Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Fuenteovejuna, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(15.01.2010)

Издание:

Испански театър (XVI–XVII век)

Издателство „Народна култура“, 1972

История

  1. —Добавяне

Четвърта сцена

Същите, Менго, Барилдо, Фрондосо

 

Фрондосо:

Барилдо смята всеки ден

във спор безкраен да ни вкарва.

 

Барилдо:

Но днеска има между нас

кой да отсъди безпристрастно!

 

Менго:

Добре, добре, ала съгласно

облога всеки тук от вас —

ако спечеля — ще плати

това, което уговорим.

Съгласен съм така да спорим!

 

Барилдо:

Съгласен съм и аз. Но ти

какво залагаш?

 

Менго:

                                Таз триструнна

гъдулка. Аз не бих я дал

и за хамбар, препълнен цял

със жито! Дваж по-скъпо струва!

 

Барилдо:

Викни съда!

 

Фрондосо:

                        Добре дошли,

прекрасни дами!

 

Лауренсия:

                                Ние двете —

прекрасни дами?

 

Фрондосо:

                                Позволете,

приказват всички тъй, нали?

Днес бакалавърът навред

лиценциат се назовава,

и едноок слепецът става,

и кривогледът — разноглед,

недъгав куция наричат,

умник — надутия глупак,

а немарливия — добряк;

за грубияна пък обичат

да казват: е, войнишки нрав!

Големите уста са страстни,

а малките очички — ясни,

подлецът бил човек дребнав,

натрапникът бил мъж забавен,

бъбривият — голям мъдрец,

непоносимият — храбрец,

изгоненият — изоставен;

познатия зоват другар,

страхливеца — свенлив, кракът

голям — опора в дълъг път,

а глупостта — особен чар;

на сериозност е проява

мърморенето с важен вид,

за мъж достоен и мастит

плешивият навред минава;

наричат наглия правдив,

а тежко болния — настинал,

сънливия — неотпочинал,

а стиснатия — пестелив;

ревнивеца зоват го бледен,

хитреца — твърде находчив,

побъркания — изменчив,

а гърбавия — поприведен.

Сега усетихте ли вече,

че в най-изискан стил и вас

„прекрасни“ ви нарекох аз?

 

Лауренсия:

Фрондосо, във града далече

говорят тъй, но има тук

сред пасища, поля и ниви,

за хора, не така учтиви,

и речник, мъничко по-друг.

 

Фрондосо:

Кажи да чуем!

 

Лауренсия:

                        Изведнъж

по-инакви нещата стават…

Например, скучен назовават

тук всеки сериозен мъж,

наричат скромния безличен,

нахалния — роден с късмет,

безмълвния — от страх обзет,

учтивия — меланхоличен;

изобличителят е враг,

съветващият е досаден,

и съдията — безпощаден,

и милостивия — глупак;

благоразумния зоват

хитрец, сърдечния — ласкател,

а християнина — мечтател

за райския живот отвъд!

Да казваш правдата — това е

непредпазливост, да търпиш —

то значи много се боиш;

нещастен ли си — то се знае:

за всичко си виновен сам!

Когато честна е жената

ще кажат: няма ум в главата;

щом вярна е — недъг голям

у нея има, но го крие!…

Е, стига толкова!… поне

разбрахте ли ме или не?

 

Менго:

Цял дявол!… Страх да те побие!

 

Барилдо:

Говори доста умно тя.

 

Менго:

Когато попът във купела

кръщавал те една неделя,

не са премерили солта!

 

Лауренсия:

Но нещо спорехте? Кажи!

 

Фрондосо:

До спор достигнахме накрая.

Послушай…

 

Лауренсия:

                        Ще се постарая.

 

Фрондосо:

Внимание ни окажи!

 

Лауренсия:

Аз слушам вече с интерес!

 

Фрондосо:

В ума ти имам вяра много

и искам да отсъдиш строго.

 

Лауренсия:

Добре! Какъв е спорът днес?

 

Фрондосо:

Аз и Барилдо с Менго спорим.

 

Лауренсия:

И за какво?

 

Барилдо:

                        Отрича той

Неща най-очевидни.

 

Менго:

                                        Стой!

Лъжи не искам да говорим!

Аз съм за правдата!

 

Лауренсия:

                                        В туй няма

съмнение. Каква е тя?

 

Менго:

Не съществува любовта!

 

Лауренсия:

Пресилваш.

 

Барилдо:

                Глупост и измама!

Та без любовната омая

как съществувал би света?

 

Менго:

О, ако можех да чета,

щях философия да зная!

Ала безспорно е все пак,

че елементите враждуват

в природата и се редуват

във нея вечно ден и мрак,

вода и суша, пек и мраз…

В нас тая битка се пренася

и в жизнения път тя внася

кръв, жлъчка, флегматичност, страст.

За любовта там място няма!

 

Барилдо:

Не, Менго, тука и отвъд

живее всеки миг светът

в една хармония голяма.

Хармонията е любов.

И от любов се направлява,

и движи, и преобразява

животът — стар и вечно нов!

на всичко коренът е в нея!

 

Менго:

Аз не отричам любовта

в природата и знам, че тя

във всичко и навред живее.

Животът ни е подчинен

на нея. Всичко се изгражда

от неин глад и нейна жажда,

тя е у теб, тя е у мен,

на всекиго трепти в сърцето,

събужда вяра, дава сила

и от бедите е закрила!

Щом удар застраши лицето,

ръката се издига в миг,

за да го защити. Краката,

когато стигне ни бедата,

понасят ни без шум, без вик

и тялото ни те спасяват;

щом духне вятър, дигне прах —

очите са опасност! Тях

клепачите пък защитават.

Естествена любов е то.

 

Паскуала:

Какво тогава ни задяваш,

щом любовта и ти признаваш?

Напразно спорите!

 

Менго:

                                        Защо?

Аз казвам: всеки в тоя свят

обича себе си и няма

любов от тая по-голяма!

 

Паскуала:

Ти лъжеш и ме хваща яд!

Мъжът с какво ще покори

любимата си? Със внимание,

със думи, песни, обожание!

Щом дойде пролетта, дори

и зверовете търсят нежност!

 

Менго:

Но всичко туй — отбележи! —

е себелюбие!… Кажи,

какво е любовта?

 

Лауренсия:

                                Стремежът

към красотата.

 

Менго:

                                                И защо

стреми се тя към красотата?

 

Лауренсия:

Да й се наслади!

 

Менго:

                                Нещата

са ясни: любовта гнездо

за радост търси. Тъй ли?

 

Лауренсия:

                                                Да.

 

Менго:

Е, не излиза ли тогава,

че търси да се наслаждава

егоистично любовта?

 

Лауренсия:

Да, Менго ти ме убеди.

 

Менго:

Човек сам себе си обича

и именно това нарича

любов!

 

Барилдо:

                Свещеникът твърди

във проповед от свят амвон,

че имало любов, когато

единствено ценим душата —

тъй учел някой си Платон.

 

Паскуала:

Навлязохме във сложни теми,

които мъчат всеки ден

и най-големия учен

в училища и академии

и в разни университети.

 

Лауренсия:

Ти, Менго, гледаш на света

с особен взор, но любовта

дано ти пощади сърцето!

 

Менго:

А ти обичаш ли?

 

Лауренсия:

                                Честта си!

 

Фрондосо:

Да те накаже с ревност Бог!

 

Барилдо:

Е, кой е прав?

 

Паскуала:

                                За тоз облог

попитай хора беловласи,

клисарят нека или попът

да съдят спора ви докрай.

Тя още любовта не знай,

аз също нямам още опит,

не съм изгаряла от страст!

 

Фрондосо:

Как тя презира всички нас!