Лопе де Вега
Фуенте Овехуна (29)

Шестнадесета сцена

 

Музиканти (пеят):

Да живеят дълго

младите съпрузи!

Дълго да живеят!

 

Менго:

Не сте се трудили със дни

над тая песен, клетва давам!

 

Барилдо:

Добре, на тебе предоставям —

вземи и друга съчини!

 

Фрондосо:

Той, Менго, повече от бича

разбира, не от стихове!

 

Менго:

А ти по-тихо, че снове

наблизо някой и прилича

почти съвсем на командора!

 

Барилдо:

Недей го споменава ти,

защото той обезчести

невинни и достойни хора!

 

Менго:

Със него бяха сто войника,

А аз със прашката си — сам.

Виновен ли съм в нещо там?

………………………………

А с друг какво се случи, Боже!

С човек почтен, не казвам кой!

Завързан беше здраво той

и — ужас — клизма му се сложи

с мастило и трева лютива!

Как изтърпя — и досега

се чудя!

 

Барилдо:

                Хубава шега!

 

Менго:

Със клизмата шега не бива.

Макар че тя е цяр полезен,

пред нея бих избрал смъртта.

 

Фрондосо:

Сега изпей си песента!

Измисли ли по-нежна песен?

 

Менго:

„Небето моля — да живеят

съпрузите щастливи дни,

ни ревности, ни препирни

над обич да не надделеят,

дорде от радост уморени

не легнат в гроб успокоени.

О, нека дълго да живеят!“

 

Фрондосо:

Поет! Кълна се във небето!

 

Барилдо:

Как лесно съчинява той!

 

Менго:

Не бързай с този намек свой,

аз мисля друго за поета.

Ти майстор виждал ли си как

мекици прави? От тестото

откъсва, тегли на око той

и хвърля в маслото. И пак.

След малко време са готови —

добри, или пък не съвсем.

Едните са с издут корем,

а други — тънки и сурови,

едни са леко зачервени,

а други — със ужасен вид,

Едни събуждат апетит,

а други — гледаш — прегорени.

Като размислиш — и поета

така работи песента.

Омесва още сутринта

тестото меко на сюжета

и хвърля стих след стих в казана

на листа бял… А после мед

им слага той тук-там, през ред,

защото вярва, че ще стане

по-вкусна стоката! Тогава,

макар и малко да горчи,

с меда почти не ще личи,

и може би ще се продава!

Така поетът със надежда

стои пред пълния казан,

но… често той изяжда сам

това, което произвежда!

 

Барилдо:

Туй беше глупаво, уви!

От младите да чуем дума!

 

Лауренсия:

Ръка на всички ще целуна!

 

Хуан Рижия:

О, Господи, благослови!

А пък сега бащата нека

да каже своя благослов!

 

Естебан:

Хуан, отдавна съм готов.

Дано в живота ни навеки

Бог бди над нашите деца!

 

Фрондосо:

Ах, двамата благословете!

 

Хуан Рижия:

Хей, музикантите… Свирете

за двете влюбени сърца!

 

Музикантите (пеят):

„От Фуенте Овехуна

тръгва хубава девойка,

по петите й я следва

рицар горд на Калатрава.

И уплашена момата

влиза в тъмната горица,

прави се, че го не вижда,

и зад клоните се крие.

А пък рицарят говори:

— Но защо от мен се криеш,

хубавице-мургавице?

Острият ми поглед може

през стени да те открие!

Рицарят се приближава,

и момата, в смут обзета,

иска клоните да стори

като мъничко прозорче

със разцъфнала решетка.

Ала този, който люби,

прекосява лесно даже

планини и океани.

И такива думи казва

Рицарят на Калатрава:

— Но защо от мен се криеш,

хубавице-мургавице?

Моят влюбен поглед може

през стени да те открие!“