Лопе де Вега
Фуенте Овехуна (4)

Трета сцена

 

Лауренсия:

Дано се вече не завърне!

 

Паскуала:

Аз мислех, че щом тръгне той

в далечен път на кървав бой,

скръбта и тебе ще обгърне!

 

Лауренсия:

Дано забрави пътя към

Фуенте Овехуна!

 

Паскуала:

                                Мила,

дано сега да съм сгрешила,

но колко като тебе съм

до днеска виждала! Сърцето

е благородно меко, знай!

 

Лауренсия:

О, не, сърцето ми е май

по-твърдо и от дъб столетен.

 

Паскуала:

Преди от извора да пия,

не плюя в тъмната вода!

 

Лауренсия:

Аз отказа ще потвърдя!

Пред никой нищо аз не крия!

Не съм жена за командора,

пък и жена не търси той.

Или е друг съветът твой?

 

Паскуала:

Не!

 

Лауренсия:

        Как ще понеса позора?

Момичетата подлудяха

от ласкавите му слова.

Какво се случи след това?

От срам едва ли не умряха.

 

Паскуала:

Ще бъде чудо, ако можеш

да се спасиш от тоя звяр!

 

Лауренсия:

За всяка болка има цяр

и ти напразно се тревожиш.

Сърцето ми не ще смути.

Цял месец се измина вече,

откакто с дарове и речи

се мъчи да ме прелъсти.

Чрез Флорес той ми обеща

чудесна рокля, огърлица

ми прати с хитрата лисица

Ортуньо… А какви неща

говореха те полугласно

за любовта му! Но от тях

наместо страст ме хвана страх!

Не ще успеят, не!

 

Паскуала:

                                ужасно!

Къде успяха този път

да те пресрещнат?

 

Лауренсия:

                                Край реката

преди три дни.

 

Паскуала:

                                Ах, ти, горката!

Боя се, че ще те склонят!

 

Лауренсия:

Кого?

 

Паскуала:

        Не баба ти…

 

Лауренсия:

                                Мълчи!

Аз вкусно пиле съм, така е,

но командорът нека знае:

щом хапне — ще му загорчи!

Аз предпочитам, Паскуала,

да стана рано сутринта

и къшей хляб върху жарта

да туря със сланинка бяла.

А после колко е приятно

самичка тайно в тоя час

да пийнеш — както правя аз —

две глътки вино ароматно!

На обед пък не е беда

да гледаш как месото плава

сред зелето и се сварява

посред накъдрена вода!

След път щом връщаш се дома,

вечерята додето стане,

да си похапнеш патладжани

с парче сланинка пак — нима

не е чудесно?… А щом светне

небето с ясен звездопад,

да щипнеш едър грозд!… От град

пази го, боже всеприветни!

Знай, по̀ обичам аз това,

а не лукавствата, които

ни ги предлагат упорито

с безброй нагиздени слова

и обещания мъжете,

в страстта когато запламтят!…

А ни захвърлят насред път,

когато паднем им в ръцете!

Познавам подлия им нрав —

щастлива лягаш вечерта,

а като станеш сутринта,

обзема те и срам, и гняв!

 

Паскуала:

Уви, мъжете са такива.

Разлюбят ли те — начаса

те по-неблагодарни са

и от онези врабчета сиви.

Когато зима студени,

лети в прозореца врабчето,

кълве трохи, мете с крилцето

и моли: „Вътре ме пусни!“

Но пролетта като повей

и грейнат нивите зелени —

прощавай, ний сме разделени,

ни благодарност, ни здравей!

Навред подскачат — подлеците! —

и даже „Махай се!“ крещят.

Така мъжете се държат,

когато втръснат им жените.

Били сме им душата ний,

живот, и сън, и лъч небесен.

А после? Начинът е лесен:

„Пусни ме“ става „Напусни“.

 

Лауренсия:

На мъж не бива да се вярва!

 

Паскуала:

Ти мислиш също като мен!