Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (29)

28. Глава

Катерин научи за арестуването на Константин Демирис от заглавията на вестниците. Не можеше да повярва! Когато отиде на работа, всички бяха в траурно настроение.

— Чу ли новината? — завайка се Ивлин. — Какво ще правим сега?

— Ще се стараем да се държим така, както винаги е искал. Сигурна съм, че има някаква грешка. Ще се опитам да се свържа с него по телефона.

Но това бе невъзможно.

Константин Демирис бе най-важният затворник, който някога бе лежал в Централния затвор на Атина. Прокурорът бе наредил отношението към него да бъде като към всеки задържан. Демирис бе поискал достъп до телефон, телекс и куриерска служба. Всичките му искания бяха отхвърлени.

Той не можеше да си отговори кой може да е убил Мелина. В началото допускаше, че това е крадец, изненадан от Мелина в момента, когато е тършувал във вилата. Но щом чу доказателствата, веднага му стана ясно, че някой му е скроил номер. Но кой? Кой? Най-вероятно — Спирос Ламбру. Спирос обаче обичаше сестра си като никой друг на този свят, и никога не би допуснал такова нещо.

Подозренията му се прехвърлиха към бандата на Тони Ризоли. Вероятно са разбрали какво е постигнало Тони и кой е виновен за това и бяха решили да си отмъстят по този начин. Но едва ли. Ако мафията искаше да разчисти сметките си с него, той щеше да го знае предварително.

И така, седнал в килията, Демирис прехвърляше една след друга всички възможности, опитвайки се да разреши загадката. След като отхвърли всички варианти, стигна до предположението, че Мелина бе извършила самоубийство. По този начин го бе хванала натясно със собствената си смърт. Демирис си спомни номера, който бе скроил на Ноел Паж и Лари Дъглас, и как по горчива ирония на съдбата се бе озовал в почти същото положение. Щяха да го съдят за убийство, което не бе извършил.

— Адвокатът ви е тук — каза надзирателят.

Демирис се изправи и го последва в малката стая за свиждане. Адвокатът го чакаше. Казваше се Василики, петдесетгодишен, с побеляла коса и профил на филмова звезда. Носеше му се славата на първокласен специалист по криминални дела. Но достатъчно ли бе това?

— Имате петнайсет минути — съобщи надзирателят и ги остави сами.

— Е, кога ще ме измъкнете оттук? — попита раздразнено Демирис. — За какво ви плащам?

— Господин Демирис, не мисля, че ще е толкова лесно. Главният прокурор отказва да…

— Главният прокурор е истински глупак. Не могат да ме държат тук. Ами гаранцията? Ще им дам колкото пари поискат.

Василики стисна притеснено устни.

— Отказаха пускане под гаранция. Прегледах доказателствата, които полицията има срещу вас, и… трябва да призная, че са доста тревожни.

— Тревожни или не, аз не съм убил Мелина. Невинен съм!

— Да, разбира се. Имате ли някаква представа кой може да го е извършил?

— Жена ми се е самоубила.

Адвокатът зяпна.

— Извинете, господин Демирис, но това надали е най-правилната защита — рече той, след като се съвзе от изненадата. — Налага се да измислите нещо по-добро.

Демирис чудесно знаеше, че е съвсем прав. Нямаше съдебни заседатели в света, които да приемат неговата версия.

Рано на следващата сутрин адвокатът отново посети Демирис.

— Не нося добри новини.

Демирис едва се сдържа да не се изсмее с глас. Стоеше в затвора с перспективата да получи смъртна присъда, а този глупак му казва, че има лоши новини. По-лошо от това, здраве му кажи.

— И какви са те?

— Става дума за вашия щурей.

— Спирос ли? Е?

— Получих информация, че е бил в полицията и съобщил, че Катерин Дъглас е още жива. Не познавам добре делото на Ноел Паж и Лари Дъглас, но…

Константин Демирис не го слушаше. Тревогите около собствената му съдба съвсем бяха изместили от съзнанието мислите за Катерин. Ако я откриеха и проговореше, щяха да му лепнат и обвинение за смъртта на Ноел и Лари. Изпратил бе човек да се погрижи за нея, но ето че задачата стана спешна.

Той се пресегна през масата и стисна ръката на адвоката.

— Искам веднага да изпратите съобщение в Лондон.

 

 

Прочете съобщението два пъти и усети, че отново го обзема сексуалната възбуда, която го връхлиташе винаги, когато започваше да работи по дадена задача. Все едно играеше ролята на Бог. Той решаваше кой да живее и кой да умре. Само че имаше един проблем. Ако трябваше веднага да се заеме с това, нямаше да му остане време да подготви плана си. Налагаше се да импровизира нещо. За да заприлича на нещастен случай. Тази вечер.