Ги дьо Мопасан
Бел Ами (1)

I.

Като получи рестото от касиерката, Жорж Дюроа излезе от ресторанта. С хубаво телосложение, запазил позата на стар подофицер, той се изправи, засука мустаците си и изгледа закъснелите посетители с бърз и проницателен поглед, подобно на ястреб, който набелязва своята жертва.

Жените го загледаха с любопитство. Те бяха три интересни особи — една учителка по музика на средна възраст, лошо сресана, небрежно облечена, с прашна шапка и събрана отстрани рокля, и две богати дами с мъжете си, постоянни посетители на този обикновен ресторант, в който се сервираше на достъпни цени.

Като излезе на тротоара, той се спря за секунда, умувайки какво да прави. Днес е двадесет и осми юни и в джоба му остават оскъдни пари до края на месеца. С тях може да обядва един път без да закусва или да закусва два пъти без да обядва. Той пресметна, че трябва да се задоволи само със закуска и по този начин ще спести за две вечери с кренвирши, хляб и две чаши бира на булеварда. Това негово любимо вечерно развлечение беше голям разход в личния му бюджет.

Жорж Дюроа тръгна надолу по улица „Нотр Дам дьо Лорет“.

Той беше запазил стойката си от времето, когато носеше хусарска униформа — изпъкнали гърди, леко разтворени нозе, сякаш току-що беше слязъл от кон. Движеше се енергично между тълпата, помагайки си с раменете, блъскайки срещаните, като си разчистваше по такъв начин път. Небрежно наместил износената си висока шапка и, тропайки с токове по улицата, вървеше с вид на човек, който презира всичко — минувачите, къщите, целия град. По този начин той демонстрираше високомерието на истински военен, попаднал между цивилни.

Въпреки своя евтин костюм, той запазваше известна външна елегантност, макар и малко шаблонна. Висок, с хубаво телосложение, рус, с малко кестеняв оттенък на къдравите му коси, сресани на път през средата, разкошни мустаци, с ясно сини очи с малки зеници, той наподобяваше герой на булеварден роман.

Беше гореща лятна вечер, една от задушните парижки вечери, когато силно се чувства недостиг на въздух. От зданията нагорещени като баня, излизаха изпарения, които правеха гъст нощния мрак. Гранитните отвори на каналите бълваха отровен дъх, а от прозорците на подземните готварници се носеше по улицата отвратителната миризма на прегорял сос и помия.

Портиерите, по жилетки, възседнали като кон сламени столове, пушеха лула край къщните врати; минувачите вървяха изтощени от жегата гологлави, като държаха шапките си в ръце.

Като стигна до булеварда, Жорж Дюроа отново се спря като се двоумеше накъде да тръгне. Поиска му се да отиде до Елисейските полета и до авенюто на Булонската гора, за да подиша малко свеж въздух; едновременно с това в него се зараждаше желание и очакване за любовна среща.

Как ще стане това той не знаеше, но го очакваше в продължение на три месеца всеки ден и всяка вечер. Понякога отвръщаха на любовните му желания, благодарение на неговата външност и галантност в обноските, но той очакваше нещо по-голямо и по-хубаво.

С празни джобове и кипяща кръв той пламваше от всеки допир с „професионалистките“, които му шепнеха по кьошетата: „Ще дойдеш ли с мен, момче?“ Но той не смееше да отиде с тях, понеже нямаше с какво да плати. Смътно се надяваше и очакваше нещо друго, други по-малко вулгарни ласки.

Той обичаше да посещава такива места, които бяха пълни с освободени от скрупули жени — техните балове, кафенета, техните улици; обичаше да се блъска между тях, да приказва с тях на „ти“, да вдишва техните пресилни благовония, да се чувства заобиколен от тях. Това все пак бяха жени, които можеш да любиш. Той не чувстваше към тях никакво презрение, свойствено на семейните мъже.

Жорж Дюроа изви по посока към „Мадлен“ и тръгна по течението на тълпата, която изнемогваше от жегата. Големи кафенета, препълнени с посетители, заемаха част от тротоара. Пред тях, на кръгли или четириъгълни маси, имаше чаши пълни с червени, жълти, зелени, кафяви — от всички цветове — напитки; вътре в шишетата се виждаха прозрачните късове лед, които изстудяваха хубавата кристална вода.

Дюроа забави крачки, измъчван от жаждата, от която гърлото му беше пресъхнало. Той ясно си представи възхитителния вкус на разхладителните напитки. Но ако той си позволи да изпие две чаши в една вечер, тогава ще се сбогува със скромната вечеря в утрешния ден; а нему са много добре познати гладните часове през последните дни на месеца. Той си каза: „Ще чакам до десет часа и тогава ще пия чаша разхладително в «Америкен». Дявол да го вземе, колко, все пак, ми се иска да си сръбна!“ Дюроа погледна цялата тази публика, пиеща около масите, всички тези мъже, които можеха да утоляват жаждата си колкото си искат. И тръгна край кафенето, като зае нахален, предизвикателен вид, мъчейки се да определи с по един само поглед, по израза на лицето, по облеклото, всеки посетител колко пари има в себе си. Глух неприязън се появи в него против всичките тези мирно беседващи господа. В джобовете си навярно те носят и златни, и сребърни, и медни монети. Средно във всекиго може би имаше не по-малко от два луидора. В кафенето са стотина души — сто пъти по два луидора правят четири хиляди франка! И, полюшвайки се не без грация, прошепна: „Свини!“ Ако той би могъл да пипне в някое кьоше на улицата, в тъмнината едного от тях, той би му извил шията — ей, Богу, без да му трепне съвестта, както той правеше това с домашните птици в селата през време на големите маневри.

Той си припомни двете години, през които бе живял в Африка и какво беше правил с арабите там… Корава, зла усмивка мина през устните му, когато се сети за това, което беше сторил и което струваше живота на трима души от племето Улет Авана. Местните хора дадоха на него и на неговите другари двадесет кокошки, два овена, злато и повод за смях и подигравки в продължение на шест месеца.

Никога не биха намерили виновните, които и не търсеха, понеже арабите се смятаха за естествена плячка на войниците.

В Париж не е така. Не може открито да се граби с препасана сабя и с револвер в ръка, както там, далеч от гражданското правосъдие, на воля. И той почувства събуждащия се в душата му инстинкт на подофицер, втурнал се в покорена страна. Разбира се, сега му беше мъчно за тези две години, прекарани в пустинята. Колко е досадно, че той не остана там! Но нали се надяваше, че се връща към по-добро. А сега!… Да! Няма какво да се каже, сега е по-добре!

Той почна да движи езика из устата си, сякаш за да се увери, че му е сухо небцето.

Народът се движеше наоколо изнемощял и уморен. И той продължаваше да мисли: „Тълпа скотове! В джоба на всеки един от тези глупци има пари!“ Блъскаше с раменете си тези, с които се срещаше и си подсвиркваше весели арии. Мъжете, които той блъскаше, се обръщаха и мърмореха сърдито; жените казваха: „Същинско животно!“ Дюроа мина край театър „Водевил“ и се спря пред кафене „Америкен“, като се питаше не е ли време вече да си поръча напитка, понеже жаждата много го мъчеше. Преди да се реши на това, той погледна часовника, който беше със светещ циферблат. Беше девет и четиридесет минути. Той познаваше добре себе си: щом сложат пред него чаша бира, ще я изпие веднага. И какво тогава ще прави до единадесет часа? „Ще отида до «Мадлен» и обратно, без да бързам“ — помисли си той.

Като стигна до ъгъла на площада пред операта, Дюроа срещна един пълен млад човек, силуетът на когото като че му се стори познат. Започна да се рови из спомените си, като повтаряше с половин глас: „Къде, дявол да го вземе, съм виждал този субект?“ Напразно си блъскаше ума. После изведнъж по един странен каприз на паметта, този самият човек му се стори по-млад, по-слаб и облечен във формата на хусар. И извика високо: „Да, това е Форесте!“ Направи още една крачка и тупна вървящия по рамото. Той се обърна, погледна го, после каза: „Какво искате от мен, господине?“

Дюроа започна да се смее:

— Не ме ли познаваш?

— Не.

— Жорж Дюроа. От 6-ти хусарски.

Форесте протегна и двете си ръце.

— А, драги мой! Как прекарваш?

— Много добре. А ти?

— О! Не е важно това. Представи си — моите дробове са се превърнали в някаква разкашкавена хартия. От всеки дванадесет месеца кашлям шест месеца. Разболях се от бронхит, който ме хвана в Буживал. След което се върнах в Париж — ето вече четири години минаха.

— Нима! Но като те погледне човек, не би повярвал това.

И Форесте, като взе под ръка своя бивш другар, започна да му разказва за болестта си, за консултациите и съветите на лекарите, за невъзможността да изпълнява техните предписания, поради положението, което има. Препоръчано му е да прекарва зимата на юг, но как да стане това? Той е женен, журналист е, има много добро положение.

— Аз завеждам отдела за политика във вестник „Ла ви франсез“. Водя сенатските отчети в „Спасение“ и от време на време давам литературна хроника в „Планета“. Да, положението ми е добро.

Дюроа го погледна учудено. Той се беше много променил, беше възмъжал. Сега неговата походка, неговото телосложение, неговото облекло бяха на човек солиден, уверен в себе си; имаше корем като на човек, който много добре се храни. Навремето той беше слаб, лекомислен спортист и веселяк. Трите години в Париж го бяха съвсем изменили; той надебеля, стана сериозен — космите над слепите му очи бяха почнали да побеляват, въпреки неговите двадесет и седем години.

Форесте попита:

— Къде отиваш? Дюроа отговори:

— Никъде, разхождам се, преди да си отида у дома.

— Тогава няма ли да ме изпратиш до редакцията, където трябва да прегледам коректурите? А след това ще пийнем по чаша.

— Да идем.

И те, като се хванаха под ръка, тръгнаха с тази свободна непринуденост, която се запазва между другари от училище и от полк.

— Какво правиш ти в Париж? — попита Форесте.

Дюроа сви рамене.

— Гладувам, просто гладувам. Като свърших службата, аз поисках да дойда тук да правя кариера, или по-вярно — да живея в Париж. И ето шест месеца стоя в Дирекцията на Северните железни пътища, получавам хиляда и петстотин франка годишно и нищо повече.

— Дявол да го вземе, това не е много съблазнително — каза Форесте.

— Уверявам те, така е. Но какво бих могъл да направя? Аз съм сам и не познавам никого, нямам никаква протекция.

Форесте го изгледа от петите до главата с поглед на опитен човек, който може да преценява положението, после каза с убедителен глас:

— Виждаш ли, мой любезни, тук всичко зависи от апломба. На ловкия човек е по-лесно да стане министър, отколкото директор на дирекция. Трябва да умееш да импонираш, а не да молиш. Но как ти не можа да намериш нещо по-хубаво от Железниците?

— Аз търсих навсякъде, но нищо не намерих. Засега имам друго предвид. Предлагат ми място за учител по езда в манежа „Пелерен“. Там поне ще имам три хиляди франка.

Форесте го прекъсна:

— Не прави тази глупост, даже ако ти дадат десет хиляди франка. С това ти изведнъж ще си преградиш пътя. В твоята дирекция поне никой не те вижда, можеш, ако съумееш, да се махнеш оттам и да направиш кариера. Но станеш ли учител по езда — свършено е. Това е все едно да бъдеш управител на ресторант, където обядва цял Париж. Щом започнеш да даваш уроци по езда на светските господа или на техните синове, те никога вече няма да се отнасят с тебе като с равен на тях.

Той замълча, помисли няколко секунди, после попита:

— Ти нали имаш диплом за бакалавър?

— Не, скъсаха ме и двата пъти.

— Това няма значение, ако си завършил курса. Когато говорят за Цицерон или за Тиберий, ти знаеш ли приблизително за кого става дума?

— Да, почти.

— Тъй, и никой повече и не знае, с изключение на някакви двадесет глупака, които, все едно, с това няма да отидат далеч. Да се прочуеш като знаещ съвсем не е трудно: трудността е да не допуснеш открито да те обвинят в невежество. Трябва да се лавира, да се избягват затруднителните положения, да се заобикалят пречките, да поставяш други в неловкост чрез помощта на енциклопедичния речник. Всички хора са глупави като гъски и ахмаци като риби.

Той говореше със спокойната насмешка на човек, който познава живота и се усмихваше, наблюдавайки минаващите. Но изведнъж той се закашля и се спря, за да престане кашлицата му, после с отпаднал глас каза:

— Не е ли възмутително да нямаш възможност да се отървеш от този бронхит? И това през най-горещите дни на лятото. О, тази зима ще ида да се лекувам в Мантон. Та нали, дявол да го вземе, здравето е най-важното нещо.

Те стигнаха до булевард „Пуасонер“ и се спряха пред голяма стъклена врата, върху стъклото на която беше залепен разтворен брой от вестник. Трима души се бяха спрели и го четяха.

Над вратата висеше, като възвание, една табела с големи огнени букви — „Ла ви франсез“. Фигурите на хората, които минаваха през осветеното от тези букви място, изведнъж ясно изпъкваха като при дневна светлина, след което отново се изгубваха в тъмнината.

Форесте блъсна вратата.

— Влез — каза той.

Дюроа влезе, изкачи се по една голяма нечиста стълба, която се виждаше от улицата и се озова в чакалнята, където двама лакеи се поклониха на приятеля му, после се спряха в стаята, която беше нещо като приемна, разхвърлена и потънала в прах, облечена в мътно зелен рипс, зацапан и някъде съвсем изгризан от мишките.

— Седни — каза Форесте, — аз ще се върна след пет минути.

И той изчезна през една от трите врати, които извеждаха от тази стая.

Някаква особена миризма, неуловима и странна, миризма на редакционна зала, изпълваше салона. Дюроа, малко смутен и замаян, не мърдаше. От време на време покрай него влизаха и излизаха бързо от една врата в друга хора — с такава бързина, че той не успяваше да ги види.

Това бяха или много млади хора, които си даваха вид на много заети, с листове хартия в ръце, която трепереше в тяхното бързо ходене; или словослагатели, под шарените блузи на които, изцапани с мастило, се виждаха чисто бели яки и сукнени панталони, каквито имаха и господарите им — те грижливо носеха коректури, които бяха още мокри.

Няколко пъти се появяваха господа, красиво облечени — в доста стегнали сюртуци и в ботинки, върховете на които бяха много заострени — навярно репортери от висшите кръгове, които носеха вечерната хроника.

Дойдоха и други — важни, съсредоточени, с високи шапки с плоски краища, фасон, който ги отличаваше от всички други хора.

Форесте се яви под ръка с един висок и слаб господин, на възраст от тридесет до четиридесет години, облечен в черен фрак и бяла яка, доста мургав, със засукани мустаци, с нахален и самодоволен вид.

Форесте му каза:

— Довиждане, драги учителю.

Господинът му стисна ръката:

— Довиждане, мили мой — и като подсвиркваше, заслиза по стълбата с тръстиково бастунче под мишница.

Дюроа попита:

— Кой е този?

— Това е Жак Ривал, известен хроникьор дуелист, той е дошъл да си прегледа коректурите. Гарен, Монтел и той са тримата най-добри парижки хроникьори. Той получава тук тридесет хиляди франка в годината за две статии седмично.

Като излизаха, те се срещнаха с един нисък човек, който беше с дълги побелели коси, имаше нечист вид и се изкачваше по стълбите с почивки.

Форесте се поклони ниско:

— Норбер дьо Варен — каза той, — поетът, автор на „Угаснали светила“, човек с цена. Всяка новела, която той ни дава се заплаща триста франка, макар най-дългата никога да няма повече от двеста реда. Но да влезем в „Наполитен“, аз горя от жажда.

Като седнаха на една маса в кафенето, Форесте поръча:

— Две чаши — и глътна своята бира наведнъж, докато Дюроа пиеше с бавни глътки, с наслада, сякаш беше някакво рядко и скъпоценно питие.

Форесте помълча, като че размишляваше за нещо, после каза изведнъж:

— Защо и ти да не си опиташ силите в журналистиката? Дюроа го погледна учудено, после каза:

— Но… За това… Защото аз никога нищо не съм писал.

— Можеш да опиташ. Аз бих ти уредил за репортер, да събираш за мен новини и сведения, да правиш посещения, да изпълняваш някои поръчки… В началото ти ще имаш двеста и петдесет франка и платени обиколки с файтон. Искаш ли да говоря с директора?

— Разбира се, искам.

— Тогава ела утре да вечеряш у дома, там ще се съберат пет-шест души — патронът г-н Валтер с жена си, Жак Ривал, Норбер дьо Варен, когото ти ей сега видя, и още една приятелка на жена ми. Бива ли?

Дюроа не отговори веднага, изчерви се и се смути. После смънка:

— Работата е в туй… че нямам подходящ костюм…

Форесте се учуди:

— Ти нямаш фрак? Дявол! А това нещо е необходимо. В Париж по-скоро можеш да минеш без място за спане, отколкото без фрак.

После изведнъж, като бръкна в джоба на жилетката си, извади купчина златни монети, взе два луидора, сложи ги пред своя бивш другар по служба и каза простичко:

— Ти ще ми ги върнеш, когато можеш. Вземи под наем или купи на изплащане необходимите ти дрехи, с една дума направи това, което трябва, и ела утре на вечеря, в седем и половина, на улица „Фонтан“ 17.

Трогнатият Дюроа взе парите като каза:

— Ти си много добър. Аз съм ти безкрайно благодарен. И бъди уверен, че няма да забравя…

Форесте го прекъсна:

— Стига, не бива. Да пием още по чаша, нали? — И извика: — Момче, две чаши бира!

Когато бирата бе изпита, журналистът предложи:

— Искаш ли да походим още един час?

— Разбира се.

Те тръгнаха по посока към църквата „Мадлен“.

— Какво да предприемем? — каза Форесте. — Казват, че в Париж за празноскитащият се винаги имало нещо занимателно. Това не е вярно. Когато аз се разхождам вечер, никога не зная къде да отида. В Булонската гора си струва да се отива само с жена, но невинаги има такива под ръка; кафе-концертите могат да забавляват само моя аптекар и жена му, но не и мен. В такъв случай какво да се прави? Нищо. Тук би трябвало да уредят зимна градина, нещо като парка „Монсо“, която да бъде отворена през цялата нощ, където би могло да се слуша хубава музика и да се пият разхладителни питиета под сенките на дърветата. Това не би било увеселително място, а място за разходка; за вход биха вземали скъпо, за да привлекат елегантни дами. Всички биха се разхождали по насипани с пясък алеи, осветени с електричество, седели биха и биха слушали музика по желание — отдалеч и отблизо. Някога е имало нещо такова в „Мюзар“, но с много кръчмарски вкус — недостатъчно елегантно, недостатъчно прилично, недостатъчно сериозно. Нужна е доста голяма, доста хубава градина. Това би било чудесно. Къде искаш да отидеш?

Дюроа, смутен, не знаеше какво да отговори.

— Аз никога не съм бил във „Фоли Бержен“. На драго сърце бих отишъл там — каза той.

Форесте се учуди:

— „Фоли Бержен“? По дяволите! Там ще се пържим като в пещ. Но нека — там все пак е забавно.

И двамата завиха към улица „Фобур Монмартър“.

Силно осветената фасада на зданието хвърляше ярки отблясъци по четирите околни улици. Цяла върволица от файтони се трупаше там.

Форесте влезе, Дюроа се спря:

— Ние забравихме да идем на касата.

Но Форесте отговори със самодоволен тон:

— Тези, които са с мен, никога не плащат.

Тримата проверители на билети се поклониха на Форесте. Стоящият в средата протегна ръка. Журналистът попита:

— Има ли хубава ложа?

— Разбира се, г-н Форесте.

Той взе подадения купон, блъсна вратата, обвита в кожа, и те се озоваха в залата.

Димът от цигарите обгръщаше като лека мъгла отдалечените части на сцената и другата част на салона. Издигащите се безброй белезникави струи от пурите и цигарите, които пушеха всички тия хора, образуваха лека мъгла, която се увеличаваше и се издигаше към тавана под широкия купол, над главите на зрителите от първия ред се превръщаше в облак от дим.

В широкия коридор около залата, където се лутат тълпи леки жени между тъмните силуети на мъжете, една група от тях причакваха влизащите пред един от трите бюфета, където седяха три продавачки на напитки и любов, напудрени и изпосталели. Зад тях имаше голямо огледало, което отразяваше техните гърбове, както и лицата на минаващите.

Форесте бързо вървеше напред с вид на човек, който има право на внимание.

Като се приближи до разпоредителя на ложите, той попита:

— Това ложа седемнадесет ли е?

— Тук, господине.

И те се озоваха в една малка дървена клетка, драпирана с червено, където имаше четири стола в един цвят. Те бяха слепени тъй близо един до друг, че едва ли можеше да се мине между тях. Приятелите седнаха. Надясно и наляво от тях се простираше дълъг, допрян с двата си края до сцената ред от такива еднакви клетки със седнали хора, на които се виждаха само главите.

На сцената три момчета в трико, от които едното беше високо, другото средно, а третото — ниско, правеха гимнастически фокуси.

Високото момче отначало вървеше с малки бързи крачки, усмихваше се и изпращаше с ръка поздрави, подобни на целувки. Под трикото личаха мускулите на ръцете и на нозете му. То излъчваше напред гърдите си, за да намали размерите на изпъкващия корем. Лицето му приличаше на лице на бръснар — грижлив път разделяше косите на две равни части точно по средата на главата. С грациозно подскачане то се озова на гимнастическия уред, и като увисна на ръцете си, въртеше се наоколо, като завъртяно колело; или като обтягаше ръцете си и изправяше тялото, оставаше неподвижно, хоризонтално виснало над уреда, като се държеше само на обтегнатите си ръце.

После скачаше на земята, отново се покланяше, като се усмихваше на ръкопляскащите от първите редове и се отдалечаваше в дъното на сцената, като показваше при всяка крачка мускулатурата на нозете си.

Второто момче, което не беше толкова високо, но по-набито, излизаше на свой ред и правеше същите упражнения; след това първото започваше отново, при все по-засилващото се одобрение на зрителите.

Но Дюроа съвсем не се интересуваше от това зрелище и, като обърна глава, започна да разглежда разхождащите се зад ложите мъже и леки жени.

Форесте му каза:

— Обърни внимание на първите редове: буржоа с жените и децата си — глупци, които идват тук да гледат. В ложите са простоватите и без особени интереси хора, няколко артисти, няколко второстепенни проститутки. А зад нас е всичката онази сбирщина, която Париж има. Какви са те? Погледни ги. Тук има от всичко по малко — от всички професии и от всички класи, но преобладават мръсниците. Служещи по банки, в министерства, магазини, репортери, сутеньори, офицери в цивилно облекло. Пияници във фракове, хапнали и пийнали в някоя кръчма, прекарващи тук времето си между Операта и Булеварда, още цяла гмеж подозрителни личности, неподдаващи се на анализ. Колкото се отнася до жените — те са от един вид: такива, които вечерят в „Америкен“; професионални проститутки — с цена от един до два луидора, дебнещи чужденците, които плащат пет луидора. Те съобщават на клиентите си кога не са ангажирани. В разстояние на шест години аз ги опознах всичките, срещам ги всяка вечер, цяла година в едни и същи места, с изключение на „Сен Лазар“ или друго подобно място, когато те се намират на лечение.

Дюроа не чуваше. Една от жените, която се беше подпряла с лакти на тяхната ложа, го гледаше. Това беше една пълна брюнетка, напудрена, с почернени клепачи под едро изписаните вежди. Нейният разкошен бюст се обтягаше от тъмен копринен корсаж; устните, начервени, подобно на рана, предаваха на лицето й нещо възбуждащо, възпламеняващо, което събуждаше страстни желания.

Тя повика с кимане на глава една от своите разхождащи се приятелки, блондинка с възруси коси, и й каза умишлено високо, за да може да се чуе:

— Погледни. Ето един красавец. Ако той поиска да ми плати десет златни, няма да се откажа.

Форесте се обърна и, като се усмихваше, удари Дюроа по бедрото:

— Това е по твой адрес; имаш успех, драги мой. Поздравявам те.

Някогашният подофицер се изчерви и с машинално движение на пръстите си пипна златните монети в джоба на жилетката си.

Завесата са спусна, оркестърът засвири валс. Дюроа каза:

— Да се разтъпчем ли край галерията?

— Както искаш.

Те излязоха и веднага бяха подети от вълната разхождащи се: блъскаха ги, притискаха ги от всички страни; те се движеха, като имаха пред очите си цяла гора от шапки. Проститутките, на двойки се мушкаха из тази тълпа от мъже, майсторски лавираха между гърбове, лакти, плещи, като че бяха в дома си и се чувстваха сред този поток от самци като риби във вода.

Дюроа, възхитен, вървеше по течението, като гълташе с наслада въздуха, напоен с тютюн, човешки изпарения и благоуханията на кокетките. Но Форесте почервеня, закашля се и се задуши.

— Да идем в градината — каза той.

И като завиха наляво, те се спряха в един ъгъл на градината, където имаше два фонтана. Под дърветата, край цинкови маси, бяха насядали пиещи мъже и жени.

— Да пием ли още по чаша? — попита Форесте.

— Да, с удоволствие.

Те седнаха, наблюдавайки минаващите. От време на време до тях се приближаваше жена, която питаше с банална усмивка: „Ще ме почерпите ли с нещо, господине?“ и отговора на Форесте беше: „Чаша вода от фонтана“. Тя се отдалечаваше като измърморваше: „Муцуна!“

Пълната брюнетка, която току-що се беше подпирала на преградката на тяхната ложа, отново се появи, като гордо вървеше под ръка с дебелата блондинка. Те бяха хубава двойка и много си приличаха.

Като забеляза Дюроа, тя се усмихна, сякаш погледите им бяха вече успели да си кажат един на друг някаква тайна; взе стол и много спокойно седна срещу него и, като накара и другарката си да седне, поръча с висок глас:

— Момче, два гренадина!

— Нима ти не се стесняваш? — каза учудено Форесте.

— Това е приятелят ти, който ме съблазнява — отговори тя. — Такъв красавец. Струва ми се, че той е способен да ме накара да върша глупости!

Дюроа, смутен, не знаеше какво да каже. Той засука мустаците си, като се усмихваше глупаво. Момчето донесе сиропа, който жените изпиха на един дъх. После те станаха. Брюнетката, като кимна с глава приятелски и леко като удари с ветрилото си Дюроа по рамото, каза:

— Благодаря, котенце. Ти май не обичаш да разговаряш. Двете тръгнаха, като кълчеха бедрата си.

Форесте започна да се смее на глас:

— Наистина, любезни мой, знаеш ли, че ти имаш успех сред жените? Това не трябва да се пренебрегва. С това може да се отиде далеч. — Помълча секунда, после отново с този мечтателен тон на човек, който мисли не на ум, а гласно, каза: — С тяхната помощ най-лесно може да се сполучи в живота.

Тъй като Дюроа продължаваше да се усмихва без да отговаря, той попита:

— Ти ще останеш ли още? Аз излизам. За мен стига.

— Да, ще остана още малко. Още не е късно.

Форесте стана.

— Е, тогава довиждане, до утре, не забравяй — номер 17, улица „Фонтан“, в седем и половина вечерта.

— До утре. Благодаря.

Стиснаха си ръцете и журналистът излезе.

Щом като той се махна, Дюроа се почувства свободен и отново радостно похвана златните монети в джоба си. После стана и бързо се озова в навалицата. Скоро той видя двете жени, блондинката и брюнетката, които се разхождаха с вид на бедни принцеси между мъжете.

Той тръгна право към тях, но когато се приближи, не се реши да проговори.

— Е, развърза ли ти се езика? — каза брюнетката.

Той измърмори: „Извинете“, без да бъде в състояние да измисли нещо друго, освен тази дума.

Тримата стояха на улицата, като затрудняваха движението на навалицата.

После тя изведнъж попита:

— Ще дойдеш ли с мен?

И той, треперещ от желание, отговори грубо:

— Да, но в себе си имам само една златна монета.

Тя снизходително се усмихна:

— Това е нищо.

И го взе под ръка в знак на съгласие.

Докато вървяха, той пресметна, че с останалите пари за утрешната вечеря ще може да вземе фрак в заем.