вече е родова, което значи подчинена на други правила. Народът е казал: на доктор всичко се показва, на кръстник нищо не се отказва! Ако си разбираме от интереса, не трябва да губим ценно време, а да се залавяме моменталически.

— Ако не стане?

— Длъжни сме да опитаме. Заготовките са тук, всичко е предвидено, разчетено в детайли. Знам, че си в меден месец, и не те пришпорвам, но и ти помисли как да устроим процесите. Всеки спечелен ден е чиста печалба. Сега да кажеш, ей ти ключовете, оставаш и бачкаш напълно необезпокояван от външния свят. Всичко, което е нужно, ще ти бъде доставяно отвън, в определени дни и часове. Крайният резултат се разпределя фифти-фифти. В това можеш да си напълно сигурен.

— Нямаме документацията — каза Ники, като подхвърляше на дланта си сребристото тяло на макаровеца, сякаш проверяваше теглото му. Всъщност искаше, зад движението и допълнителните въпроси, да печели време за обмисляне на предложението.

— Спокойно, сър! Къде е казано, че нямаме? Работим като професионалисти, никаква самодейност!

Джими бръкна в скривалището си и му показа двете папки, където трябваше да се намира въпросната документация.

— Как ти се струва?

— Страшен си! — каза с възхищение инженер Николов. — Това, ако се изчисли, струва милиони!

— Струва ми пет минути на ксерокса! — прихна Джими.

„Ще се навие“, помисли си той, като наблюдаваше как Ники разлиства ксероксните копия, изпълнени с линии и цифри, плуващи в тънката лилава мъгла, останала при репродуцирането. Беше малко под среден ръст, с тънки кости и суха кожа, признаци на хронично недохранване; в плахата му усмивка се усещаше лабилност на характера, известна женска отстъпчивост. При по-голяма настъпателност и при спокойно поднесени аргументи вярваше, че ще го склони. Още повече, че и моментът бе особено подходящ: възможностите за намиране на подходяща работа в Стари хан от ден на ден се свиваха; и другите предприятия, доколкото ги имаше в градчето, споделяха участта на ЗАР. От днес вече трябваше да мисли и за Стела… Стела, неговият съюзник! Джими усети внезапно облекчение, като си помисли за нея. Съзнаваше, че целия ден бе малко гузен след случката около пръстените: бе извършил нещо, което противоречеше на добрите нрави и морала, съхранени подсъзнателно в кръвта му през толкова поколения на Диамандиевия род. Сега намираше известно оправдание за станалото: вече е спечелил на своя страна жената на инженера, двамата ще се опитат да му осигурят поле за действие, за да го предпазят от разрушителното бездействие и страстта към алкохола, да му върнат апетита за живот.

— Разбира се, още сме в идейната фаза! — каза Джими, като върна всичко на мястото му, свали шалтера и поведе Ники вън от работилницата. — Ще огледаме всичко отвсякъде, за да сме сигурни, че ще спечелим пари. Сега на кого не трябват пари? Кой не работи за пари? Нещата трябва да се назовават с истинските им имена.

— Така е — съгласи се Ники.

— На мен ми трябват не пари, а много пари, както се казва сега. Не можеш да се явяваш на търгове и да се свиваш в галерията като социално слаб, със самочувствие под нулата. И ако навремето връзките даваха самочувствието, сега на преден план излизат парите. Ако не съм прав, опровергай ме!

— Прав си, кръстник!

— Предпочитам: съдружник! Онова е мафиотско; наистина не обичам мафиотите, те са всъщност старите партийци, защото и партията беше превзела властта и държавата и отмъщаваше на всеки, който не беше с нея, по мафиотски… Но май че много се разбъбрих. От години работя по този замисъл, всичко това съм го пренесъл и монтирал, след като почина дядото. И все сам. За пръв път теб посвещавам в намеренията си; беше ми нужен човек, на когото да излея всичко, дето се е струпало тук, вътре…

Вървяха покрай брега на потока, водата шумеше в дълбокото си корито и заглушаваше стъпките им, поглъщаше думите на Джими; ако имаше подслушвателни уредби наоколо, трудно можеха да уловят наистина същността им. Когато минаха откъм южната страна на двора, видяха двете жени на чардака, седнали в шезлонгите и изложили лица на последните лъчи на мартенското слънце.

— Хелоу, мъжете ни! — извика им Стела. — Дръжте връзка с главното командване!

— На вашите услуги, генерале! — козирува отдалече Джими.

— Направете салатата, ракиено време е! — намеси се и Роси.

— Най-сетне една отлична идея — каза младоженецът и макар че бяха в сянка, щастлива усмивка огря лицето му.

Луко Луков, синът на полковника, бе на трийсет години, но вече имаше зад гърба си два брака и два развода, три деца, апартаменти в Плевен и Стари хан, присъдени след разводите на бившите му жени и майки на децата му. Имаше и една катастрофа с камиона ИФА — спукан далак и счупени ребра, — от която се възстановяваше в бащината си къща в Каунци.

Селото бе от стотина къщи, в една гънка на Дунавската равнина, безводна и неплодородна в сушави години, които се редуваха с дъждовните в съотношение; три-четири към една. През влажния период нивите раждаха добра реколта и забележителни бостани с дини и пъпеши; тогава старците си спомняха, че някога на пъпешите викали кауни, откъдето вероятно бе дошло името на старото селище.

Къщата на Лукови бе връстница на социализма в Каунци. Построена бе от младия Иван Луков, участник в гимназиална конспирация преди Девети и назначен после за първи червен кмет на селото. Той не кметува дълго в Каунци: изпратиха го в партийна школа за милиционерски кадри и там за пръв път чу ленинската постановка за селото и селския труд. Селото според гениалния пролетарски вожд е огнище на консерватизма и контрареволюцията, неговата частна собственост ежечасно ражда капитализъм, а селският труд довежда трудещите се до идиотизъм. Иван Луков усети как се изпълва с гняв и отвращение към родното Каунци, към родителите си, които още продължаваха да чоплят нивите, да доят крави и да подсирват мляко. Той заряза новата къща и остана на работа в плевенската милиция. Ожени се за дъщерята на местен мелничар, с апартамент в центъра зад Сметната палата. Но от партията не одобриха избора му: женитбата за дъщеря на мелничар беше отстъпление от класово — партиен характер. Разведе се, но запази апартамента. От повторния му брак със служителка от деловодството на Окръжното управление на милицията се родиха Росица и Луко. След второто раждане жената получи луксацио и пареза на долните крайници, залежа се повече от десет години и почина във вилата в Кенар. По това време Иван Луков вече бе шеф на тайните служби в Стари хан, беше страстен ловец; при един от ловните излети откри Кенарското дефиле и реши на това място да построи сграда за задоволяване на личните потребности на семейството. От горския фонд му продадоха мястото срещу молба, облепена с таксова марка от един лев. Децата му израснаха някак си незабелязано: момичето завърши немската гимназия в Ловеч, но не можа да продължи да следва — бе почнала вече Горбачовата перестройка, положението на старите партийни кадри бе поразклатено и Луков не успя да намери връзки в столичните висши училища… Синът Луко постъпи в Школата за запасни офицери в Плевен и след клетвата се ожени за плевенчанка, от която му се родиха едно след друго две момичета. Междувременно го осъдиха за присвояване на бензин и масла от складовете на бронетанковата рота. Луков — баща се разтича и успя да му издейства условна присъда. Прехвърли му и правото си на активен борец и получи апартамент в Стари хан — в плевенския остана снахата с момичетата. В началото на деветдесетте години, когато финансовите къщи обещаваха лихви до двеста процента, Луко продаде апартамента и вложи всичките пари в очакване на големия финансов удар. Финансовата къща „Дунав чойс“ излезе пирамида: собственичката й забягна с парите в Южна Африка. Един ден Луко Луков се видя на улицата, с два куфара, в които бе натъпкал личните си вещи. Издебна втората си съпруга, докато не бе сменила бравата на входната врата, и измъкна телевизора, видеото и ловната пушка, руска двуцевка с никелирани цеви, дарена на баща му от съветските органи по сигурността.

Откара имуществото си в Каунци и заживя като първобитен селянин. Завъди кокошки и овце; Джими му подари две прасета, после ифата и го ползваше като шофьор за магазина на Росица на Овчи пазар. От него искаше само да не пие, когато е на волана.

Година и нещо Луко Луков спазваше стриктно клетвата, Джими беше доволен, плащаше му добре, успя да ремонтира селската къща и дори си купи сателитна антена, с която хващаше трийсет телевизионни програми. Нещата се объркаха в оная хлъзгава нощ на януари, когато се връщаше от Дунав — мост с Павлина и се отбиха да хапнат в едно капанче при Бяла. Павлина беше в гащеризон — грейка от шушляков плат с дебела подплата; тя работеше като продавачка на бензин в частната бензиностанция на братя Карадимови, близо до профилакториума. Не харесваше работата си, жената на единия от братята я ревнувала от мъжа си, подозирала я, че краде от касата, Луко й предложи да го придружи, тя хвърли ключовете на появилия се собственик и се качи в кабината на ифата, както беше с грейката. Спряха на излизане от града, в едно отклонение за летището, и той я облада, въпреки че ципът на грейката заяждаше и в кабината беше тясно като в трабант. От едрото тяло на Павлина лъхаше на петролни продукти като от нова машина, никакви миризми на пот и подмишници, каквито Луко помнеше от срещите си с други дебели жени. Това малко откритие повдигна духа му, той извади бутилка водка, скрита в дъното на жабката, отпи глътка, даде и на Павлина; жената също пийна, нажабури устата си и плю навън, накрая наля водка на дланите си и дълго ги търка като хирург, който се готви да пристъпи към операция. По-късно каза, че е гладна, спряха да хапнат недалече от моста при Бяла, за да се стоплят, пиха горещо вино с ябълкови резени, за които съдържателят на заведението твърдеше, че поглъщали излишния алкохол. Теорията му не се потвърди: половин час по-късно при един завой ифата се преобърна в коритото на Янтра, за щастие сухо и обрасло с къпинови врежове и дъргели на черен бъз. Счупи се предната ос, воланът удари гърдите на Луко, засегна ребрата и вътрешните му органи, той загуби съзнание. Дебелата грейка спаси Павлина. Тя изпълзя на шосето в мразовитата нощ и успя да организира откарването на Луко до болницата в Бяла; сетне остана три седмици в реанимацията при него, в ролята на доброволна санитарка, и когато го изписаха, го съпроводи в Каунци. Природата работеше добре с младото тяло на Луко: за няколко седмици болките в гръдния кош престанаха; половината прасе, което бе клал в края на декември, още висеше на ченгелите в мазето — всекидневната силна храна бе осигурена; бирата, която Роси караше с каси, вършеше добра промивка на отделителната система на болния, лишен от скъпоценния далак. С две думи, към края на февруари той вече бе напълно възстановен, а месец по-късно Павлина се почувства бременна…

В този ленив следобед двамата бяха излезли на припек пред къщата и играеха табла върху две обърнати каси от бира. Павлина беше в стар спортен анцуг, претънял в прегъвките на лактите и коленете и разпран отпред от тежестта на едрия й бюст. Тя имаше тъмноруса коса, гладко сресана назад и завързана с ластичен пръстен, плоско лице с малки, стегнати устни и спокойни очи в неопределен синьо-зелен цвят. На едното й рамо се виждаше презрамката на сутиена, учудващо бяла под захабената материя на анцуга. За разлика от Луко, тя беше чистофайница; на тема чистота бяха и досегашните им спорове и конфликти, откакто живееха под един покрив. Докато Луко още беше трудноподвижен в леглото, тя го бръснеше всяка заран, по-късно той разреди тази процедура и въпреки протестите й ходеше с набола дву– и тридневна брада. Накрая си остави гъсти милиционерски мустаци, каквито имаше някога и старият Луков и каквито обичат да носят българските мъже на държавна служба, за да всяват респект у подчинените си. Причината за мустаците на Луко бе по-прозаична: да му остане по-малка площ при бръсненето. От месестия му крушовиден нос, който щеше да става все по-ален с годините, напираше секрет от хроничната му хрема; той подсмърчаше по навик от детските години: тя тикаше носна кърпа, да се избърше, или сама улавяше носа в кърпата и го караше да духа. Луко протестираше с размахване на ръце и с псувня в неопределено направление.

Пуловете трещяха по ореховия фурнир, заровете подскачаха като пуканки; Луко броеше на глас чифтовете, които му поднасяше съдбата: две и три, едно и пет, дорджар, дюсе…

— Може и по-спокойно! — направи забележка Павлина.

— Когато върви — върви! — каза той. — И аз не мога да не се порадвам на късмета си!

След толкова време на неуспехи и премеждия подреждането на пуловете в негова полза гъделичкаше центъра на удоволствието в мозъчните му полукълба.

Внезапно едната „пуканка“ рикошира от таблата и се търкулна на земята. Петелът, главатар на малкото кокоше ято, което чоплеше наоколо, протегна врат и я клъвна без замисляне. Решителността му издаваше нерадостен досегашен живот и оскъдно хранене.

— Тоа ме разби! — извика Луко, все още невярващ на очите си. — Видя ли кво стана?

Павлина бе пропуснала да забележи причината за неговото забавяне; помисли, че нарочно иска да я дразни.

— Карай де! Ти си!

— Не загря ли? Тоа ни сви зара!

— Кой бе?!

Но той вече бе станал и с внезапен скок се опитваше да докопа петела. Птицата отскочи на безопасно разстояние. Беше ръждивокафява, с мокри бричове от газене наскоро в близката локва на прасетата; по черния ръб на гребена се познаваше, че не е в първа младост. Но макар че не притежаваше енергията и пъргавите криле на млад петел, владееше уменията да предугажда замислите на своя преследвач и да се измъква от всяка клопка. Прецапа съзнателно през локвата, мина отвъд, а Луко се забави, докато я заобиколи.

— Ах, твойта мама сбъркана!

Гоненето в празния двор, изровен от кокошките и прасето, не беше лесно. Имаше малки скривалища от репей и коприва, на места оградната мрежа бе пробита и по проходите можеше да се премине към съседните пространства на спасението и свободата. Оставаше допълнителното оръжие — парче от кол, попаднало в ръцете на Луко, което се превъртя във въздуха като бумеранг и прегради пътя на петела. Разнесе се взрив от пера и предсмъртен плясък на криле.

— Кръвчицата ти изпих!

Дръвникът беше наблизо, с балтията, готова винаги за оперативна намеса. Луко поднесе пластмасова кофичка от кисело мляко под струйката, бликаща на тласъци. Напълни я до половина и я изпи на екс.

Павлина потръпна и затвори очи, да не гледа.

— Кво правиш бе, идиото!

— Кръвчицата му изпих!

Облиза се. Като няма далак, който да произвежда кръвни телца, ще се намерят други източници; природата, за разлика от човека, винаги работи с резерви, с аварийни изходи. Той беше учил малко за санитарен специалист и ги разбираше тия работи.

Напълни кофа с вода, включи бързовар; преди да ощави птицата, оперира гушата й и извади зара.

— Нищо му няма! Само олигавен!

— Махни го, повдига ми се! — Павлина се дръпна и влезе вкъщи. В нейното състояние беше обяснимо поведението й. Нямаше да вземе участие и в щавенето, той трябваше да се заеме вече с всяка домакинска работа, то се видя!

Джими и Росица го завариха, както беше с оплескани пръсти.

— Познайте какво държа! — Той им показа зара, полепнал със слуз и остатъци от храна. Джими гнусливо се смръщи.

— Какви са тия глупости! Мислех, че си при камиона, ти колиш петли!

— По спешност, бате! Открадна ми зара!

— Табла играеш, една камара бутилки пак си натрупал, как ще я караме с теб, трябва сериозно да си поговорим!

— Ние се блъскаме да ти връщаме книжката, ти пак си го ударил на пиене! — включи се в разговора и Росица. — Няма ли да се засрамиш най-сетне?! Виж на какво си заприличал! И къщата ти. И дворът. От тоя твърд алкохол!

— Бира, како!

— И бирата е алкохол!… Плащаме ти глобите! Колко ни струва книжката ти — даваш ли си сметка? Сто марки. Напълно излишни. Павлина къде е? Ако ви оставим, ще умрете от глад. И от мързел. Повикай я!

Той отиде към стъпалата.

— Павлино! Бате и кака!

Павлина излезе, наметнала вълнен шал; зад гърба й се чуваха звуци от работещо видео.

— Що не влезете, имаме нова касета.

— Боже, какви хора! — Росица се смееше, кипяща от възмущение. — Какви сърца! Седнали в работно време видео да гледат! Ние се чудим как да стъпим на крака, те го ударили на лайф! Мама мия!

Видя бутилките с тоник и отварачката, отвори една и пи направо, без чаша и без разрешение. Това пиене всъщност бе платено с нейни пари, имаше право да пие, без да пита никого.

Джими и Луко минаха зад къщата, където беше ифата, все още с неремонтираната предница след катастрофата. Беше пострадала дясната половина; колелото беше свалено и подложено под оста, да омекоти удара, ако крикът, не дай Боже, изпусне. Джими ритна гумата с изтъркани грайфери. Извади банкнота от сто марки.

— Предните гуми да се сменят. Купи две нови.

— Няма да стигнат — каза Луко. — Едната е седемдесет.

Джими добави още една банкнота.

— С остатъка ще вземеш боя. От немската. Цялата предница трябва да се боядиса основно.

— Има малко от чешката.

— От немската, казах. Оригинал. Не искам по митниците да си имаме разправии за глупости. И до неделя трябва да си привършил. Всеки момент може да се обадят от Дунав — мост; трябва да сме готови.

Джими му върна шофьорската книжка, която бе откупил с труд и пари от контролните органи. Срещу това искаше от Луко лоялност: да се стегне, да промени досегашния си начин на живот, мисленето и прочие, ако иска да вършат работа занапред.

— Иначе ти тегля чертата, нищо, че сме рода, и умираш на сухо.

— Разбрано, бате!

— И това „бате“ да го изчистиш! Мразя циганизмите! Капиталът не признава бате — кака, сантиментални простотии.

— Ама нали си ми бате…

— Джими ще ми викаш. Като другите. И точка по въпроса.

Появи се Росица: ходила до колата за чантата си, извади миниатюрен пейджър, донесен специално за Луко.

— Мобифон нямаше ли? — Братът беше недоволен от подаръка.

— По-нататък ще има и мобифон — каза Джими. — Сега вземай пейджъра и ще изпълняваш каквото пише там. Заповед не се обсъжда, а се изпълнява.

— Ако трябва аз нещо да предам?

— Няма обратна връзка, казах. Когато се върши работа, диалог не е нужен.

Те бързаха, а и Луко не ги покани на варен петел: сестра му не одобряваше връзката му с Павлина и нямаше да останат за вечеря.

Ако земното време е заключено между изгреви и залези, меденият месец на младоженците е само низ от заспивания и събуждания. На Стела й се струваше, че само преди пет минути е била будна, после отново потъна в здрача на съня, спа и сънува продължението на един и същи сън, който сънуваше вече от години: над широко, празно поле лети самолет със странна форма — с четвъртити страни и с прозорци като на къща; летящата къща има перка и разперени крила, които леко се движат, сякаш са криле на птица. Лети къщата и маха с крилете си и почва леко да се накланя, още малко и ще падне на зеленото поле. Но не пада, защото точно на това място винаги свършва сънят и Стела се събужда и чува забързаните удари на сърцето си: слава Богу, и този път не се стигна до голямото падане! Нищо и никакъв сън, приличаше на наивна детска рисунка, наплескана с много синя и зелена боя, които носят ведрост на окото. Но тя усещаше, че не изпитва радостно чувство: в летенето имаше повече заплаха, отколкото удоволствие от широтата и безкрайните далечини. Разказа го веднъж на Беса Марковска, градската екстрасенска, фотографка и учителка по английски; реакцията й беше като на Шерлок към доктор Уотсън: „Елементарно, мила! Всички летим нощем, като компенсация за пълзенето ни през деня.“

Ники бе станал, не бе го усетила — от кухненския бокс се чуваше пращенето на олиото в тигана и долиташе мирисът на пържени филии, неговия сутрешен специалитет. Не можеше да му каже, че мрази точно тези филии, напомняха й за чевръстото шетане на един прелюбодеец в ранните утрини, когато се стараеше да й се отплати за добре прекараната нощ в работната му мансарда, високо по търновските чукари… Доцент Градев тогава, сега вече професор и кандидат за ректор, също се измъкваше в утринната дрезгавина, слагаше кафеварката на котлона, сетне чупеше две яйца в порцеланов кастрон и ги разбиваше на лепкавата слуз, в която топеше порязаниците. Сервираше й закуската в леглото, както беше виждал да правят по филмите, а после се изнизваха един по един, за да пазят репутацията на бъдещия професор. Той се изниза и по-късно, когато се разбра, че тя е бременна, а той не можел да се развежда точно в тоя момент, още повече, че никога не бил обещавал такава процедура, откакто се познавали. „Да не банализираме нещата, моето момиче, ти си мъжко момиче, извинявай за тавтологията, ще се справиш, защото си печена.“ — „И панирана, каза тя, като твоите филийки за закуска; бъди спокоен, проблемът си е само мой.“ И си тръгна, и всичко се разви нататък без неговото участие и без да падне петънце върху името му; само оттогава не можеше да понася за закуска неговия специалитет. За беда и законният Ники се оказа майстор единствено на сутрешното лакомство: мислеше, че й доставя удоволствие, като става преди нея и се появява с вилицата, на която е набучена златистожълтата „закуска за шампиони“. Тя преглъщаше насила и не смееше да му каже защо.

Тая заран върху панираната филия бе добавил и дебел пласт конфитюр от шипки. „Още един спомен от закуските по детските заведения“, помисли си Стела.

Тя отпи от кафето и погледна пакета „Виктори“ — беше празен.

— Не ти се услажда без цигара, знам — каза той, — но трябва да ги отказваме. В Америка цели градове ги отказали.

— Заведи ме в Америка, захвърлям ги и аз! — каза тя. — А дотогава ще се справяме как да е.

В пепелника бяха останали няколко угарки, Стела избра най-голямата, запали и дръпна няколко пъти. Усещаше се напрегната и знаеше причината: той беше приел предложението на Джими и трябваше да замине за вилата в Кенар и да почва опасното занимание. Дълго бяха спорили тия дни, бяха преценявали плюсовете и минусите, накрая винаги надделяваше факторът пари. Трябваха им пари. Нямаше откъде да спечелят. Нямаха спестявания, нито спонсор някакъв, както бе модно да се наричат днешните благодетели. Нямаше и какво да продадат от скромното си имущество или от покъщнината; старият трабант, който Ники бе купил преди години от приятел, заминаващ за Турция, вече не можеше и да бъде продаден — най-много да го откраднеха за някоя резервна част. Нямаше алтернатива, трябваше да се тръгва към фрезата в Кенар, колкото и несигурни да бяха резултатите от тая ръчна работа.

— Е, аз тръгвам! — каза Ники, избръснат, с вратовръзка и спортен костюм, както бе ходил навремето на работа в завода.

— Забравяме снимките! — скочи Стела и започна да се приготвя. — Не бива да отлагаме повече!

Трябваше да си направят цветни снимки, паспортен формат, за документите, които подготвяха за задгранични пътувания; една дреболия, за която се сещаха винаги в неподходящ час и все я отлагаха досега. На всичко отгоре Стела ходеше два пъти в седмицата при фотографката Веса — разбира се, при учителката по английски Веса Марковска, но отдавна можеше да свърши тази работа. „Ориенталски ритъм, моето момиче, както би казал доцент Градев; като семиотик, който човърка отвътре думите и умува над смисъла им, той мразеше думи като «мукаетлък», разбираеми за всеки българин и напълно непонятни за чужденеца. Какво значи да отлагаш ден за ден, да протакаш и чакаш нещо да бъде свършено от само себе си, когато знаеш, че може да бъде свършено само от теб? Ако някога си вдигна куфара и мина Дунав — мост, казваше доцентът, причината няма да е стремежът ми към по-добър или по-богат живот; причината ще бъде да скъсам с ориенталщината.“ От него за пръв път Стела чу идеята за минаването на Моста…

Отидоха до Марковска с трабанта, старата пластмасова черупка в небесносин цвят, избелял като цветовете на полската жлъчка. След фото сеанса Стела щеше да остане за урока, а Ники — да продължи за Кенар. Фотоателието бе на партера на панелен блок, недалече от мраморния площад на Стари хан. Навремето мъжът на Марковска бе работил в картотеката на милицията и по съвместителство във фотолабораторията на следствените служби: като кадър на властта бе успял да вземе жилище в градския център. Бъбречна недостатъчност бе покосила живота му преди пенсиониране, а фотографските съоръжения бяха наследени от жена му Веса, приспособила част от панелния хол за фотоателие. Там пенсионираната учителка от езиковата школа правеше снимки, даваше уроци, гледаше на кафе и на карти, а когато се наложеше — разваляше черни и бели магии.

Посрещна ги в своята домашна жилетка от неусукана вълна, в цвят старо злато, дълга като халат. Бяло поло под нея едва удържаше тежкия й бюст на шейсетгодишна жена, не кърмила и вече преминала критическата възраст. По добре опънатата на кок коса, къносана с малко кафява боя в къната, и по гладкото лице, лъщящо от сутрешния крем, личеше, че жената още не бе равнодушна към мъжките погледи.

— Най-после! — каза тя, отдавна предизвестена за целта на посещението им. — Наканихте се!

— Пусти мукаетлък! — каза Стела и двете си размениха целувки.

— А къде е булото? Няма ли да правим сватбена снимка?

Стела погледна Ники и се засмя.

— Ега си града! Уж пазехме тайна… Кога се разчу?

— Нищо де! — каза Веса. — Няма нищо обидно. Напротив: честито и на добър час, както се казва!

— Не е обидно, по-скоро — архаично! Сега са модерни безбрачните съжителства.

— Пробните бракове — обади се и Ники, за да каже нещо.

— Ами тогава… защо? — не разбра Веса.

— Питай го него, лелче! Господин инженера. По неговия идеен проект се бухнахме изведнъж в дълбокото. А май че не можем да плуваме!

— Ще се научите! — успокои ги домакинята. — Всички сме минали по тоя път… Я какви сте млади и хубави двамата, пу-пу! Да не ви урочасам!… Ще ви избачкам аз един семеен портрет за чудо и приказ!

И като ги настаняваше пред чаршафа на стената, беззвучно ги приплю наужким и произнесе заклинателни думи против уроки. Разтършува се и намери бутафорно венче с алуминиеви листа и варакосано цвете за ревера на младоженеца; запали страничното осветление, накара ги да доближат любовно глави и да гледат право в обектива, тази кръгла шпионка на вратата към бъдещето.

— Момент, лелче! — Стела облиза устните си, за да имат блясък на портрета. — Искам някой правнук да каже след сто години: какви готини баба и дядо съм имал!

— Смееш се, но си е така! — отбеляза Веса Марковска. — Какво остава, като си помислиш, след нас — една хартийка с лика ни в някой албум!

— Поне хартийката да е гланцова! — каза Ники.

— Не! — възрази Стела. — Не сте прави! При нас случаят ще бъде друг: ние ще имаме една рогозка деца и съответно — внуци и правнуци. И днешният портрет ще виси един ден в бронзова рамка в холовете на потомците!

— Амин, дай Боже! — каза Веса Марковска и те се засмяха.

Беше от ония безсмислени шеговити разговори, в които инженер Николов се улавяше, че участва напоследък. Разговор на съвременни българи, в който имаше ирония и самоирония, усмивка към сегашното и миналото, доброжелателно намигване към бъдното. „На какво се смеем всъщност, помисли си той, една рогозка, пълна с деца, трябва да буди нашето възхищение от духа и икономическата мощ на някогашните семейства; със смеха се мъчим да прикрием днешното си безсилие и несигурност в идващото време.“ Кой вярваше наистина, че след век портретът му ще украсява дома на някой потомък? Че ще остави значително наследство, богатство, спечелено с почтени средства, достойно име? На тази земя, нашенска, вече нямаше български къщи, а циментени клетки с железа на прозорците; в тях нямаше място за деца — радостта на семейството; децата бяха забравени като комините в много от панелните блокове, а без комини я няма топлината на живия огън, на живите огнища. Нашият смях не беше естествен отглас на радост от живота, на вътрешна увереност и имотна стабилност; ние всъщност се смеем, за да не плачем… Като дете, израсло без майка и баща, по държавни приюти, той не можеше да слуша спокойно шеги и подмятания за семейството; в личната му пирамида на ценностите семейната институция беше най-високо, на върха, пред държава, църква, училище и тъй нататък. „А любовта? — бе го попитала веднъж Стела. — На кое място в твоята таблица поставяш любовта?“ Той замълча от неудобство: караха още меден месец и не биваше да казва, че поставя любовта на второ място.

Фотографката привърши работата си, загаси осветлението и придърпа плюшената завеса, за да оформи пространството за урока по английски. Ники се сбогува със Стела, като докосна с устни нейните устни; облъхна го приятният, уютен, семеен мирис на кафето, което бяха пили на закуска, и той усети, че тягостното състояние на душата му започва да се разведрява.

На вратата пред блока се сблъска с Евстати, манастирския послушник: идеше да се запише за курса по английски при Веса Марковска. Не му каза, че заминава за Кенар; това шило умираше от любопитство и щеше да разбере за заниманията му с фрезата.

В дъното на заводския двор, под навеса на парната централа, където винаги имаше кашони, щайги и отпадъчни хартии, една кучка бе окучила седем кученца и Начо от въоръжената охрана го водеше да ги види.

— По-добре помисли какво да ги правим — каза му Джими, като подритваше кашоните. — Напълнихме фабриката с кучета! Да зарежем всичко друго и да търсим пазар за тая продукция; ще изкараме повече.

— Тая, Сребра, вече трети път удря седмицата! — смееше се пазачът. — Двайсет бройки в годината — това е солиден резултат! А като нея имаме барем десетина, такива плодовити!

Сребра беше кучката, която не се помръдна, след като разчистиха пътя до нея. Имаше наистина сребриста козина с дълъг косъм, като на коза, който под гушата и на корема минаваше в бяло. Беше дръглива, с изпъкнали ребра след раждането, и си личеше, че няма сили не само да стане, но и да залае.

— Кожата й като на сребърна лисица — каза Джими. — Да оборудваме един кожарски цех за кучешки кожи, няма начин да не се наложим на пазара!

— Щрака ти акълът! — похвали го Начо. — Роден си за бизнесмен!

— Човек не знае от кой храст ще изскочи бизнесът, драги! Я виж колко от малките са от същия десен!

Пазачът се наведе и погали най-напред майката, за да я успокои, че няма да краде от малките; сетне ги заизважда едно по едно и ги показваше на дневната светлина. Имаше две-три черни, с бели нагръдничета, останалите — кафяви и бежови, и нито едно сребристо. Идеята за ферма за сребърни кучета моментално помръкна.

— Нищо! Ще продължим наблюденията — каза Джими. — Но не е лошо да й донесеш нещо за ядене; виж колко е закъсала, горката.

— Нали казваше да ги разкарам нанякъде? — погледна го Начо.

Джими се засмя и махна с ръка неопределено. Винаги така се получаваше: преди да ги види, беше радикално настроен, караше се, че фабричният двор е пълен с четириноги обитатели, които кръстосват навсякъде, питаше няма ли да се сложи край на тази безстопанствена сган, а като видеше малките, изпитваше жал и не знаеше какво да правят по-нататък с това свръхпроизводство. Веднъж Станоев, директорът, бе предложил шеговито да ги съберат в душегубката — едно хале с лоша вентилация — и да им пуснат няколко димки със задушлив газ. Джими бе възроптал от възмущение срещу подобна гестаповска акция и Станоев трябваше дълго да го успокоява, че го е казал на майтап, съвсем нямал такова намерение. Както да го извърташе, Джими бе убеден, че един ден, ако Станоев успее да сложи ръка на цялото предприятие и го превърне в своя собственост, няма да се поколебае да пусне в ход душегубката. Човекът е така устроен по природа, че отначало се стъписва пред някои чудовищни замисли, а постепенно свиква с тях и започва да ги смята за напълно приемливи. Към чудовищните замисли той отнасяше и тайното намерение на Станоев да купи завода на предстоящите търгове. Беше разгадал ходовете му, тия постоянни совалки до окръжния център и до столицата, по агенциите за приватизация и министерствата, търсенето на връзки, привличането на богати приятели и роднини — всичко това имаше една цел: да узакони досегашната власт на старата номенклатура, да превърне политическата мощ в икономическа и да продължи царуването на комунистическите династии до безкрай. Коварен план, беше го усетил още преди десети ноември, когато чу за пръв път за смесените предприятия със западни капитали, за джойнт венчърите, които от българска страна се водели от отделни лица, видни партийци, естествено. Кой можеше да ги контролира, да следи печалбите им, да преценява стопанската изгода за държавата и обществото? Никой не питаше. А и нямаше къде да попита. И кого. Мълчание покриваше най-важната част от съществуването на държавата — икономическото й състояние, където всяка минута, всеки час трябваше да се знае от кое се печели и от кое се губи, кое е от полза за общността и кое работи против националния интерес. Отговорите щяха да дойдат години по-късно, на малки дози и разхвърляно, като пролуки синьо небе между разкъсаните плътни облаци на мълчанието. Щеше да се разчуе за изнесеното през граница народно богатство; за закупените къщи и имоти във Виена, в Канада и по Карибското крайбрежие от същите тези видни партийци или техните деца, внуци и роднини; за дъщерните фирми, основани с държавни пари; за тлъсти влогове в швейцарски трезори; за дванайсетте милиарда долара дълг на България към света, натрупани без война или катастрофални природни бедствия, а в мирното, строително и най-щастливо време на реалния социализъм… Нямаше защо да прибягва до гръмки думи и митингаджийски метафори, ЗАР беше пред очите му. ЗАР, рожбата на българо-съветската дружба, израснал в нивята край Стари хан, без да го е желал някой и без потребност някаква, само по разпореждането на генералите от варшавската военна система. Сега машините му, замразили в метала и механизмите си милиони в зелена валута, бездействаха под дебел пласт консервираща грес. В халетата висяха гирлянди от паяжини; под напукания асфалт на фабричния двор напираше тревата — да възвърне предишните си владения върху старото поле. Най-сетне, прах и запустение се стелеше в административното крило, където някога се носеха звън на телефони и гласове на млади секретарки, които разнасяха ароматно кафе и бутилки „Балантайнс“ и „Бяло конче“ върху посребрени табли със също такива кофички за лед. Секретарките отдавна ги нямаше, повечето врати бяха заключени, в счетоводния отдел бе останал само главният счетоводител, да съхранява документите с оценките на дълготрайните материални активи и да дава информация на интересуващите се от предстоящите търгове по раздържавяването на заводската собственост. От заместник-директор ските кабинети единствен функционираше неговият, на Джими: той продължаваше да идва заран, както преди, преглеждаше пощата и текущите сметки, докладвани от главния счетоводител, обикаляше охраната, после сам си правеше каничка кафе и обикновено си я изпиваше сам. Нямаше приятели и съмишленици, нямаше сигурни хора, на които можеше да се опре. Станоев го смяташе за главен свой противник, другите го мислеха за кариерист; а той винаги бе имал вяра в собствените си сили и способности и увереността, че държи умело юздите на собствената си съдба. Досега му се струваше, че успява. Но ето че бе настъпило друго време, вече го осъзнаваше не само със сетивата, но и с разума си. Трудна щеше да бъде борбата със Станоев, ако тръгнеше насреща му сам, без подкрепата на стабилни приятели и сериозна политическа сила зад гърба си. Станоев разчиташе на старите си връзки със съпартийците; като паяк бе изплитал мрежата си три десетилетия и макар и прокъсана на места, още можеше да се опре на нея. Джими беше сам. Станоев го бе държал досега като Пепеляшка край огнището, подхвърлял му бе трохи и огризки, ръководен от тоталитарното правило: когато шефът дълго време потиска своя заместник, заместникът постепенно губи способността да стане шеф…

— Ало, шефе! — До портала бе спрял синият трабант и Ники му махаше отдалеч.

— Влизай! — повика го Джими и се зарадва, че ще има с кого да раздели каничката кафе. Кахъреше се, че няма верни приятели — ето един, с когото вече бе се и сродил, можеше да яде и пие с него и да играе бридж-белот, но ставаше ли за съдружник в бизнеса? Прибави към него и истинския роднина, шурея Луко, и още двама-трима от същия калибър — това е живата сила, с която разполага и с която е тръгнал да прави пазарна икономика! Прав беше баща му, старият Диамандиев, като ги наричаше с брат му Дами нулево поколение от времето на дивия капитализъм, втора употреба.

Ники се приближаваше в спортното костюмче и вратовръзката в синьо и червено; инженерно-технически кадър от залеза на реалсоциализма. Забеляза погледа му.

— Какво ме разглеждаш? Да не ме заплиташ, както казват бабите?

— Цяла сутрин размишлявам по един кардинален въпрос — каза Джими. — За съюзника при новите реалности. Получава се поредният парадокс: при колективизма човек можеше да бъде индивидуалист, ако искаше да се открои, да бъде забелязан. Сега, при пълната свобода на индивида, усещаш, че не можеш да направиш нищо сам, ако не си подкрепен от приятели и съмишленици. Така си обяснявам и появата на тия двеста партии; може и да са повече…

Ники не можеше да разбере какво му говореше; явно бе на друга вълна.

— Казано по-просто — продължи Джими, — ако аз утре спечеля търга и купя всичкото това наоколо, трябва да имам сигурни хора, с които да го управлявам, ако искам да не се сгромолясам!

Ники се засмя.

— Ти го купи, хора ще се намерят. Няма да ги внасяш от чужбина!

Темата не вървеше насред двора, трябваше да я отложи за друг път; сега да влязат за кафето. Но Ники отказа: дошъл за ключовете от Кенар.

— Хубаво! Дори отлично — каза Джими, — че си решил да тръгваш за Кенар. Само че ключовете са у Роси, да й звънна да ги донесе, или ние да отидем при нея? — Той погледна часовника си. — Ще стане време за една пица!

Зад крилото на администрацията, където беше входът за товарните коли, се чу бръмчене на камион: беше голяма машина с ремарке.

— За амбалажа дойдоха! — съобщи Начо от охраната.

— Товарете, Начо!

— Без вас ли?

— Товарете! Имам ви доверие! — отпрати го Джими, но след като размисли, промени решението си. — Ще трябва да надникна все пак. Тия бандюги, ако не ги държиш изкъсо, ще изнесат фабриката!

— Върви — каза Ники. — Аз ще се оправя.

Заведението на Росица беше на Овчи пазар, някогашния търговски център на Стари хан. Бяха го наели под аренда, отначало за железария, но като не потръгна в кризисните години, го превърнаха в кафене, а отскоро наеха и две жени да правят пици. Наблизо спираха автобуси за околните села, имаше училище и работилница за юргани и дюшеци — клиентела не многолюдна, но постоянна, която осигуряваше добър оборот и доход на семейството. Макар че се възмущаваше от дъщерните фирми на другите, които преливаха държавни капитали в частни ръце, Джими ръководеше заведението на същия принцип: банковите си сметки и цялото имущество, което купуваше по търгове и разпродажби, водеше на фирма „Роси“, както правеха асовете в големия бизнес и в политиката. Той се подготвяше отдалече за големия удар, пресмяташе всеки лев, обмисляше разходите, заобикаляше данъчните закони или като специалист им намираше уязвимите места и плащаше символични данъци. Малка част от печалбата държеше в трите градски банки: всичко превръщаше в марки и долари, които криеше във вилата в Кенар. Иначе всичко останало бе оставил на Росица. Беше й купил пикап, тон и половина, с който караше касите с напитки и продуктите за кухнята; понякога след работа стоеше на касата или на бара: не се обиждаше да налива питиета, да мие чаши и да пълни захарниците, да смита с метличката трохите от гетинаксовите плотове на масичките; късно вечер да пуска алармената инсталация и да отнася в найлоново чувалче парите, спечелени през деня. За да влезе истински в ролята на бодигард, пъхаше в левия вътрешен джоб на сакото един малък немски валтер, който бе купил за седемстотин марки от Данчо Марков, някога състудент, а сега — митничар на Дунав — мост. Да не чуе дяволът — засега всичко вървеше мирно и тихо: Стари хан още бе далече от произшествията в големите градове, а може би местните бандюги знаеха, че Джими все пак бе още заместник-директор на оръжеен завод, макар и фалирал, и действаха предпазливо.

Както и да е, семейният бизнес напредваше по правилото: ако не шурти — капе! Смениха ладата с индиговото ауди, Джими си уши два копринени костюма, кафяв и графитеночер, с колата отидоха на летуване в Кавала. В едно нещо само не им вървеше: Роси не можеше да зачене. Опитваха при пълнолуние и през дните на равноденствие, сменяха обстановки и пози, пробваха и със специални храни и диети — но напразно. След спонтанния аборт в началото на съпружеския им живот, изглежда, имаше някакви изменения в маточните тръби според специалистите, които постепенно щяха да отшумят и всичко да се нормализира. Един професор от столицата се съмняваше за ерха несъвместимост, предписа цикъл скъпи инжекции, всеки месец с тревога и с надежда очакваха резултата, но засега резултатът бе отрицателен. Успокояваха се по бабешки: Господ все пак си знае работата — сега, в това напрежение, в което се намираха, само едно дете им липсваше! Да минат търговете, да съберат капиталите, които им бяха необходими за началния старт, останалото ще дойде по реда си, не са престарели, дявол го взел! Като я гледаше сутрин, докато се приготвяше за излизане, Джими намираше Росица в цветуща форма. Опасността от надебеляване, която я заплашваше, докато беше в счетоводството на ЗАР, напълно бе изчезнала. Сега обуваше елегантен каубойски панталон и бедрата й го изпълваха до най-изящната закръгленост, която спира дъха на противния пол. От всекидневния труд около кафенето талията й се върна към моминските размери, само бюстът й остана все тъй тежък и обемист, а раменете — малко повече развити, лека деформация в конструкцията, която не се отразяваше на женствеността й.

Когато Ники се появи в кафенето, Росица четеше книжка с рецепти от италианската кухня, раздел „Пици“.

— Ето кой ще опита неаполитанската пица! — каза тя.

— Да не съм милионният посетител? — попита Ники. — По какъв повод?

— Поводът е двата нови асортимента, които усвояваме: неаполитанска и венецианска пица. Четем от тази брошурка и мерим пропорциите, да видим какво ще се получи.

— Дано не умрем от някоя печатна грешка! — засмя се Ники. — И каква е разликата всъщност между Неапол и Венеция?

— Разликата е в аншоата и в гъбите. Венецианската е с гъби и пушени гърди; щях да забравя за гърдите.

Ники погледна неволно към пазвата й.

— Не гледай към моите, кумец! — Тя се изкикоти, доволна, че го бе уловила натясно. — Не става дума за тях.

— Забранено ли е? — изчерви се той.

— Младоженик си, нямаш право на отклонение вляво и вдясно. Поне в карантинния период!… Чакай да видя какво става с фурната. Усещаш ли букета от миризми?

През сводестата врата откъм кухнята наистина нахлуваше апетитен аромат на пържено; Росица мина под свода и го изпълни с двете полукълба на задника си, потръпващи едно след друго като в забавен каданс — походка, която целеше да привлече погледа му. „Будалка ли ме, мина му през ума, или наистина е решила да ме свали?“ Това тяло го привличаше със своите линии и форми, събуждаше желанието му да го разсъблече и да опита топлината и потръпването на мускулите му, ако не бе предразсъдъкът на приятелството и скорошното сродяване. Не можеше най-накрая да не бъдат разкрити, как щеше да стои пред Джими и да мрънка някакви обяснения, оправдания — позорен момент, който човек не бива да пожелава и на врага си. По-добре навреме да грабва ключовете и да се изпарява, докато всичко е още само погледи, намеци и скрити помисли; неконсумираното деяние не е наказуемо.

— Роси, аз ще вървя! — каза той, когато тя се появи с чинията гореща пица, изящна като предмет на изкуството.

— Погледни я: ще ти проговори! Изяж ме, ще ти каже, твоя съм!

— Не съм гладен. Цяла заран се размотавам, трябва да вървя.

— Тогава ще ти я завия, да си я изядеш там. А венецианската ще ти бъде за вечеря.

Той взе да се бърка за пари, макар да усещаше, че няма да се стигне до плащането.

— Никакви излишни движения! — смъмра го тя. — Днес си на издръжка на фирмата!

Приготви чевръсто пакета от амбалажна хартия, сложи и три бири в найлонова торбичка и излезе на тротоара да го изпрати. Беше няколко пръста над него, гледаше го с топли очи, над горната й устна светеше ситна бисерна влага. За втори път тази заран инженер Николов усети мъчително сладък спазъм по домашен уют, какъвто не бе имал досега в своя живот, а само бе се досещал, че съществува. Първият бе дъхът на Стела, когато я целуна на тръгване от Веса Марковска, но той постепенно отстъпи пред излъчването, което идваше сега от Роси. Само да протегнеше ръка, и можеше да я придърпа в трабанта, да натисне газта до краен предел и да се понесат нанякъде, където водеха пътищата на хълмистата равнина, да няма край това препускане или, ако има, да бъде едно излитане от високия бряг на Дунава, за миг да ги изпълни необхватното чувство за широта и насита, па нека след туй да се бухнат в мърлявите талази на течението.

— Чао до скив! — каза Роси и неговото видение изчезна, след като затръшна вратата на синята черупка. Вече нямаше накъде — потегляше към Кенар.

— Дано да не боли! — каза Петър Диамандиев и погледна отблизо лекарката, която пристягаше с колан ръката му. Съзнаваше, че е глупаво да се обажда в този момент, още повече да се шегува — в болница и църква смехът не е уместен. В същото време му се искаше да разведри тягостната обстановка: чакащите пациенти пред кабинетите, санитарките, които шляпаха с мокрите парцали от зебло по коридорните мозайки, отегченото лице на лекарката, което не се промени и след шегата му. Млада жена, с красиви черти и добре сложено тяло, но недоволна от заплатата, от мъжа в къщи, ако не е разведена, от злоядото дете, което е оставила заранта в градината. Излишно бе да я заприказва, да се мъчи да повдига настроението й, ако не рискуваше да го вземе за досаден и бъбрив старец.

Той знаеше, че е старец, ядеше вече от седмото десетилетие, както казваше понякога, когато имаше кой да го слуша. Сега гледаше отпуснатия мускул на ръката си, на която щеше да стои превръзката, до утре по същото време; чуваше ударите на сърцето си в слепите очи и някъде в тила, усещаше се уморен, сякаш бе вървял от Градуил до града пеша, а не бе се возил в колата на Дами.

Бакелитената кутия, свързана с превръзката, щеше да виси окачена на пояса му като паласка; трябваше да я наниже на колана си и той се извъртя леко настрана, докато се разкопчаваше.

— Не се върти! — скара му се жената. — Голямо чудо, че ще ти видя долните гащи! Виждала съм ги всякакви!

Той усети, че пулсът му зачести; стана му неприятно от тона и думите й. Наистина искаше да й спести гледката на разтворените панталони на един старец, не го ли разбираше? Знаеше, че бе обръгнала в професията си на всякакви гледки и състояния на човеците пациенти, но какво бе станало с нейната женска деликатност, с елементарните правила на възпитанието? Той беше учител и винаги приключваше своите размисли за света и човека с проблемите на възпитанието.

Дами стоеше до вратата, държеше сакото му; видя, че няма да може да се справи сам с кутията, и дойде да му помогне. Когато се изправи, усети тежестта й, а минута по-късно чу и бръмченето й. Казваше се холтер и щеше да записва през петнайсет минути данните за кръвното му налягане цяло денонощие.

— Утре по същото време — тук! — каза лекарката в телеграфен стил. — Имате ли къде да останете в града?

— Има! — отговори вместо него Дами.

— Имаме апартамент! — допълни Петър Диамандиев. — На сина е. Заключен по цяла година, защото той живее повечето в Градуил. Навремето, госпожа, направих два апартамента — по един за двамата синове. На една площадка.

Лекарката не прояви интерес към апартаментите.

— Кошери гледах — продължи той. — Медът се харчеше добре. Дами, забравихме за меда! Нали носехме мед за госпожата!

Синът извади от чантата си бурканче мед и го остави пред лекарката. В болницата още не се плащаше за лекарските услуги, но подаръците не бяха забранени.

— Наистина, за малко да го забравим! — каза Дами, зачервен от смущение, защото се познаваше, че е от мъжете, които се притесняват от присъствието на жени.

На хубавите устни на жената изгря скъперническа усмивка вместо благодарност за подаръка, но благодарност с думи не последва.

Двамата излязоха в коридора.

— Диалог няма — каза Петър Диамандиев. — Новото поколение отказва да контактува със старото. Връзката е прекъсната.

— Не трябваше да й обясняваш — каза Дами. — Всеки си има грижи; сто човека минават днес през кабинета, тя не е длъжна да се интересува от проблемите им.

— Не е тъй. Обясних й, че вместо да съм ги изял и изгулял тия пари от кошерите, вложил съм ги в нещо полезно.

— Може да се схване и като самохвалство.

— Ако не беше вярно. А то е факт. Похвалете се и вие, ако имате с какво. Ама нямате.

Синът сметна за разумно да замълчи, за да стихне раздразнението на баща му. Несъмнено главната причина за хипертонията му бяха постоянните външни дразнители, към които той никога не оставаше равнодушен. Откакто го помнеше.

Купиха лекарства от аптечката, сбутана в един ъгъл и окована в железни решетки срещу крадци, като затворническа килия. После спряха с колата пред магазин за хранителни стоки, за да има нещо в хладилника до другия ден. Когато Дами се върна с покупките, баща му бе отворил опаковка салуретин и се взираше през очилата в упътването му.

— Тц! Тц! Тц! Какъв език! „Потиска резорпцията на дисталните туболи в еквивалентни съотношения!“… Да пукнете дано, изроди такива!

— Спокойно бе, татко! Поне за това не се ядосвай!

— Пропадането на една държава почва от езика й, синко! Запомни го това от мен! — каза Петър Диамандиев и внезапно замръзна, както бе с отворена уста. Някакъв тревожен звук се вмъкна в колата, като сигнал отдалече, предизвестяващ неприятно събитие. Така си бе представял винаги, че ще бъде в оня последен миг, когато ще спре сърцето му — като звука от скъсана пружина на будилник. „Дано да не боли!“, спомни си отново думите, с които се пошегува с лекарката, но сега в същите думи нямаше повече игра, защото играта на живот завършваше, трябваше да затвори очи, както падаше завесата на театралната сцена.

Звукът затихна. Старият Диамандиев погледна: всичко беше както преди; беше жив. И се досети, че холтерът му погаждаше тия номера.

Стела се вмъкна в заключения апартамент на Дамян Диамандиев — същия, в който след малко трябваше да пристигнат бащата и синът. Имаше уговорена среща с Джими в часа на обедната почивка, когато в Стари хан настъпваше раздвижване и бдителността на съседското око бе притъпена. Градът, като всяко малко селище, където хората се познаваха помежду си, създаваше проблеми за влюбените. Да наемеш стая в хотела на мраморния площад беше скъпо, в новите частни хотелчета и гостните стаи анонимността на посетителите не бе гарантирана. Оставаха постройките из вилните зони в околността или някой заключен апартамент по блоковете, чиито собственици обикновено живееха в селските си къщи от ранна пролет до първия сняг. Такова бе и жилището на Дами, разположено на третия етаж на панелен блок, на една площадка с апартамента на Джими и Росица.

Джими й беше дал ключ от входната врата, а заранта бе включил бойлера и бе напълнил бидоните с вода, както правеха староханчани от десетилетия: повечето селища в Дунавската равнина страдаха от хронично безводие. Стела се изкъпа и се уви в мъжката хавлия на Дами по липса на дамска — домакинът бе вече позастарял ерген. Липсата на женска ръка се долавяше и в цялата подредба на жилището: мебелите бяха нови, но стандартни, купени от първия мебелен магазин с мъжка непридирчивост. Голяма библиотека от махагонов фурнир, с пластмасови украшения, изпълваше цяла стена в хола. В средата беше кръглата троянска маса с шест стола — без покривка, — която нито една домакиня не би оставила в тоя вид в къщата си. Двойното легло в спалнята бе покрито с кремаво изкуствено одеяло, мъхесто и заредено със статично електричество, което изпусна, когато Стела го отметна настрана. Тя намери завивка от чиста вълна и включи електрически радиатор, защото спалнята бе със северно изложение и релефният тапет в млечно — сладоледен цвят усилваше усещането й за хлад.

Най-сетне чу човъркането на ключа във входната врата. Джими се появи по слипове и чехли — беше оставил дрехите си оттатък и бе прибягал през площадката крадешком, за малко любов по пладне. Това й се видя смешно и нелепо. Дано да бе взел ключ за връщане, ако не искаше да клечи отвън до вечерта и да чака Роси да му отключи…

— Имаше топла вода, нали? — попита той, докато се суетеше босокрак и настръхнал. — Сетих се отзарана да пусна бойлера.

Това негово постоянно самоизтъкване, като на човек с комплекса, че другите не забелязват добрите му дела.

— Получаваш червена точка! — каза тя, за да стопли сърцето му. — Сега смъквай слипа и те съветвам повече да не го носиш.

Той не разбра съвета.

— Слиповете са вредни, доказано е. Отразяват се на качеството на сперматозоидите!

— Ай стига! — възрази той.

— Така е. Мъжът ще се върне някога към дядовите потури, само че ще бъде късно: последиците за човечеството ще са катастрофални!

— Ти ме уби!

— Извинявай, избрах крайно неподходящ момент за екозащита. Сори! Сори!

Тя повдигна завивката и му направи място. Преодолял стъписването преди минута, той се хвърли в атака, без увертюри и артилерийски подготовки. Нещо пропука и Стела не разбра дали бе дървената спалня или собствените й кости. Сигурно тежеше стотина килограма, гърбът му бе хладен и гладък като полираната маса в хола; от ноздрите му излизаше въздух на тласъци подобно на въздушна помпа на градски автобус. Тя гледаше най-горния етаж на съседния блок, който се подаваше през прозореца, двата балкона, остъклени допълнително от собствениците им, издаващи неразбирателството на съседи: единият бе с винкел, другият — с чамови черчевета, груби и небоядисани, правени от самодейна ръка. Общото между двата балкона бяха еднакво немитите стъкла и накачените низи червен пипер. Зад ръба на блока почваше небето, синьо и празно, като онова небе, което й се присънваше нощем в оня сън с падащия самолет — къща. Но сега по небето не летеше нищо — нито самолет, нито облак, нито детски балон. Нямаше я летящата картонена къща, тя се явяваше само в съня й, а сега не сънуваше: беше ден, беше пладне и нейният любовник се трудеше над нея в часа, когато съгражданите му почиваха.

Успя да го оттласне малко преди края и да изтича до банята. Бойлерът още работеше, но водата беше спряла; трябваше да гребе от бидона с резервните запаси. Връщаше се, когато чу откъм антрето човъркането във външната врата.

— Някой се опитва да отвори! — каза тя. — Може би си дал ключ и на Роси?

Сънливостта на Джими изчезна като забърсана.

— Не! Не!

— Спокойно. И не бързай да влизаш в гардероба. Обуй се и иди да я посрещнеш. Или да ида аз — ако е крадец, ще се справя, знам малко карате.

— По дяволите! Валтерът ми е оттатък! — изруга той.

Все пак събра кураж и макар полугол, излезе в коридора. Бяха баща му и Дами.

— Вие ли сте? По какъв случай тъй…

Петър Диамандиев се взираше в електрическото табло в антрето.

— А по какъв случай се върти електромерът? — попита той. — Има включен електроуред!

— Бойлерът — каза Джими.

— Хитро измислено: живееш на едно място, а се къпеш за сметка на братовия си електромер! Или бъркам нещо?

Очичките на стария светеха от удоволствие: иронията, това оръжие на по-слабия, при него беше израз на превъзходство.

Братята се поглеждаха съучастнически: старецът не загряваше деликатното положение на Джими. За да отклони вниманието му, Дами му помагаше да съблече сакото си, без да закачи проводниците на холтера. Останал по риза, с бакелитената кутия на пояса, чийто сигнал внезапно прозвуча в хола, Петър Диамандиев се досети, че навярно изглежда комично в очите на двамата мъже, които го наблюдаваха.

— Бръмча като Карлсон — каза той. — Дето живеел на покрива. Остава да ми се появи перка на гърба и да се възнеса нагоре…

Стана му приятно, че ги разсмя. Когато бяха деца, обичаше да им чете книгата с този герой, четеше я и в училище, преди да се пенсионира, и се чудеше, че една небивалица допадаше на малки и големи. Независимо от успехите в Космоса летенето си оставаше съкровена мечта на човека и най-вече индивидуалният начин на откъсване, възнасянето. Само че, докато при малките това бе една атракция, предизвикваща възторг, като възрастен той изпитваше тъга. Твърде близко му се виждаше вече това излитане в небитието, твърде реално и почти предстоящо, и той се мъчеше да скрива угнетяващото чувство на отчаяние, като се шегуваше.

— Е, какво стърчим като бастуни! — каза, като придаваше веселост на гласа си. — Да сложим масата и да хапнем каквото сме донесли. Природата си го иска, докато е жива. Дами, няма ли да се намери и по глътка гроздова, препоръчва ми се като съдоразширяващо?

Сърди им се, иронизира ги или им се скарва, но сърцето му се радва, като ги види двамата край себе си. Добри момчета израснаха, стройни, цяла глава над неговия почти среден ръст, който не бе харесвал цял живот; успя да ги опази от пороците на днешното нестабилно време, възпита ги и ги изучи — какво повече можеше да даде един родител на децата си! Нататък вече Бог да е с тях, да им дава здраве и сили, сами да се оправят в кукувичата прежда на живота…

Петър Диамандиев се извърна: с периферното си зрение забеляза, че се отваря вратата на спалнята. Излезе млада жена в кожена пола минижуп и седефенобял чорапогащник на хубавите крака. На пълничките й като на дете устни се появи усмивка.

— Добър ден! Извинявам се, че така изведнъж… но Джими ме забрави!

— Да бе! — Джими преиграваше разсеяност. — Ние тука… едно интервю за радиото… Запознайте се… Стела, радиожурналистка.

— Радио „Дунав — мост“ — каза тя, като подаде ръка на бащата, после на Дами.

— За Моста знам, ама за такова радио чувам за първи път! — каза Петър Диамандиев.

— Има. Има такова радио. Регионално — каза Дами.

Тя се извини още веднъж, че трябва да предава по телефона кореспонденцията си, и излезе. Минижупът леко скърцаше от вървежа й, не се развяваше като женска фуста, но ги облъхна мирис на младо тяло и фин дезодорант. Чуха стегнатия морз на токчетата й да се отдалечава надолу по етажите.

— Интервю? — Петър Диамандиев бе спрял погледа си на Джими. — Сега интервю ли му казвате?

— Ами как?

— По наше време му казвахме морално разложение.

Дамян Диамандиев се бе оттеглил тактично в кухнята и се правеше, че не слуша. Приближи се до прозореца и погледна. Искаше му се още веднъж да види Стела как прекосява двора, съпроводена от сянката си; но я нямаше. И сенките ги нямаше по обяд. А дворът беше заден, между блоковете, занемарен и отблъскващ, както всяко колективно пространство на племето българско.

Трябваше да мине на южната тераса, сигурно щеше да я види оттам, ако вече не бе отминала.

— Брадър, да оставим татко да си почива. Ела оттатък!

Старият бе полегнал на дивана в хола, Дами го зави със сакото и тръгна след Джими. От гимназиалните години, когато живееха на квартира, бяха отвикнали да си викат на име — английската дума им беше достатъчна. Бяха почти връстници — разликата от година и половина почти не се долавяше. И двамата бяха тъмнокоси, добре сложени, само Дами бе по-прибран в раменете, което го правеше да изглежда по-малкият брат, а всъщност бе обратното. Израснаха заедно в учителското семейство на Петър Диамандиев в Градуил до края на прогимназията, после учиха в Стари хан и се разделиха по време на следването — Дами записа история в София, а Джими — инженерство в Русе. Оттогава почна и отдалечаването помежду им. Не помогна общата плоча с двата апартамента на нея и усилията на родителите да делят всичко по равно помежду им — обич, пари, имущество. Братя Диамандиеви растяха като пръстите на ръката — различни по характер, по манталитет и възгледи.

Отсрещното жилище беше огледално по разположение, но изглеждаше по-малко от изобилието на мебели, килими, завеси, сервизи. Усещаше се и невидимото присъствие на домакинята, на Роси. Нейната сянка, нейният дух сякаш беше се появил и в оня момент, когато на вратата на спалнята застана момичето в минижупа, нейната съперница. Както винаги сдържан, брадърът не задаваше въпроси, но в мълчанието му Джими усещаше упрек, затова каза:

— Извинявай за преди малко… Не исках пред стария… Беше една приятелка, Стела, не знам как да ти…

— Не обяснявай! — прекъсна го Дами. — Освен ако не викаш за помощ.

— Не викам. Ще се оправя някак си.

„Всъщност викам“, помисли си Джими. Нуждаеше се от него, от неговото съгласие и съучастие. Бяха говорили вече няколко пъти за ипотека на къщата в Градуил; беше му дал време да мисли, сега се надяваше най-сетне да чуе неговото „да“.

Беше останало кафе от заранта, той го стопли в микровълновата печка и го раздели в две чашки; отхлупи захарницата.

— Е, думай. Слушам те.

— Ще бъде удар за него! — каза Дами и вдигна вежди в оная посока, където оставиха да лежи баща им. — Няма да издържи.

— Няма да му казваме!

— Е как? Нали трябва неговото съгласие, подписи, пълномощни за нотариуса. Това не може да се скрие. Направо го убиваме!

— Глупости! На неговата възраст всеки има кръвно! И аз имам, ако го измерим сега! — Джими стана, защото усети нервност и топлина от кръвта, която нахлу в лицето му. Повтаряха все едни и същи аргументи от миналите разговори — как да не вдигнеш кръвното?!

— Представи си, че се наложи да… — Дами не довърши докрай, не искаше да произнася думи като провал, продажба, неуспех. — Че не стане, както я мислиш… Вероятността да не стане е по-голяма от успеха. Извинявай, че съм директен!

— А ти извинявай, но това са увъртания на човек, който има други цели и намерения.

— Какви цели? Да я продам и да я изпия?

— Ти и да искаш да я продадеш, няма кой да я купи! Или ще я купи някой нещастник за жълти стотинки! Но при една ипотека от банката може да се измъкне кредит и да се свърши добра работа. Разбери, брадър, раздържавяването е нещо уникално, неповторимо. Който успее да направи удара, решава бъдещето и на децата, и на внуците си! Това е шанс! Втори вече няма да ни се случи.

— Така е — съгласи се Дами. — Но това не значи на всяка цена. Целта е важна, но и средствата към нея…

— Заучени положения! Мислех, че ще ме подкрепиш. Човек щом на брат си не може да разчита, на кого — на чуждите ли? Заложил съм вече и тоя апартамент. И камиона. И вилата в Кенар, макар че се води на Росица. Трябват ми пари.

— Знам: много пари. Казвал си го. Ако ги имах, щях да ти ги дам, но за къщата повече да не говорим. Поне на този етап. Освен това строя свинефермата — всичко отива там, не му се вижда краят!

Джими намери цигарите си, запали, като избягваше да гледа брадъра. Не му предложи цигара — знаеше, че не пуши. Това беше поредният безплоден разговор, който изопваше нервите му. Винаги бе смятал Дами за мекушав и безволев; тази неотстъпчивост му се виждаше изненадваща, почти неестествена. Какво се криеше зад предлога да не научи баща им — може би желанието да завладее целия имот, да не допусне братската подялба? Беше го чувал да казва, че в западните страни законът не разрешавал раздробяването на земята между много наследници: първородният наследник ставал земевладелец, другите си избирали професии по желание. С разума си съзнаваше, че подобен закон трябва да бъде приет и у нас, но сетивата му подсказваха да бърза, докато не е приет, ако не иска да бъде ощетен; ако не иска да бъде лишен от маята на началния капитал. Българинът няма големи възможности за забогатяване при „първоначалното натрупване“. На спестявания не може да разчита — левът е нестабилен, печалби от рентабилно производство почти не са възможни, истински пазар няма, за да се разчита на пазарни удари. Остава капиталецът от наследство — от къща, вила, апартамент, някое дворно място или лека кола. Или от зестра. Всички останали начини са нечестни, мошенически.

— Искам да играя честно — каза Джими. — Да не се срамувам един ден. Да не се страхувам.

— Кой не иска? — Дами се усмихваше едва забележимо; отпиваше от кафето. В нетърпеливостта на Джими имаше нещо забавно, ако забравиш за миг, че всяко прибързване рано или късно свършва с неуспех и се налага изчакване, плащане на нова цена. Желанието му да има много. И от всичко по много. Екстремистка програма със смътно начало и печално завършващ финал. Обичаше да казва, че като всеки прагматично мислещ човек от края на века работи по своя програма максимум. Крайна цел: влизане в новия стопански елит, в имотната класа, която е гръбнакът на пазарната държава. Сега още я няма, но за година, две, три трябва да се създаде. Вече е на дневен ред, пластовете са разместени, старата партийна номенклатура още се съпротивлява, но е лишена от репресивния си апарат и ще отстъпи. Някой трябва да я измести; да я замести. Да сложи ръка на собствеността, която формално се води „общонародна“, а всъщност е ничия. Трябва да стане нечия! Кой, ако не ние? Кога, ако не сега? Така му бе говорил веднъж местният лидер на сините, лекар в хигиенно-епидемиологичните градски служби. Джими бе станал приятел с него, ходеха по митингите и мълчаливите бдения със свещи — както гледаха да правят в столицата привържениците на демокрацията. Джими си пусна брада — дълга и чуплива, като перчема му. При Беровото правителство я скъси, при Жан-Виденовото я обръсна. „Ако някой те наблюдава отстрани, по брадата ти ще съди за политическата атмосфера в България“, подмяташе му Дами за брадата барометър. „Трябва да сме прагматици, брадър!“, отвръщаше Джими.

През открехнатата врата към терасата се чуваше глас на лястовица, чевръст като говор на млада невеста. Долетя съпругът й, вероятно донесе кал в човката си, остави я и се включи в разговора. Ланшното лястовиче семейство потягаше старото гнездо, природата работеше, спомни си Джими думите на Николов, инженера. А ние седим, в средата на работния ден, пием кафета и разтягаме общи приказки. Брадърът ще реанимира чифликчийството, ще става фермер с двайсет прасета. Още една утопия, която поглъща средства, енергия и време. Светът върви към окрупняване на капитала, към глобализиране на суровини, пазари, технологии; ние правим земеразделяне, търсим дядовите синори и криви круши. Докъде ще я докараме? До кривата круша, естествено; вечният ориентир на българина. И не му се вижда краят на този невървеж; на тази орисия. Половин век комунизъм ни ошашави, държим се като дрогирани — притъпи апетита ни за живот, направи ни мнителни към всяка инициатива, към всеки порив. Лиши ни от най-драгоценното достижение на цивилизацията — разбирателството; споразумението, без което не може да има общност, напредък, успех. Двама братя не могат да постигнат консенсус, та искаме да го има между двеста депутати! По-добре всеки да си вземе шапката и — накъдето му видят очите!

Нямаше работа следобед в ЗАР, но влезе в спалнята и почна да се облича. Дами слушаше пукота на гребена в косата му, двукратното изригване на спрея под мишниците. Човекът от третото съсловие държеше да е изряден за срещата с обществото, към което се отправяше.

Сигналът на клетъчния телефон го измъкна от спалнята. Обществото също проявяваше нетърпение, търсеше го.

— Аз съм! — викаше Джими в мембраната. — Ти ли си, Данмарк? Чакам да дадеш знак! Кога? Окей, събота, десет!… Прието! Дунав — мост — мост на дружбата!…

Дами го знаеше този Данмарк, митничар на Моста; Данчо Марков, състудент на брадъра, свързани с паролата от ония години — парола — метафора, като мост, който свързва два бряга.

Мегафонът изключи. Лицето на Джими сияеше.

— Стоката е пристигнала! Един тир фризери! АЕГ! Няма грешка, тоя Данмарк, точен като фриц!

От предишното му унило настроение нямаше и следа, добрата вест го бе върнала в обичайното му делово състояние. Трябва да се работи, да се гонят задачите, да се прави каквото трябва, па да става, каквото ще, както казва граф Толстой, мъдрият мужик.

— Е, мужико! Аз тръгвам! Ако не закъснея, ще се видим довечера! Тук сте, нали?

— Тук сме — каза Дами. — От другата страна на площадката.

Джими не можа да го изпрати — внезапно се сети, че трябва да позвъни на шурея Луко. Отвори бележника си и набра номера на пейджъра му. Докато прекосяваше площадката, Дами го чуваше да диктува нареждането заповед: колата да бъде готова до петък, тръгване — в събота, шест нула нула.

Павлина прие заповедта. Беше пуснала пердето и гледаше на видеото турска касета за две лесбийки, която им даде съседът Мутев. Туркинчетата имаха бронзови кожи, едри очи като на кобилки и устните им бяха намазани с много карамел. Въздишаха юнашки по време на гимнастиката под звуците на модерен джаз, в който доминираха зурли и кларнети. Въпреки шума Павлина чу сигнала на пейджъра и видя буквите му, зелени като котешки ириси.

Излезе да обади съобщението на Луко. И да види Мутев. Етническият ром караше зимите по участъците или в затвора; наскоро бе се върнал в бащината си къща, единствената циганска къща в Каунци, оцеляла след миграцията. Каунци бе селище със затихващи функции, това бяха разбрали циганите много преди официалните власти да го отметнат в списъците си. Последните семейства — гледачи по фермите на текезесето — се вляха в миграционния поток след идването на власт на ликвидационния съвет. Каквото можаха, смъкнаха от покривите на оборите, теглиха ножа на изоставения добитък, но едрата стопанска собственост — трактори, агрегати и пр. — беше отмъкната от управляващата етническа група. Нямаше повече препитание за обитателите на циганската махала, нямаше какво да се открадне, налагаше се да се мигрира към града. Единствената им придобивка остана новото име — роми, както ги наричаха особено в навечерието на избори. Тогава пристигаха агитатори от различни партии, донасяха одеяла, олио, каси с бира; по паралиите раздаваха и по някоя банкнота. Веднъж мина кандидат за депутат с екологически чист автомобил: двигателят му не работел с бензин, а черпел ток от акумулатори. „Колата на бъдещето е пред вас — каза депутатът на площада в Каунци, — мога да я сравня само с моята партия, за която трябва да гласувате ето с тая бюлетина!“ И показа макет на бюлетината: две зелени ивици, три сини и една червена по диагонал. „Гласувайте за мен и аз ще превърна вашия изостанал регион в екологично чиста зона с безотпадни технологии.“ Електоратът усещаше, че намеренията му са за добро, но не се радваше на дългия срок до края на мандата — четири години: искаше му се да има избори поне два пъти в годината. За щастие изборите напоследък биваха все извънредни и предсрочни, както Ангел Мутев не излежаваше докрай присъдите си, издавани от Районния съд. Пускаха го за добро поведение в местата за лишаване от свобода, както още наричаха затворите по социалистически. Той наистина бе кротък и владееше някои сръчности, които бе придобил в ПУЦа, професионалния център за обучение на фабрика „Талашит“; притежаваше и качествата на най-новите ромски поколения, които ги правеха приспособими и проспериращи в условията на първоначалната пазарна икономика: умение да се правят пари, бързо запълване на празни ниши на пазара, откриване на пролуки в закона… Освен това циганинът имаше сателитна антена (крадена), три костюма и след бръснене употребяваше мъжкия парфюм „Деним“. Когато го видя за пръв път зад оградата, на Павлина й заприлича на Освалдо Риос, излязъл от телевизора и поглеждащ с нескрити намерения към нея.

— Мадам! — Ачо излизаше от плевника с два регистрационни номера за ифата, целите в сламки и паяжини; погледът му отново беше влажен и пълен с желание.

— Кво се правиш на интересен! — каза му тя високо, за да я чуе Луков, ако беше наблизо. Беше й приятно циганинът да я съблича с очи.

— Вътре има цял куп номера — ментета! — каза Мутев.

— Има. Защото Луков е професионалист, знае какво ще му потрябва и си има резерви — каза тя.

Трябваше да свали истинските номера на камиона и да ги замени с ментетата, евтин трик от най-първите кримки, но тази вечер можеше да им свърши работа. За същата цел Павлина им бе приготвила и два скъсани чорапогащника, да ги нахлузят на главите си, ако се наложеше; в дълбоката провинция, морално и криминално запазена досега, азбучните номера на престъпниците вървяха като ноу-хау.

Ромът не бързаше, искаше да удължи срещата си с това едро женско тяло, което бе почнало да се заобля около корема. Някъде в дълбинната памет на кръвта му оживяваше прастарото увлечение на циганското племе към бременната жена, този най-привлекателен и безопасен обект на желанието. За малко да захвърли тенекиите и да посегне към жената, но видя Луков да излиза от плевнята.

— Луков иде! — каза Павлина. — А ти още се моташ край тоя камион. Джими иска утре да сте на линия.

— Какво има? — попита Луко Луков, като дойде при тях.

— Джими се обади. — Тя му показа пейджъра. — Утре иска да сте на Дунав — мост.

— Ще възпеем — каза Ачо. — Останаха само таблетките.

— Ами още ли не си ги свалил? — сопна му се Луко. — Какво чакаш!

Той носеше прашна фелдшерска чанта с горно отваряне; разтвори челюстите й и изсипа на земята съдържанието. Имаше пластмасови спринцовки, ампули и флакони, прожектор за три кръгли батерии по четири волта и половина и аерозолна бомбичка с упойващ газ.

— Сигурен ли си в спрея? — попита Павлина. — Трябваше да го изпробваш, може да е изветрял.

— На кого да го изпробвам? — каза Луков и пусна малко спрей срещу циганина. — Той е задрямал и без райски газ!

Докато подреждаше отново чантата, Ачо привърши с номерата; хвърлиха в камиона и няколко празни чувала, петсантиметрова чамова дъска и кълбо от конопени върви. Отиваха да крадат прасета и не се знаеше какво и кога щеше да им потрябва.

— Ти се прибирай! — каза Луков на Павлина, влезе в кабината и включи стартера. Ачо изтича да разтвори тенекиените порти, изчака ифата да излезе на пътя, затвори ги и се метна при шофьора. От предишната му задрямалост вече нямаше следа. Приличаше на животно, прекарало в бърлогата си часове на ленива отпуснатост и възвърнало пъргавостта си привечер, при тръгване на лов.

Ромът имаше достатъчно основания да се чувства нетърпелив и възбуден от предстоящата акция. Негова беше идеята за малко стопанство в двора на Луков, на което той да бъде гледач, домакин и управител. Отначало мислеше за една-две крави. Но кражбата на крава не е толкова лесна. Последния път лежа заради едно теле, което заклаха с един бургуджия в лешниковата гора на Кенарския манастир. Телето беше едро, почти юница, от фермата на манастира; не искаха да го колят, а го поведоха към говеждия пазар на Стари хан, но избягваха гладките пътища и търсеха залесените пътеки, където животното се подхлъзна и счупи крак. Заловиха ги по следите от касапницата… Луков нямаше капитал за едро животно — цената на една крава вече надхвърляше милиона, — предлагаше да вземе овце и като съберат по някоя овца от съседите, да направят малко стадо. Но Ачо си представи тежестите на овчарската професия, неотлъчното дежурство при стадото в пек, дъжд и студ, и настоя за прасета. Обиколи свинефермите на околните села, мина и в съседните общини, стигна до другия окръг. Повечето от старите свинекомплекси, угоителни стопанства и племенни участъци не работеха, сградите им бяха порутени, керемидите от покривите — смъкнати. Но тук-там вече се белееха нови ферми, частна собственост, със солидна охрана от въоръжени пазачи, високи огради и зли кучета, които правеха достъпа до тях рискован и несигурен. Приятел му пошушна за малък свинарник в покрайнините на Градуил, прасетата били малко, а нощем ги пазел грохнал старец със слабо зрение и невъоръжен. Ачо се скита няколко дни в района с чувал през рамо, в който потракваха няколко охлюва — да каже, че събира охлюви за Италия, ако някой го попиташе. Никой не го попита. Той откри свинарника, поприказва със стареца, почерпи го цигара, надникна при прасетата. Бяха петнайсетина, по петдесет-шейсет килограма, всяко едно лесно се побираше в чувал и товаренето им нямаше да става трудно. Ако ги хранеха ударно, със смески и коприва, до Коледа можеха да качат по стотина кила, нека не са сто, по осемдесет да наддадат, това са тонове пържоли, изкарани от едно нищо… Луков имаше връзки по мелниците, щеше да подсигурява евтини смески, кърът наоколо е джунгла от коприва, щир и лобода; после ще дойде сезонът на тиквите и кръмното цвекло — всичко това, което сега расте, цъфти и се скапва под слънцето, може да се превърне в каймета, в банкноти и пачки в зелено.

— Ако ни спипат? — питаше Луко, изслушал проекта на рома.

— Абсурд! — увери го Ачо. — Градуил е друга община. Ченгета от една община не се бъркат в друга. Остави това на мене.

Син на старо ченге, Луко трябваше да признае, че циганинът имаше право: навремето баща му, старият Луков, се дразнеше, когато колеги от други управления се месеха в работите в поверения му район. „Всеки да си знае участъка, казваше полковникът. Гората, що е дива територия, пак е парцелирана между зверовете. Лисицата си има свой участък, мечката не пуска друга мечка да стъпи в нейния район.“ Той беше запален ловджия, приятел на Пенчо Кубадински, член на политбюрото, когото посрещаше всяка зима в Кенар, на дачата, и устройваше ловни хайки из Балкана в негова чест.

Докато стигнат разклона за Градуил, започна да се свечерява, но още не беше за фарове. Свиха по тесен път покрай напоителен канал без вода, някога облицован с базалтови плочки, сега старателно отлепени и задигнати, без счупените. Изтръгнати бяха и металните части по циментовите отклонения, от които тръгваха вадите към зеленчуковите бахчи и градината с нискостеблени ябълкови дървета. Лехи и фитарии вече не личаха под дебелия пласт троскот и балур, а палметите стърчаха по-ниски от бурена, със засъхнали и изпочупени клони — райски дръвчета, напуснати от грешното човечество и оставени единствено на влечугите в подивялата растителност.

Зад палметната градина се показа покривът на свинарника, комбинация от цигли и гофрирана ламарина. Тухлената стаичка на пазача и навесът за прасетата, разкривените тараби, простата порта, скована от талпи, съдовете за храна от прерязани варели — всичко носеше белега на прибързаност и недоизпипаност. Единствено стърчащите в дъното на двора кофражни колони и арматурни железа даваха надежда, че нещо по-солидно бе започнато да се строи и все някога щеше да бъде завършено.

Пазачът не се виждаше никакъв и Ачо се зарадва: както бяха се уговорили, един чувал от зебло трябваше да бъде нахлузен на стареца още след спирането на камиона. Но докато Луко правеше маневрата и доближаваше фургона на заден ход, видяха да се отваря вратата на стаичката и в рамката й да застава мъж на неопределена възраст, късоглед и несигурен във вървежа си.

— Скачаш и му мяташ зеблото! — каза Луко. — Ако много се дере, ще му лепнем анкерпласт!

Двамата нахлузиха на главите си чорапогащниците, Ачо скочи от кабината и с няколко крачки отиде при стареца. Не се наложи да употребява усмирителното зебло: пазачът беше недъгав и немощен, стана му жал за него, като гледаше розовите му тънки устни, разядени в ъглите от екзема, и избелялото синьо на очите, които гледаха втренчено, но не разбираха какво става наоколо. Отначало той дори се зарадва на пристигащите посетители, беше ги взел за хората, които веднъж месечно караха фураж за прасетата. После се мъчеше да разбере защо не различаваше лицето на човека, който го буташе обратно в стаичката, питаше къде е Даменчо, навярно стопанина на свинарника. После притихна и само от време на време викаше името на Даменчо.

— Млъквай там! — скара му се Ачо отвън. — Няма никакъв Даменчо! И прасетата се изпаряват! Чувствай се свободен от наряд!

Вратата не се заключваше, затова препречи по диагонал една летва през циганската брава.

Разтворил вратите на фургона, Луко вече стискаше между краката си първата свинска зурла и впръскваше в ноздрите й газ от аерозолната бомбичка. Животното сумтеше и се мъчеше да се измъкне от хватката му. Наложи се Ачо да се притече и двамата да го метнат върху металния под на фургона и да го плъзнат към дъното. Тежеше колкото торба цимент, отбеляза Луко, значи петдесет кила; ако излезе стока, до Коледа ще изпълни нормата за бекон — чопърпорк, както казват англичаните.

— Чопър! Прасето Чопър! — викаше циганинът развеселен, спомнил си някакъв герой от рисуваните филмчета. — Ей го още един Чопър! Духни му спрея да се укроти!

Довлече друго прасе, уловил го за ухото и единия преден крак, обработиха и него; нервнопаралитичният газ действаше бързо и ефикасно, с два тласъка на помпичката затихваше всякаква съпротива, появяваше се кашлицата, а от гуреливите свински очи потичаха топли сълзи. Замириса на свинска пот и на кисело — някои от прасетата повръщаха.

— И на мене ми се гади, бате! — каза по някое време Ачо.

— Вдигай си зурлата! Свършваме вече!

С последното прасе свърши и налягането в опаковката. Луко я забърса в крачола си, да не останат отпечатъци, и я метна към оградата. Вдигнаха и двата варела под навеса, в тях имаше ярма, която щеше да им свърши работа в първите дни, докато набавеха нова.

Като се секнеше и вдишваше шумно пресен въздух, циганинът притвори вратите на фургона и превъртя ключалките. Гаденето му премина; младият му организъм се справяше бързо с отровите; щом издържаше на обгазяване, мина му през ума, щеше да издържи и по-нататък през криволиците на живота. Тази мисъл внезапно го въодушеви, изпълни го със задоволство от успешно проведената акция, а като погледна залостената врата, усети, че е склонен и към великодушие. Смъкна лентата и викна към пазача:

— Дядка, ставай! И ако те пита някой, казваш: нищо не съм видял, не съм чул! Или, най-добре, казваш: от Южна България минаха, айдуци от Ямбол!… Ямболско е пълно с айдуци!

Беше лежал в следственото с двама автокрадци от Ямбол, две копелета с порочни наклонности, и той не можеше да забрави още мръснишкото им поведение.

Моторът на ифата избръмча, Мутев зае мястото си до шофьора, запалиха цигари, но не бързаха да палят фаровете. Пътят още се виждаше: ето, минаха покрай палметната градина, каналът сега се прехвърли от другата страна, а далече напред в сгъстяващата се вечерна дрезгавина трябваше да бъде междуселското шосе.

Дики, милиционерската овчарка на полковника, доживяваше преклонната си кучешка възраст в колибата до будката на бодигарда; боледуваше от артрит на ставите и възпалено гърло, поради което избягваше да лае. Ники чу скимтенето му, което приличаше на извинение към близък човек, задето го посрещаше не както си му е редът. Изключи фрезата и излезе да види има ли някой.

Беше Роси. Кучето въртеше радостно опашка, още незасегната от артрита; отслабналите му очи гледаха просълзени торбичката с недоядените пици, събирани за него в заведението на Овчи пазар.

— Хей, кумец, Дики ще ми каже как си се грижил за него! — извика тя към Ники, застанал на прага, със същите радостни блясъци в погледа като на четириногия пазач на вилата.

— Не вярвам да се оплаче — каза той.

Тя остави Дики и се приближи плътно до него, като го обгърна с топлината си, ухаеща на парфюм, на бензин и на жена. Едната й гърда, подала се при навеждането, още не бе се прибрала под ръба на сутиена. Той я обхвана в шепата си и усети токов удар, преминал по тялото му до върха на пръстите на краката. Помисли, че ще спре да диша.

— Само без бързане! — каза тя и смъкна ръката му.

— Видя ли те някой? — попита той.

— Пука ми. Аз съм си вкъщи.

Той отстъпи назад, към вратата на работилницата, като си мислеше къде да намери място за любене в теснотията между машините. Но тя не го последва, а се изви и тръгна нагоре по дървената стълба, със спокойни и уверени крачки на силните си крака, все по-заоблени и плътни нагоре към бедрата. През пролуките между стъпалата той гледаше белотата им, завършваща накрая с тясната ивица на бикините, притисната между примамливите гънки на живата плът. Той изтрополи след нея, като прескачаше стъпалата, и я настигна в стаята с китениците.

— Не обичам бързите работи, казах! — повтори тя, докато разтваряше вратите на гардероба и търсеше празна закачалка за роклята от полски лен.

— Чаках те! — каза Ники, задъхан.

— Хубаво, ето ме. Само кротко. Аз съм по бавните и дълги работи. Като оная циганка, дето рекла: не ма почвай, ако не можеш да ма довършиш.

Той затисна устните й със своите устни, за да прекъсне думите и смеха й, в който долавяше нещо порочно, нещо от приказките на момичетата от Дунав — мост, които прелитаха по кабините на тировете. Не му се искаше Роси да прилича на тях.

Най-сетне тя разкопча до долу роклята, окачи я на ключа на гардероба, от който висеше пискюл с ресни от изкуствена коприна в цвят старо злато. Взе възглавницата, да я подложи под кръста си, но се отказа от тази поза и я върна на мястото й. Отлепи пръстите на Ники от ханша си, защото се боеше, че оставят следи. Придърпа го, смъкна слипа и опипа слабините му, малка проверка за божията надареност; след което го просна по гръб на китеника, покатери се и го обхвана с колене.

Бе се спряла на позата „пърхаща пеперуда“, път с много извивки, извисявания и спадове до финалния взрив на екстаза.

По същото време в плевнята на Лукови Ачо разсипваше специалната дажба на прасетата, подсилена с витамини и с повече сол, за да ги накара да пият по-голямо количество вода. Нервнопаралитичният газ бе предизвикал понижение на апетита, някои имаха и смущения в равновесието и само обилният водопой, по мнението на Луко, можеше да ликвидира в късо време последиците от упойката. Луко бе заминал заранта за Стари хан, откъдето с Джими щяха да гонят Дунав — мост, а ромът се захвана най-напред да укрепи изхода към двора зад плевника, където прасетата щяха да правят разходките си на въздух, след като свикнеха с обстановката и заглъхнеше стресът им от преместването. Той закова нови дъски на разсъхнатата порта и най-долу, където щяха да бутат свинските зурли, закрепи две емайлирани табели за автомобили от купа със запасите на Луко.

Ударите на теслата и звънът на метала привлякоха Павлина в плевнята. Тя беше по широка домашна рокля за бременни и като застана на прага в контражур, се видя чаталът й, добре очертан от липсата на бельо.

— Много бачкаш бе, Ангеле! — похвали го тя. — Спри за една кафе — пауза.

Той не знаеше новата дума, но по усмивката на лицето й, по отпуснатите ръце, спокойно обхванали овалната издатина на корема, разбираше, че не е дошла случайно и че най-сетне бяха останали сами. Остави кофата с ярмата, прекрачи оградата на кочината и отиде при Павлина. Дръпна я на чувалите с трици, струпани до вратата, и набра обилната материя на роклята. Наистина нямаше нищо отдолу, а кожата й лъщеше от внезапната пот, която изби по нея като роса…

И пак по същото време, на петдесетина километра северно от Каунци, ифата на Луко приближаваше дунавския бряг. Джими се мъчеше от кабината да установи връзка с Данчо Марков, но вибрациите предизвикваха смущения по трасето. Спряха до устието на Лома да се облекчат и да опитат от статично положение. „Дунав — мост, обади се!“, викаше Джими настойчиво, докато чуха отзива: „Мост между партньори.“ Данмарк нареждаше да теглят направо в Профилакториума.

Джими се изправи на ръба на банкета, откъдето над гривата на върбите се откриваше панорамата към великата река. Нещата се подреждаха, макар бавно и незабележимо на пръв поглед, във вярната посока. Носеха се по течението на времето като вълните долу и нищо не можеше да ги спре. От теб се иска да водиш лодката си умело, нито в средата на талвега, в големия бързей, нито близо до опасните крайбрежни плитчини. Ако имаш късмет, око и усет за природата на нещата, няма начин да не успееш.

Една пътека, отъпкана от подметките на шофьорите, слизаше между храстите на малка тераса, надвесена над брега. Там стоеше Луков, загледан към силуета на града, зад който протягаше гръбнак Мостът, стъпил на другия бряг; утринните изпарения, осветени от слабото слънце, го правеха да изглежда призрачен. Само не и за Луко.

— Мамка му и желязо! — каза той. — Плаче за електрожен!

— Млъкни, дивако! — каза му Джими, като застана до него. — Стига вече сме рушили, събаряли. Време е да градим.

Двамата се закопчаваха в движение, докато се прибираха в кабината; стартерът зави настървено и машината отлепи колела от асфалта.

Към следващата част или към съдържанието

Георги Мишев Дунав мост (1)

Метаданни

Данни

Дунав мост

Информация

История

Сваляне / Връзки

1. Природата работи

Георги Мишев
Дунав мост (1)