Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (31)

30. Глава

Няколко минути преди края на работния ден Ивлин и останалите служители се приготвяха да си тръгват. Ивлин влезе в кабинета на Катерин.

— В „Крайтириън“ дават „Чудо на 34-та улица“. Много го хвалят. Искаш ли да го гледаме тази вечер?

— Не мога — отговори Катерин. — Благодаря ти, Ивлин. Обещах на Джери Хейли да отида на театър с него.

— Тези хора не ти дават да дишаш. Е, добре. Приятно прекарване.

Катерин чу как колегите й излизат един по един. Най-накрая настъпи тишина. Хвърли последен поглед на бюрото, увери се, че всичко е на място, облече палтото си, взе чантата и тръгна по коридора. Вече бе до вратата, когато телефонът в стаята й иззвъня. Катерин се поколеба. Дали да се върне? Погледна часовника си, закъсняваше. Телефонът продължаваше да звъни. Тя изтича и вдигна слушалката.

— Ало.

— Катерин — прозвуча тревожният и задъхан глас на Алан Хамилтън. — Добре, че те хванах.

— Случило ли се е нещо?

— В голяма опасност си. Те ще се опитат да те убият.

Тя тихичко простена. Най-страшните й кошмари се оказаха действителност. Усети, че й прилошава.

— Кой ще ме убие?

— Не зная. Но искам да стоиш там. Не излизай от кабинета. С никого не разговаряй. Идвам да те взема.

— Алан, аз…

— Не се тревожи. Заключи се. Идвам. Всичко ще се оправи.

Линията прекъсна.

Катерин бавно остави слушалката на място.

— О, Господи! — въздъхна тя.

На прага на кабинета й се появи Атанас. Видя колко пребледняла е Катерин и бързо се приближи до нея.

— Случило ли се е нещо, госпожице Алегзандър?

— Някой… някой ще се опита да ме убие — рече тя, като се обърна към него.

Той я гледаше изненадан.

— Но кой? Кой може да иска такова нещо?

— Не зная.

На външната врата се почука. Атанас я погледна.

— Да отида ли да…?

— Не — бързо го спря тя. — Не пускай никого. Доктор Хамилтън е тръгнал насам.

Отново почукаха на вратата. Този път по-силно.

— Може да се скриете в мазето — прошепна Атанас. — Там ще сте на сигурно място.

— Добре — кимна тя нервно.

Двамата се запътиха към дъното на коридора, където се намираше вратата за стълбището.

— Когато доктор Хамилтън пристигне, кажи му къде съм.

— Няма ли да ви е страх сама долу?

— Не.

Атанас запали лампата и я поведе по стълбите.

— Тук никой няма да ви открие — увери я той. — Но кой би искал да ви убие?

Тя мислеше за Константин Демирис и сънищата си. Той ще те убие. Но това бе само сън.

— Не съм сигурна.

Атанас се извърна и я изгледа.

— Мисля, че зная кой е.

— Кой?

— Аз. — Незнайно как в ръката му блесна нож.

Той го опря в гърлото й.

— Недей, не е време за игра.

Тя усети силния натиск на ножа.

— Чела ли си „Среща в Самара“, Катерин? Не? Е, сега е вече малко късно. Разказва се за един човек, който успял да се спаси от смъртта. Отишъл в Самара, но смъртта го чакала там. Тук ще бъде твоята Самара, Катерин.

Отвратително бе да слуша тези ужасяващи слова от устата на това уж невинно момче.

— Но моля те, какво правиш…

Той я удари през лицето.

— Смяташ, че едно толкова малко момче не може да го направи ли? Е, успях ли да те изненадам? Това е защото съм прекрасен актьор. А знаеш ли защо изглеждам толкова млад? Защото докато растях, нямаше достатъчно храна. Живеех от остатъците, които събирах от кофите за смет. — Той държеше ножа, опрян в гърлото й, и я избутваше към стената. — Когато бях малък, войниците изнасилиха майка ми и баща ми, след това ги посякоха, а накрая изнасилиха и мен. Захвърлиха ме там, за да умра.

Той я избутваше все по-навътре в мазето.

— Никога не съм направила нещо, с което да те засегна.

В тази работа няма нищо лично — засмя се той. — Само си върша работата. Струваш петдесет хиляди долара мъртва.

Сякаш завеса се спусна пред очите й. Част от душата й се отдели, за да наблюдава всичко отстрани.

— Страхотен план бях измислил за нас двамата. Но шефът нещо се разбърза и ще се наложи да импровизираме.

Катерин все по-осезателно усещаше върха на ножа. Атанас разпра деколтето й.

— Хубаво — рече той. — Много хубаво. Бях замислил едно весело прекарване с теб, но щом твоето докторче идва насам, няма да ни остане време. Жалко. Страхотен любовник съм.

Катерин се задушаваше, едва си поемаше дъх. Атанас бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади бутилка. Течността беше бледожълта.

— Пила ли си някога сливова? Сега ще пийнем за теб и за твоята гибел. Какво ще кажеш, а? — Той дръпна ножа за малко, за да отвори с него бутилката и в този миг Катерин се изкуши да побегне.

— Хайде — рече Атанас. — Опитай. Моля те.

— Виж какво — подзе Катерин — Ще ти платя…

— Спести си усилието — Атанас гаврътна голяма глътка и й подаде бутилката. — Пий — заповяда той.

— Не. Не искам…

— Пий!

Катерин пое бутилката и пийна съвсем малко. Силният алкохол изгори гърлото й. Атанас отново надигна шишето.

— Кой пропя пред твоя лекар, че някой се кани да те убие?

— Не зная…

— Е, вече няма значение. — Атанас посочи дебелия стълб, който подпираше тавана и рече: — Иди там!

Катерин обърна очи към вратата. Усети стоманеното острие.

— Не ме карай да повтарям.

Катерин отиде до стълба.

— Браво на теб. Сядай на земята — каза Атанас и обърна глава. В този миг Катерин се спусна напред.

Затича се към стълбището, а сърцето й щеше да изхвръкне. Бягаше с всички сили. Стигна първото стъпало, после второто и в същия миг усети, как ръката му сграбчва крака й и я дръпва назад. Беше невероятно силен.

— Кучка! — Той впи пръсти в косите й и извърна лицето й към себе си. — Опиташ ли още веднъж, ще ти счупя краката.

Усети острието на ножа между лопатките на гърба си.

— Тръгвай!

Атанас я върна до стълба и я блъсна на земята.

— Не мърдай оттук!

Атанас спря до купчината кашони, вързани със здраво въже. Отряза две парчета от него и се върна при нея.

— Сложи ръцете си зад стълба.

— Но Не искам…

Той я удари през лицето и пред очите й заиграха червени кръгове.

— Никога не ми казвай „не“. Прави каквото ти казвам, преди да съм отрязал тъпата ти глава.

Катерин послушно изпълни нареждането му и само след миг връвта се впи в китките й. Усети, че кръвообращението й спира.

— Моля те — простена тя. — Много е стегнато.

— Много е добре — ухили се той. После завърза глезените й. След това се изправи. — Ето. Готово. Здраво и удобно. — Отпи още една голяма глътка. — Не искаш ли да си пийнеш още малко?

Катерин поклати глава.

— Както искаш — сви рамене той.

Тя го гледаше как надига за пореден път шишето. Може да се напие и да заспи, помисли си тя отчаяно.

— Изпивам поне четвърт на ден — похвали се той и остави празното шише на циментовия под. — Е, да се залавяме за работа.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ти приготвим един нещастен случай. Този път ще бъде истински шедьовър. Може дори да поискам двойна такса от Демирис.

Демирис! Значи не е било сън! Той е бил зад всичко това. Но защо?

Атанас отиде до грамадния котел. Свали предпазния капак и заразглежда сигналната светлина и осемте нагревателя. Предпазният клапан бе поставен в специално гнездо. Атанас пъхна една треска така, че блокира действието на клапата и завъртя копчето на максимума. Стрелката на циферблата показваше 150 градуса. Доволен от свършеното, се върна при Катерин.

— Спомняш ли си колко ядове си имахме с тази „пещ“? — попита Атанас. — Е, в крайна сметка ще се наложи да експлодира. Когато стрелката стигне четиристотин градуса, котелът ще избухне. Знаеш ли какво ще стане тогава? Газовите инсталации ще се разкъсат и всичко ще пламне. Цялата сграда ще избухне като бомба.

— Ти си полудял! Има невинни хора, които…

— Няма невинни хора. Вие американците вярвате в щастливия край, нали? Големи глупаци сте. Няма такива неща. — Той се пресегна и провери здраво ли са вързани ръцете й. Въжето бе разранило китките й, Атанас прокара бавно ръце по гърдите на Катерин, наведе се и ги целуна. — Колко жалко, че нямаме време. Дори не можеш да си представиш какво губиш. — Сграбчи косите й и впи устни в нейните. Блъсна я миризмата на ракия. — Сбогом, Катерин — рече той и се изправи.

— Не ме оставяй — простена тя. — Нека да поговорим…

— Трябва да хвана самолета. Връщам се в Атина. — Тя го изпрати с поглед. — Ще оставя лампата да свети, за да не пропуснеш нещо.

Миг по-късно Катерин чу как тежката врата на мазето се затръшна, резето щракна и настъпи тишина. Беше съвсем сама. Вдигна очи към циферблата. Стрелката бързо се движеше нагоре. 160, после 170 градуса. Катерин отчаяно се мъчеше да освободи ръцете си, но колкото повече дърпаше, толкова по-здраво се затягаше възелът. Погледна отново стрелката — 180 градуса. Нямаше изход. Всичко беше напразно.

 

 

Алан Хамилтън караше с бясна скорост по „Уимпоул“, без да обръща внимание на звука на клаксоните. Улицата пред него беше блокирана от коли. Зави към площад „Портланд“, а оттам към Оксфърд Съркъс. Тук задръстването бе още по-голямо и той почти спря.

В мазето на Бонд стрийт 217 стрелката бе стигнала 200 градуса. Ставаше все по-топло.

 

 

Колите почти не помръдваха. Хората се прибираха от работа, отиваха на вечеря или на театър. Алан Хамилтън седеше зад кормилото, притеснен до смърт. Дали да не се обадя в полицията? Но каква полза? Някаква моя пациентка си въобразила, че ще я убиват. Само ще ми се изсмеят. Не, трябва да стигна там час по-скоро. Колите се раздвижиха.

 

 

Стрелката бе стигнала 300 градуса. Вътре бе непоносимо горещо. Тя направи пореден опит да освободи ръцете си, одра китките си, но отново без какъвто и да било резултат.

 

 

Той зави по Оксфърд Стрийт, прекоси пешеходната зона, едва не блъсна две възрастни дами, чу яростното изсвирване на полицейска свирка. В първия миг реши, че трябва да спре, но бързо се отказа. Продължи напред.

На една пресечка грамаден тежкотоварен камион препречи пътя му. Алан натискаше клаксона нетърпеливо. Подаде глава от прозореца и изкрещя:

— Хайде, тръгвай!

Шофьорът го изгледа.

— Да няма някъде пожар, че си се разбързал така.

Когато най-сетне колите пред него се поразчистиха, той натисна педала на газта и се понесе към Бонд Стрийт. Разстояние, което друг път му отнемаше десетина минути, този път измина за половин час.

 

 

Стрелката сочеше 400 градуса.

 

 

Слава Богу, най-сетне стигна сградата. Алан спря колата на тротоара на отсрещната страна на улицата. Отвори вратата на колата и се затича. Пред входа усети как под краката му земята се разлюлява. Сградата избухна сякаш бе огромна бомба. Из въздуха се разлетяха пламъци и отломки.

И смърт.