Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (15)

14. Глава

В него бушуваха бури, които той не бе в състояние да овладее. Дълбоко в душата си усещаше сковаващ хлад и нямаше топъл спомен, който да го сгрее. Всичко започна преди година, когато реши да отмъсти на Ноел. Надявал се бе с нейната смърт да погребе и миналото. До момента, в който Катерин Алегзандър отново влезе в живота му, не бе подозирал, че миналото живее в него. Това наложи отстраняването на Фредерик Ставрос и Наполеон Котас. Подхванали бяха смъртоносна игра срещу него, която успя да спечели. Онова, което изненада Константин Демирис, бе удоволствието, което изпита от риска, от трепета да се движиш но острието на бръснача. Бизнесът бе нещо вълнуващо, ала бледнееше пред играта на живот и смърт. Аз съм убиец, мислеше Демирис. Убиец не е точната дума. Аз съм екзекутор. И наместо да се отврати, той се опиваше от възбуда.

Всяка седмица Константин Демирис получаваше сведения за Катерин Алегзандър. До този момент всичко вървеше гладко. Общуваше единствено с хората, с които работеше. Според Ивлин Катерин излизаше от време на време с Кърк Ренолдс. Но тъй като той работеше за Демирис, това не беше проблем. Бедната, сигурно е отчаяна, мислеше Демирис, иначе не би излизала с такъв досадник. Не можеше да разговаря за нищо друго, освен за право. Още по-добре. Колкото по-самотна се чувстваше Катерин, толкова по-лесно щеше да бъде за него. Дължа на Ренолдс една благодарност.

Катерин търсеше Кърк Ренолдс редовно и усещаше, че все повече се привързва към него. Не беше красив, но определено можеше да се каже, че е привлекателен. Лари ми даде възможност да разбера що за стока са красавците, мислеше си тя с горчивина. Както гласи старата поговорка: Не гледай лицето, а делата на човека. Кърк Ренолдс бе задълбочен и на него можеше да се разчита. На него наистина мога да се опра, реши Катерин. Не бих казала, че съм лудо влюбена, но вероятно никога повече няма да изпитам подобно нещо. Лари се погрижи за това. Достатъчно съм зряла, за да уредя живота си с човек, когото уважавам, който държи на мен, с когото ще споделя спокоен и разумен живот, без да се боя, че ще ме хвърли от планински връх или ще ме остави да изгния в тъмна пещера.

Една вечер отидоха да гледат пиесата „Жената не е за горене“ от Кристофър Фрай. Друг път я заведе на „Приливът през септември“ с Гъртруд Лорънс. Посещаваха нощни заведения, оркестрите сякаш навсякъде свиреха едно и също: „Третият човек“ и „Живот в розово“.

— Другата седмица заминавам за Сен Мориц — каза Кърк. — Ти взе ли решение?

Катерин дълго бе обмисляла това решение. Сигурна беше, че Кърк е влюбен в нея. Аз също го обичам, мислеше тя. Но да обичаш и да си влюбен са две съвършено различни неща. Дали пък не съм някоя тъпа романтичка? Какво търся всъщност? Може би втори Лари? Някой, който отново ще ми вземе ума, след което ще се влюби в друга и ще се опита да ме убие? Кърк Ренолдс ще бъде чудесен съпруг. Защо се колебая?

Една вечер Катерин и Кърк вечеряха в „Мирабел“. Бяха стигнали до десерта, когато Кърк рече:

— Катерин, може би не си забелязала, но аз съм влюбен в теб. Искам да се оженим.

Неочаквано тя се уплаши.

— Кърк — Не беше сигурна какво ще каже. Думите, които ще произнеса сега, ще променят целия ми живот. Толкова е лесно да кажа „да“. Какво ме възпира? Може би страхът от миналото? А трябва ли да прекарам целия си живот в страх? Не, няма да го позволя.

— Кати…

— Кърк… Защо не отидем заедно в Сен Мориц?

Лицето на мъжа грейна.

— Значи ли това…

— Нека не бързаме. Като ме видиш как карам ски, нищо чудно и да се откажеш от мен.

Той се засмя.

— Нищо на този свят не е в състояние да ме накара да се откажа от теб. Ти ми донесе щастие. Тръгваме на пети ноември, Деня на Гай Фокс.

— А кой е Гай Фокс?

— Историята е много интересна. Навремето крал Джеймс бил голям противник на католиците и всячески се опитвал да им противостои. Ето защо група отявлени римокатолици решили да го свалят от власт. Гай Фокс оглавил заговора. Той наредил да сложат един тон барут в трийсет и шест варела в мазето на Парламента под Камарата на лордовете. Но на сутринта, определена за взривяване на Парламента, един от заговорниците ги издал и всички били заловени. Подложили Гай Фокс на изтезания, но той не проговорил. Всички били екзекутирани. И сега всяка година денят, в който заговорът бил разкрит, се празнува с фойерверки и топовни гърмежи. Малките момчета правят чучела, които наричат на негово име.

Катерин поклати глава.

— Поводът за този празник е доста мрачен.

Той се усмихна и рече тихо:

— Обещавам ти нашият да не бъде мрачен.

 

 

Нощта преди отпътуването Катерин си изми косата. Два пъти стегна и пренареди багажа. Стомахът й бе на топка от вълнение. През целия си живот бе спала само с двама мъже: с Уилям Фрейзър и със съпруга си. Господи, надявам се не съм забравила какво се прави. Казват, че е като да караш велосипед. Научиш ли се веднъж, никога не го забравяш. Може би ще го разочаровам в леглото. Може би пък той ще ме разочарова. А може би не е зле да престана да го мисля и да си легна.

 

 

— Господни Демирис?

— Да.

— Катерин Алегзандър замина тази сутрин за Сен Мориц.

Отсреща замълчаха.

— Сен Мориц ли?

— Да, господине.

— Сама ли замина?

— Не, с Кърк Ренолдс.

Този път тишината бе значително по-продължителна.

— Благодаря, Ивлин.

Кърк Ренолдс! Това беше невъзможно. Какво бе видяла в него? Чаках прекалено дълго. Трябваше да се намеся по-енергично. Ще се наложи да предприема нещо. Не мога да я оставя да…

Секретарската уредба иззвъня.

— Господин Демирис, някой си господин Ризоли иска да ви види. Няма уговорена среща, но…

— Тогава защо ме безпокоите? — изсъска той и прекъсна линията.

Сигналът отново прозвуча.

— Много се извинявам, но господин Ризоли твърди, че идва със съобщение от господин Ламбру. Било важно.

Съобщение ли? Странно. Защо неговият шурей сам не му се обади?

— Поканете го.

— Добре, господине.

Тони пристъпи в кабинета на Константин Демирис и се огледа. Обстановката му се стори по-луксозна дори от кабинета на Спирос Ламбру.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Демирис.

— Разполагате с две минути.

— Изпраща ме Спирос. Според него трябва да си поговорим.

— Така ли? И за какво, ако мога да попитам?

— Нали не възразявате да седна?

— Струва ми се няма да се наложи да останете дълго.

Тони Ризоли се настаня в един стол с лице към Демирис.

— Собственик съм на манифактурно предприятие, господин Демирис. Изпращам продукцията си до различни части на света.

— Разбирам. Искате да наемете един от моите кораби.

— Именно.

— Защо Спирос ви изпраща при мен? Защо не наехте някой от неговите кораби? В момента два от тях бездействат.

— Предполагам, не одобрява стоката, която се каня да превозя.

— Не ви разбирам. Какво смятате да превозвате?

— Наркотици — отвърна Тони. — Хероин.

Демирис го гледаше и не вярваше на ушите си.

— И вие очаквате от мен да… Веднага напуснете кабинета ми, преди да съм повикал полиция.

Ризоли кимна към телефона.

— Защо не го направите веднага?

Той изчака Демирис да вдигне слушалката.

— Аз също бих искал да поговоря с тях. Ще им разкажа някои подробности около процеса на Ноел Паж и Лари Дъглас.

— За какво говорите? — попита Демирис изтръпнал от ужас.

— За двама души, екзекутирани по обвинение в убийството на жена, която все още е жива.

Константин Демирис пребледня.

— Как мислите, дали полицията ще се заинтересува от тази история? Или може би вестниците? Виждам дори как биха изглеждали заглавията. Мога ли да ви наричам Коста? Спирос ми каза, че всичките ви приятели ви наричат Коста. А аз мисля, че ние двамата с вас ще станем добри приятели. И знаете ли защо? Защото добрите приятели се държат здраво един за друг. Ние ще пазим нашата малка тайна, нали?

Константин Демирис не смееше да мръдне.

— Какво искате? — раздразнено попита той.

— Вече ви казах. Искам да наема един от корабите ви и тъй като сме добри приятели, предполагам, ще ми позволите да ползвам кораба безплатно, нали? Можем да го наречем услуга за услуга.

— Не мога да позволя такова нещо — обади се Демирис. — Разбере ли се, че някой от моите кораби превозва наркотици, ще загубя цялата си флотилия.

— Но няма да се разбере. В моя занаят рекламирането не се практикува. Всичко ще стане в пълна тайна.

— Много се лъжете, ако си въобразявате, че можете да ме шантажирате — лицето на Демирис бе придобило суров израз. — Давате ли си сметка, кой съм аз?

— Да, разбира се. Моят нов партньор. Ние двамата започваме общ бизнес и дълго ще бъдем заедно, драги, защото откажеш ли, отивам веднага в полицията и в редакциите на вестниците, за да разкажа твоята история. Тогава и авторитетът ти, и проклетата ти империя отиват по дяволите.

Настъпи дълго, мъчително мълчание.

— Как… как е разбрал шуреят ми?

— Има ли значение — ухили се Ризоли. — По-важното е, че те държа за топките и стисна ли ги, ставаш евнух. Ще ми пееш сопрано до края на дните си и то в някоя затворническа килия. — Тони погледна часовника си. — Божичко, двете ми минути изтекоха. — Изправи се и добави: — Давам ти шейсет секунди да решиш дали ще си отида от тук като твой съдружник.

Демирис изведнъж остаря с десетина години. Лицето му стана пепеляво на цвят. Не хранеше никакви илюзии за това какво ще му се случи, ако цялата история с процеса излезе наяве. Ще го изрисуват като чудовище, като убиец. Възможно е да започне разследване и на смъртта на Ставрос и Котас.

— Шейсетте секунди изтекоха.

Константин Демирис кимна бавно.

— Добре — промълви той. — Съгласен съм.

— Радвам се, че си така разумен.

Демирис бавно се изправи.

— Нека този път бъде както искате — рече той. — Не желая да знам кога и как ще го организирате. Един от вашите хора трябва да се качи на кораба. Аз съм дотук.

— Готово, разбрахме се — рече Тони. А може и да не си толкова разумен, помисли си той. С една пратка хероин се закачаш за цял живот, драги. Просто няма начин да се откачиш от мен.

— Разбрахме се — повтори той на глас.

 

 

По пътя към хотела Тони бе на върха на щастието. Страхотен удар. На полицаите и през ум не може да им мине да проверят флотата на Константин Демирис. Велики Боже, от тук нататък ще мога да товаря във всеки негов кораб, който отплува от Атина. Наркотици и антиквариати. Прощавай Виктор — изсмя се той на глас… — антични предмети.

Ризоли спря пред телефонната кабина на улицата и завъртя два телефона. Първият бе на Лука в Палермо.

— Можеш да прибереш горилите си от тук. И да ги затвориш в зоологическата градина, където им е мястото. Стоката е готова за път. Ще я превозя с кораб.

— Сигурен ли си, че е в безопасност?

— В по-голяма безопасност не би била и в Банк ъф Ингланд — засмя се Тони. — Ще ти разкажа всичко, като се видим. Имам и друга добра новина. Оттук нататък всяка седмица ще можем да превозваме стока.

— Чудесно, Тони. Винаги съм знаел, че мога да разчитам на теб.

Така си е, по дяволите, копеле.

Вторият разговор бе със Спирос Ламбру.

— Мина чудесно. Станахме съдружници с вашия зет.

— Поздравявам ви. Радвам се да го чуя, господин Ризоли.

Когато остави слушалката, Спирос Ламбру се усмихна. С вас ще са и полицаите от отдела за борба с наркотици.

 

 

Константин Демирис остана в кантората до полунощ на същия ден, за да обмисли новия си проблем. Бе отмъстил на Ноел Паж, а сега тя, от онзи свят го преследваше. Издърпа едно от чекмеджетата на бюрото и извади снимка на Ноел. Здравей, кучко. Господи, колко беше хубава! Значи смяташ, че ще можеш да ме съсипеш. Ще видим. Ще видим.