Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (20)

19. Глава

— Добро утро, Катерин. Как се чувстваш днес?

— Добре, Коста. Благодаря.

— По-добре ли си?

— Да.

— Радвам се. Изпращам група специалисти в Лондон, за да проверят как вървят нещата. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако се погрижиш за тях.

— Разбира се. Кога пристигат?

— Утре сутринта.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Знам, че мога да разчитам на теб. Благодаря ти, Катерин.

— Няма защо.

Сбогом Катерин. Връзката прекъсна.

 

 

И с това свършихме! Константин Демирис се облегна назад и потъна в размисъл. Ликвидирането на Катерин Алегзандър означаваше край на неуредените сметки. Щеше да му остане време да обърне повече внимание на жена си и брат й.

— Тази вечер ще имаме гости. Няколко експерти. Искам да си домакинята на масата.

Толкова отдавна не я беше канил с гостите си, че Мелина искрено се зарадва. Може би всичко ще започне поновому.

 

 

Вечерята не промени нищо. Пристигнаха трима мъже, вечеряха и си отидоха. Не се случи нищо особено.

Представиха я съвсем формално и тя стоя през цялото време безучастна, докато мъжът й забавляваше гостите. Почти бе забравила колко очарователен може да бъде той. Разказваше забавни истории, засипваше ги с комплименти и те се чувстваха поласкани. Седяха на масата на един известен човек и показваха, че си дават сметка за това. Мелина не успя да се включи в разговора. Всеки път, когато понечеше да каже нещо, Коста я прекъсваше и тя реши да мълчи.

Защо тогава искаше да присъствам?

На сбогуване Демирис им каза:

— Самолетът ви за Лондон излита рано сутринта. Сигурен съм, че всичко ще мине добре.

Мъжете си отидоха.

 

 

На другата сутрин групата пристигна в Лондон. Тримата пратеници бяха с различна националност.

Американецът Джери Хейли беше висок, мускулест, с дружелюбно, открито лице и с тъмносиви очи. Катерин никога не беше виждала толкова големи ръце. Те като че ли живееха свой собствен живот — непрестанно се движеха насам-натам, сякаш си търсеха работа.

Ив Ренар беше французин. Нисък и набит, с необщително изражение, той плашеше Катерин със студените си проницателни очи. Затворен в себе си, той като че ли беше винаги нащрек.

Но нащрек за какво? — питаше се тя.

Третият, италианецът Дино Матуси, бе симпатичен, привлекателен и много чаровен.

— Господин Демирис има високо мнение за вас — каза той на Катерин.

— Това ме ласкае.

— Той ни увери, че вие ще се грижите за нас. Заповядайте, това е за вас. — Той й подаде пакетче с марката на „Ерме“ Вътре имаше красив копринен шал.

— Благодаря ви. Много сте любезен. А сега, нека ви покажа кабинетите — обърна се тя към мъжете.

В този миг се разнесе силен шум от падане на тежък предмет. Всички се обърнаха стреснати. Не по-малко стреснато бе момчето, което стоеше зад тях и уплашено гледаше падналия пакет. То носеше три куфара и беше около петнайсетгодишно, но дребничко и крехко за възрастта си, с къдрава кестенява коса и зелени очи.

— За бога! — скара му се Ренар. — Внимавай!

— Извинете — притеснено рече момчето. — Къде да оставя куфарите?

— Сложи ги някъде. Ще ги вземем по-късно.

Катерин погледна Ивлин въпросително.

— Останал без работа в Атина — обясни й тя. — А ние тук имаме нужда от момче за всякакви поръчки.

— Как се казваш? — попита го Катерин.

— Атанас Ставич, госпожо — почти разплакан рече той.

— Остави багажа ето там, отзад. Ще кажа да го наглеждат.

— Много ви благодаря, госпожо — с видимо облекчение каза момчето.

— Господин Демирис ми съобщи, че ще разгледате нашата дейност. Ще се опитам да ви помогна във всичко, което ви интересува. А сега, господа, бихте ли ме последвали. Искам да ви запозная с Уим и с останалите колеги.

Катерин ги поведе от стая в стая.

— Уим, това са господата, които пристигнаха от Гърция — рече тя, когато отвори вратата на стаята му. — Ив Ренар, Дино Матуси и Джери Хейли.

Уим ги изгледа втренчено и тутакси рече:

— Гърция има население от седем милиона шестстотин и трийсет хиляди души.

Тримата се спогледаха недоумяващо.

Катерин едва сдържа усмивката си. Реакцията им й напомни нейното собствено изумление при първата й среща с Уим.

— А сега ще ви покажа вашите кабинети — обърна се тя към гостите. — Бихте ли ме последвали?

Вече в коридора Джери Хейли се обърна към Катерин:

— Що за субект е тоя? Бях чул, че длъжността му е много отговорна.

— Така е — увери го Катерин. — Уим се грижи за всички финансови операции.

— Не бих му дал да се грижи дори за котката ми — изсумтя Хейли.

— Трябва да го опознаете…

— Не изпитвам никакво желание да го опознавам — измърмори французинът.

— Ангажирала съм ви стаи — продължи Катерин. — Доколкото разбрах, предпочитате да сте в различни хотели.

— Точно така — обади се Матуси.

Катерин понечи да направи някакъв коментар, по се въздържа. Не беше нейна работа защо предпочитат да са разделени.

Той наблюдаваше Катерин. Много по-красива е, отколкото предполагах. Това прави нещата още по-интересни. Доста е преживяла. Личи по очите й. Ще й покажа колко изискано нещо може да бъде болката. Ще й се насладим двамата. А когато свърша с нея, ще я изпратя там, където няма никаква болка. При нашия Създател. Какво удоволствие. Наслада до дъно.

 

 

Катерин им показа кабинетите и ги остави. Докато вървеше към стаята си, дочу крясъците на французина.

— Не това куфарче, глупако! Моето е кафяво. Ка-фя-во! Не разбираш ли английски?

— Разбирам, господине! Извинявайте много — смутено отвърна момчето.

Нещо трябва да се направи, реши Катерин.

— Ако имаш нужда от помощ, обади ми се — каза Ивлин.

— Много ти благодаря. Ако се наложи, непременно ще те потърся.

След няколко минути Атанас Ставич мина покрай вратата на стаята й.

— Влез за малко, ако обичаш — повика го тя. Младежът погледна сепнато.

— Да, госпожо. — Видът му бе подплашен, сякаш чакаше всеки миг да бъде ударен с камшик.

— Затвори, моля те, вратата.

— Да, госпожо.

— Вземи си стол. Казваш се Атанас, пали?

— Да, госпожо.

Опитваше се да го накара да се отпусне, но без особен резултат.

— Няма от какво да се боиш — рече тя.

— Да, госпожо.

Катерин го разглеждаше и се питаше какво ли го е наплашило така. Реши, че на всяка цена трябва да разбере нещо повече за миналото му.

— Ако някой тук се опита да бъде несправедлив или се държи зле с теб, искам да ми кажеш.

— Добре, госпожо — преглътна момчето.

Кой знае дали щеше да събере кураж да отиде при нея, питаше се Катерин. Някой бе прекършил духа му.

— Ще се видим пак.

 

 

Новопристигналите специалисти бяха работили в различни поделения на огромната империя на Константин Демирис и добре познаваха работата. Катерин обаче бе смутена от поведението на италианеца Дино Матуси. Той я обсипваше с въпроси, отговорите на които би трябвало чудесно да знае. Изслушваше я с видима досада, сякаш това не го интересуваше. Питаше повече за личния живот на Катерин, отколкото за работата.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Но сте била, нали?

— Да.

— Разведена?

— Вдовица съм — отсече тя, тъй като разговорът й бе неприятен.

— Обзалагам се, че си имате приятел — ухили се Матуси. — Знаете какво искам да кажа, нали?

— Знам, какво искате да кажете — сдържано рече тя. Само че не е твоя работа. — Вие женен ли сте?

— Si, si. Имам жена и четири прелестни bambini. Много тъгуват, когато съм далеч от дома.

— Често ли пътувате, господин Матуси?

— Дино, Дино — засегнато я поправи той. — Господин Матуси е моят баща. — Да, много пътувам, но често пъти това има и своите предимства. Сигурно разбирате какво имам предвид? — добави тихичко той с многозначителна усмивка.

Катерин му се усмихна.

— Не.

 

 

В дванайсет и петнайсет Катерин излезе от кантората, за да отиде при доктор Хамилтън. За голяма изненада откри, че той я очаква с нетърпение. Спомни си колко разстроена бе миналия път. В приемната нямаше никой, тъй като беше обедна почивка и вратата на лекарския кабинет бе отворена. Хамилтън я очакваше.

— Заповядайте — кимна той.

Катерин влезе в кабинета и седна на стола, който й посочи.

— Как мина седмицата? — попита той.

Как мина ли? Не твърде добре. Не можеше да избие от главата си мисълта за Кърк Ренолдс.

— Горе-долу. Имах много работа.

— А това помага. От колко време работите за Константин Демирис?

— От четири месеца.

— Харесва ли ви работата?

— Не ми позволява да мисля за глупости. Много съм задължена на господин Демирис. Не мога да ви опиша колко много е направил за мен. Надявам се, че не очаквате да ви разказвам и това — вяло се усмихна тя.

— Казвайте ми само онова, което искате.

Настъпи мълчание. Тя не издържа и продължи:

— Съпругът ми работеше за господин Демирис. Той беше пилот. По време на инцидент с лодка загубих паметта си. След време я възстанових и тогава господин Демирис ми предложи тази работа.

Няма да говоря за ужаса и болката. Срамувам се да му кажа, че съпругът ми се опита да се отърве от мен? Вероятно не искам да си помисли нещо лошо за мен.

— За всеки е трудно да говори за миналото си.

Катерин го погледна мълчаливо.

— Споменахте, че сте загубили паметта си — рече той.

— Да.

— И сте имали нещастен случай с лодка.

— Да. — Катерин бе стиснала устни, сякаш бе решила да говори колкото може по-малко. В душата й отчаяно се бореха две коренно противоположни чувства. Искаше да му разкаже всичко, за да й помогне. От друга страна, единственото й желание бе да си мълчи, за да я оставят на мира.

Алан Хамилтън внимателно я наблюдаваше.

— Разведена ли сте?

— Мъжът ми… съпругът ми почина.

— Госпожице Алегзандър… Имате ли нещо против да ви наричам Катерин?

— Не.

— Моето име е Алан. Катерин, от какво се боиш?

— Защо мислиш, че се боя? — рязко попита тя.

— Значи греша?

— Да.

Този път мълчанието трая по-дълго. Страхуваше се да говори и да разкрие реалността.

— Хората около мен… като че всички умират.

Дори да бе шокиран, докторът с нищо не го показа.

— И смяташ, че причината за това си ти, така ли?

— Да. Всъщност — не. Не зная. Объркана съм…

— Много често търсим причината за чуждите нещастия в самите себе си. Ако мъж и жена се развеждат, децата смятат, че те са причината. Ако прокълнем друг човек и той умре, решаваме, че ние сме причината за смъртта му. Често срещано явление.

— Не е само това.

— Така ли? — Той я наблюдаваше внимателно, целият в слух.

Неочаквано думите й започнаха да се леят като водопад.

— Съпругът ми беше убит заедно с… с любовницата си. Двамата адвокати, които го защитаваха, също умряха. А сега… — гласът й пресекна… — и Кърк.

— Значи смяташ, че ти си причината за смъртта на всички тези хора… Тази мисъл е непосилно бреме.

— Мисля… че съм прокълната. Боя се да общувам с други мъже. Няма да го понеса, ако отново се случи нещо подобно.

— Катерин, ти носиш отговорност единствено за своя собствен живот. И за ничий друг. Не е възможно да имаш власт над живота или смъртта на когото и да било друг. Ти си съвършено невинна. Нямаш нищо общо със смъртта на тези хора. Трябва да го разбереш.

Ти си съвършено невинна. Нямаш нищо общо със смъртта на тези хора. Катерин се замисли върху словата му. Колко много искаше да му повярва. Тези хора умряха заради своето собствено поведение, а не заради нея. А с Кърк просто се случи нещастие. Но дали беше така?

Алан Хамилтън я наблюдаваше мълчаливо. Катерин вдигна очи. Той е почтен човек. Неочаквано я споходи друга мисъл. Защо ли не го срещнах по-рано. Тя погледна снимката на малката масичка.

— Благодаря ти… Ще се опитам да свикна с мисълта за това:

— Ще го направим заедно. Ще дойдеш ли пак?

— Моля?

— Не помниш ли, бяхме се уговорили, че това ще е пробната ни среща. Сега трябва да решиш дали ще продължаваш да идваш, или не.

Този път Катерин не се поколеба.

— Ще дойда, Алан.

Той я изпрати и се замисли. В своята практика бе имал много привлекателни пациентки, някои дори не бяха скривали сексуалния си интерес към него, но той бе твърде добър психиатър, за да позволи да бъде прелъстен. Интимните контакти с пациенти бяха сред първите табута в работата на психиатъра, те бяха един вид предателство към професията.

 

 

Алан Хамилтън произхождаше от лекарско семейство. Баща му беше хирург, майка му медицинска сестра, а дядото на Алан бе известен кардиолог. Алан от малък знаеше, че иска да стане лекар. Хирург като баща си. Завърши медицина в Кингс Колидж и специализира хирургия.

Показал бе и талант, нещо, което не се научава. И точно тогава дойде известието, че войските на Третия райх са прекосили границата на Полша. Два дни след това Англия и Франция също обявиха война.

Започна Втората световна война.

Алан Хамилтън се записа доброволец.

На 22 юни 1940 година, след завземането на Полша, Чехословакия, Норвегия, падна и Франция, и Британските острови трябваше да понесат тежестта на войната.

Около сто самолета изсипваха бомбите си над Великобритания. Много скоро те станаха двеста… и така до хиляда. Касапницата беше страхотна. Ранени и умиращи имаше на всяка крачка. Градовете бяха в пламъци. Но Хитлер бе подценил англичаните. Нападенията само засилиха съпротивата им. Те бяха готови да умрат за свободата си.

Нямаше нито минута отдих. Случваше се да не спи по шейсет часа. Бомбардираха болницата, в която работеше, и той премести болните в един склад. Спаси живота на хиляди, работейки при невъзможни условия.

През октомври, когато въздушните нападения бяха в разгара и сирените за тревога раздираха час по час въздуха, хората се криеха в подземни укрития. При поредна тревога Алан отказа да слезе в скривалището и да остави пациента посред операция. Бомбите взеха да падат все по-близо.

— Да се махаме оттук — обади се лекарят, който асистираше на Алан.

— Ей сега — отвърна той, надвесен над отворения гръден кош на ранения, откъдето вадеше кървави парчета шрапнел.

— Алан!

Не можеше да тръгне точно сега. Съсредоточил се бе над операцията, напълно глух за заобикалящия ги грохот. Така и не чу свистенето на бомбата, стоварила се над сградата.

 

 

Беше в кома почти шест дни и когато дойде на себе си разбра, че освен останалите травми са счупени и костите на дясната му ръка. Бяха ги наместили и всичко изглеждаше наред, но беше ясно, че никога повече няма да може да оперира.

Нужна му бе почти цяла година, докато се съвземе от мисълта, че бъдещето му е съсипано. За него се грижеше един психиатър, който най-сетне му каза:

— Време е да престанеш да се самосъжаляваш и да започнеш да подреждаш отново живота си.

— И какво да правя? — горчиво попита Алан.

— Онова, което си правил и досега само че по друг начин.

Не те разбирам.

— Ти си лечител, Алан. Лекуваш телата на хората. Е добре, вече не можеш да го правиш. Но не по-малко важно е да лекуваш душите им. От теб ще стане добър психиатър. Интелигентен си и съчувстваш на страдащите хора. Помисли си.

Решението, което взе след този разговор, се оказа наистина разумно. Изпитваше огромно удоволствие от онова, което вършеше. В известен смисъл му се струваше още по-полезно да връща към нормалния живот хора, живеещи в отчаяние, и да им помага да намират правилните решения. Бързо си спечели авторитет и клиентела и през последните три години дори се налагаше да връща новите пациенти. Съгласил се бе да приеме Катерин, с намерението да я насочи към някой. Нещо в нея го трогна. Трябва да й помогна.

 

 

Катерин се върна на работа и се отби в кабинета на Уим.

— Имах час при доктор Хамилтън — рече тя.

— Така ли? След преживяна смърт на съпруг или съпруга необходимост от адаптация възниква при един процент от хората, след развод — при седемдесет и три процента, след раздяла на брачни партньори — при шейсет и пет, след задържане в затвор — при шейсет и три, след смърт на близък човек от семейството — пак шейсет и три, след нараняване или болест — петдесет и три, след сключване на брак — петдесет, след уволнение — четирийсет и седем…

Докато го слушаше, Катерин си мислеше: Какво ли значи да мислиш за нещата единствено чрез числа? Да не познаваш хората откъм човешката им страна, да нямаш истински приятел? Аз, струва ми се, намерих нов приятел.

От колко време ли е женен?