Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (24)

23. Глава

Крайморската вила на Константин Демирис бе на три мили северно от Пирея. Демирис пристигна там към седем вечерта. Спря пред гаража, излезе от колата и се запъти към къщата. Още не бе стигнал пред вратата и тя се отвори. На прага стоеше непознат мъж.

— Добър вечер, господин Демирис.

Вътре имаше пет-шест полицаи.

— Какво става тук? — попита Константин.

— Аз съм лейтенант от полицията, казвам се Теофилос и…

Демирис го избута и влезе в хола. Всичко беше надолу с главата. Столовете и масите бяха преобърнати. Една от роклите на Мелина се търкаляше скъсана на пода. Демирис я вдигна.

— Къде е жена ми? Имахме среща.

— Няма я тук — отговори лейтенантът. — Претърсихме къщата, огледахме и плажа. По всичко личи, че в къщата са влизали крадци.

— Но къде е Мелина? Тя ли ви повика? Тук ли беше тя?

— Според нас е идвала по някое време. — Лейтенантът му подаде дамски часовник. Стъклото бе счупено, стрелките показваха три часа.

— Това часовникът на вашата жена ли е?

— Прилича на него.

— На гърба е написано „На Мелина с обич, Коста.“

— Значи е нейният. Подарък за рождения й ден.

Теофилос посочи няколко тъмни петна по килима.

— Това е кръв. — Мъжът вдигна и един нож, като внимаваше да не го докосне до дръжката. Острието бе цялото в кръв.

— Виждали ли сте този нож?

Демирис хвърли бегъл поглед на ножа.

— Не. Да не искате да кажете, че е мъртва?

— Много е възможно, господине. Открихме по пясъка следи от кръв, които водеха към водата.

— Боже Господи! — рече Демирис.

— За щастие отпечатъците по дръжката са съвсем ясни.

Демирис се отпусна на един стол.

— Значи ще хванете престъпника.

— Да, при условие, че има досие при нас. Следи от пръсти има по цялата къща и ще трябва да определим на кого са. Ако нямате нищо против, ще вземем и вашите — за да ги елиминираме.

— Разбира се — рече Демирис след кратко колебание.

— Колегата ще се погрижи за това.

Демирис приближи полицая, който държеше тампон с мастило за снемане на отпечатъци.

— Бихте ли поставили пръстите си тук, господине. — След минута всичко бе готово. — Чиста формалност.

— Да, разбирам.

Лейтенант Теофилос подаде на Демирис малка визитна картичка.

— Можете ли да ни кажете нещо за това, господин Демирис?

На нея пишеше ЧАСТНА ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ „КАТЕЛАНОС“. Върна я на полицая.

— Не. Важно ли е?

— Засега не мога да кажа. Ще проверим.

— Естествено. Искам да направите всичко възможно, за да разберете кой е виновен. И ми съобщете, ако откриете нещо във връзка с жена ми.

Лейтенант Теофилос го погледна и кимна.

— Не се безпокойте. Веднага ще ви известим.

Мелина. Златното момиче, привлекателната умна и забавна Мелина. Колко хубаво бе всичко в началото. След това тя уби техния син, а за такова нещо прошка няма. Единствено смъртта…

 

 

Към обяд на следващия ден го потърсиха. Константин Демирис имаше важно съвещание, когато уредбата на бюрото му иззвъня.

— Прощавайте, господин Демирис… — рече секретарката.

— Казах ви да не ме безпокоите.

— Зная, господине, но на телефона е инспектор Лаванос. Твърди, че е спешно. Да му кажа ли, че…

— Не, свържи ме. Моля да ме извините за момент, господа — обърна се той към мъжете в кабинета. Вдигна слушалката и каза: — Демирис на телефона.

— Обажда се главен инспектор Лаванос от Централното управление. Имаме сведения, които може би ще ви заинтересуват. Ще ви бъде ли удобно да дойдете в управлението?

— Сведенията във връзка с жена ми ли са?

— Ако нямате нищо против, предпочитам да не го обсъждам по телефона.

Демирис се поколеба, но каза:

— Идвам веднага. — Остави слушалката и се обърна към присъстващите в кабинета. — Предлагам да минете в залата за обяд и там да обсъдите предложението ми. Надявам се да съм тук за обяда.

Думите му бяха посрещнати с одобрителен шум. След пет минути той беше на път за полицейското управление.

 

 

В кабинета на инспектора го чакаха пет-шест души. Сред тях бе и лейтенантът, с когото се запозна във вилата. Представиха му и прокурора Делма.

Нисък набит мъж, с надвиснали над очите вежди, той имаше кръгло лице и безскрупулен поглед.

— Какво се е случило? — попита Демирис. — Имате ли някакви вести от жена ми?

— Честно да ви кажа — започна главният инспектор, — попаднахме на данни, които ни озадачиха и се надяваме, че ще можете да ни помогнете.

— Зная твърде малко, за да ви бъда полезен. Всичко е толкова неочаквано…

— Вие имахте среща с жена си в три часа във вилата, нали?

— Моля? Не. Госпожа Демирис ми телефонира и поиска да се срещнем там в седем часа.

— Странно, прислужничката у дома ви ни каза, че около два часа сте телефонирали на жена си и сте настояли тя да отиде във вилата и да ви чака там.

— Нещо не е разбрала. Жена ми се обади, за да ми каже, че ще ме чака в седем вечерта.

— Разбирам. Значи прислужничката не е разбрала.

— Очевидно.

— Знаете ли какви са били причините жена ви да ви повика на такава среща?

— Предполагам, за да ме уговаря да се откажа от развода.

— Казали сте на жена си, че имате намерение да се развеждате?

— Да.

— Прислужничката твърди, че е дочула телефонен разговор на госпожа Демирис с вас, от който е разбрала, че жена ви иска развод.

— Пукната пара не давам за това, какво казва прислужничката. Ще трябва да повярвате на мен.

— Господин Демирис, държите ли бански гащета във вилата си?

— Във вилата ли? Не. Отдавна се отказах да се къпя в морето. Плувам само в басейна у дома.

Главният инспектор отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади чифт бански гащета в найлонов плик. Вдигна ги, за да може Демирис да ги разгледа.

— Ваши ли са?

— Може и да са мои.

— С вашите инициали са.

— Да, май че са мои.

— Намерихме ги в един шкаф във вилата ви.

— Така ли? Вероятно са забравени там. Но защо…?

— Още са мокри от морската вода. Анализът показа, че това е вода от вашето заливче. Имат и петна от кръв.

В стаята бе станало много горещо.

— Значи някой друг ги е оставил там — твърде заяви Демирис.

— Защо ще го прави? — попита прокурорът. — Този въпрос също не е изяснен.

Главният инспектор взе малкото пликче на бюрото и извади от него златно копче.

— Моите хора го намериха под един килим във вилата. Познавате ли го?

— Не.

— От ваше сако е. Позволихме си да прегледаме гардероба ви тази сутрин. На един от блейзерите ви липсва точно такова копче. Конците напълно съвпадат. Само преди седмица сакото е било на химическо чистене.

— Не съм…

— Господин Демирис, вие споменахте, че сте съобщили на жена си, че искате развод, а тя се е опитала да ви разубеди.

— Точно така.

Главният инспектор взе в ръка визитната картичка, която му бе показал във вилата предишния ден.

— Изпратихме човек в детективска агенция „Кателанос“

— Казах ви, че никога не съм чувал за тях.

— Жена ви ги е наела, за да я охраняват.

— Мелина? — стъписан възкликна Демирис. — Но от какво да я охраняват?

— От вас. Според собственика на фирмата, жена ви е искала да се разведе с вас и вие сте я предупредили, че ако подаде молба, ще я убиете. Попитал я защо не отиде в полицията, за да поиска защита. Отговорила, че не иска да се шуми около случая.

— Тръгвам си, защото не желая да слушам повече тези лъжи. Няма смисъл да…

Главният инспектор издърпа едно чекмедже и извади ножа, който бяха намерили във вилата.

— Вчера сте казали на офицера, че не познавате този нож.

— Точно така.

— Но по него открихме ваши отпечатъци.

Демирис зяпна от изненада.

— Мои? Трябва да има някаква грешка. Това не е възможно!

Умът му трескаво работеше. Бързо прехвърли доказателствата, които едно след друго се трупаха срещу него: прислужничката твърди, че се е обадил на жена си в два и е поръчал да отиде сама във вилата край морето… банските му гащета, покрити с кръв… копче от негов блейзер… нож с неговите отпечатъци по дръжката.

— Как не разбирате, идиоти такива, че цялата работа е скалъпена — разкрещя се той. — Някой е занесъл банските във вилата, напръскал е тях и ножа с кръв, откъснал е копче от сакото ми и…

Прокурорът го прекъсна:

— Господин Демирис, обяснете ни, моля ви, защо по дръжката на ножа има ваши отпечатъци?

— Това… това не зная. Всъщност, чакайте. Спомних си. Мелина ме помоли да срежа връвта на някакъв пакет. Това сигурно е ножът, който ми подаде. Ето защо и отпечатъците ми са на него.

— И какво имаше в пакета?

— Ами не зная.

— Как така?

— Само срязах връвта. Тя изобщо не отвори пакета.

— Как си обяснявате присъствието на капки кръв върху килима и пясъка, по посока на водата?

— За мен е очевидно бързо го прекъсна Демирис, — че Мелина се е порязала и е тръгнала към морето, за да си помислите, че съм я убил. Опитва се да си отмъсти, защото й казах, че ще се разведа с нея. А сега положително се е скрила някъде и тайничко се смее, защото си мисли, че ще ме арестувате. Мелина е жива и здрава точно толкова, колкото и аз.

— Де да беше така, господине — сериозно заяви прокурорът. — Тази сутрин извадихме тялото й от морето. Била е намушкана с нож и удавена. Господин Демирис, задържам ви по обвинение в убийството на жена ви.