Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (14)

13. Глава

В полицейския участък на улица „Стадиу“ бе свикано спешно съвещание. В заседателната зала присъстваха шефът на полицията Димитри, инспектор Тину и инспектор Николино, Уолт Кели, представителят на митницата на Съединените щати, и още пет-шест детективи. Атмосферата бе съвършено различна в сравнение с тази на предишното съвещание.

— Имаме основание напълно да вярваме на вашата информация, господин Кели — каза инспектор Николино. — Нашите източници също твърдят, че Тони Ризоли се опитва да изнесе от страната голяма пратка хероин. Претърсваме складовете, в които предполагаме, че я е скрил.

— Следи ли го някой?

— Увеличихме броя на хората тази сутрин — отговори Димитри.

— Дано не е твърде късно — въздъхна Уолт Кели.

 

 

Инспектор Николино назначи две групи детективи, които да следят Тони Ризоли, но изглежда, беше подценил обекта. Още следобед Ризоли усети, че са му прикачили опашка. Винаги когато напускаше малкия хотел, в който бе отседнал, някой тръгваше подире му и го следеше на разстояние чак докато се прибере. Преследваха го истински професионалисти. На Ризоли това му харесваше, защото означаваше, че го ценят високо.

Сега трябваше да намери начин да изнесе не само хероина от Атина, но и безценните музейни експонати. Алфредо Манкузо и Джино Лавери са зад гърба ми, а полицията се е лепнала за мен като мокро одеяло. Необходимо е час по-скоро да си намеря посредник. Първото име, което му дойде наум, бе Иво Бруги от Рим, собственик на малък кораб. Преди време заедно бяха уредили някаква сделка. Съмнително бе дали ще се съгласи, но за друг в момента не се сещаше.

Ризоли бе сигурен, че телефонът в хотелската стая се подслушва. Трябва да ми се обаждат на друг телефон. Дълго време прекара в размисъл. Най-сетне стана и почука на вратата на отсрещната стая. Отвори му възрастен мъж с неприветливо изражение.

— Какво има?

— Моля да ме извините — започна той с най-любезния си тон. — Много съжалявам, че трябва да ви безпокоя. Ваш съсед съм от другата страна на коридора. Дали не бих могъл да поговоря с вас за минута?

Изпълнен със съмнения, мъжът го изучава известно време.

— Искам да видя, че отваряте вратата на вашата стая.

— Разбира се — отново се усмихна Тони, Прекоси бързо коридора, извади ключа и отвори вратата.

— Добре, заповядайте.

Тони затвори вратата и се върна.

— Какво искате?

— Проблемът наистина е много личен и ми е страшно неприятно, че ви безпокоя, но… Истината е, че в момента се развеждам и жена ми ме следи. — Той драматично поклати глава. — Уредила е дори телефонът в стаята ми да се подслушва.

— Жени! — изсумтя старецът. — Проклети да са! Аз самият се разведох миналата година, а трябваше да го направя много по-рано.

— Наистина ли? Ще ви затрудня ли, ако дам номера на стаята ви на няколко приятели, които да ме търсят тук? Обещавам, че няма да ви безпокоят често.

— Съжалявам, но… — поклати глава мъжът, Ризоли извади стодоларова банкнота от джоба си.

— Нека това бъде малка компенсация — рече той и остави парите на масата.

Мъжът навлажни устни.

— Не беше нужно. Защо да не услужа на брат по съдба.

— Много сте любезен. Ако ме потърсят, само почукайте. Тук съм през повечето време.

— Добре.

 

 

Рано на другата сутрин Ризоли се обади на Иво Бруги от близката пощенска станция. Поиска от телефонистката да го свърже с Рим.

— Signor Bruggi, per piacere^[1].

— Non ce in casa^[2].

— Quando arrivera^[3]?

— Non lo so^[4]?

— Gli dica, per favore, di chiamere il signor Rizzoli^[5]?

Ризоли продиктува телефона на хотела и номера на стаята на стареца. После се прибра. Колко противна му бе тази стая. Гръцката дума за хотел xenodochion, което означаваше убежище за чужденци. Тук повече прилича на затвор, мислеше си Ризоли. Мебелите бяха неугледни: вехто зелено канапе, две очукани маси с лампи върху тях, малко писалище, също с лампа, стол и легло.

През следващите два дни Тони Ризоли не мръдна от стаята, всеки миг очакваше да му почукат, затова пращаше пиколото за храна. Никой не се обади. Къде, по дяволите, е Иво Бруги?

 

 

Ченгетата, които следяха Тони, докладваха на инспектор Николино и Уолт Кели.

— Ризоли се е затворил в хотела. От четирийсет и осем часа не е мръднал оттам.

— Сигурни ли сте, че е вътре?

— Да, господине. Камериерките го виждат сутрин и вечер, когато оправят стаята му.

— А телефонни обаждания?

— Нито едно. Какво да правим?

— Не мърдайте оттам. Рано или късно ще предприеме нещо. И проверете дали устройството за подслушване работи.

 

 

Най-после телефонът в стаята на Ризоли иззвъня. По дяволите! Бруги не би трябвало да го търси в тази стая. Нали остави съобщение за този идиот! Бе взел всички предпазни мерки. Той вдигна слушалката.

 

— Ало?

— Търся Тони Ризоли — обадиха се отсреща.

Не беше Иво Бруги.

— Кой е на телефона?

— Онзи ден дойдохте в кабинета ми с делово предложение, господин Ризоли — рече гласът. — Тогава ви отказах. Предлагам отново да поговорим.

Виж ти, зарадва се Ризоли. Спирос Ламбру! Пак кацна копелето гадно! Просто не можеше да повярва на късмета си. Всичките ми проблеми се решават. Ще изпратя едновременно и хероина, и антиките.

— Съгласен съм. Ще се радвам да го обсъдим отново. Кога искате да се срещнем?

— Какво ще кажете за днес следобед?

Бърза значи. Мамка им и богаташи, всички си приличат. Все ламтят.

— Чудесно. Къде?

— Защо не дойдете при мен?

— Готово.

Тони остави слушалката доволен.

 

 

Във фоайето на хотела ченгето докладваше в управлението.

— Току-що потърсиха Ризоли по телефона. Уговори си среща с някого в кабинета му, но човекът не се представи и не успяхме да проследим откъде звъни.

— Добре. Щом напусне хотела, тръгнете след него. Съобщете ми къде отива.

— Да, господине.

Десет минути по-късно Тони Ризоли изпълзя през един от прозорците на мазето, който го изведе на задната уличка. Два пъти сменя таксито, докато се увери, че не го следят, после се отправи към кантората на Спирос Ламбру.

 

 

От деня, в който Спирос Ламбру посети Мелина, той се закле, че ще отмъсти за сестра си. Проблемът бе, че не можеше да измисли достатъчно тежко наказание за Константин Демирис. С посещението на Георгиос Лато и изненадващото разкритие, което Мадам Пирис бе направила, в ръцете му се оказа оръжие, което щеше да съсипе зет му.

— Някой си господин Антони Ризоли иска да го приемете — съобщи секретарката. — Няма уговорена среща, тъй че аз…

— Пуснете го да влезе.

— Да, господине.

Спирос Ламбру с любопитство наблюдаваше Ризоли, който, самоуверено усмихнат, прекрачи прага.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Но моля ви — усмихна се Ризоли. — Значи решихте, че ние двамата можем да се споразумеем.

— Грешите.

— Моля? — учуди се Ризоли и усмивката му угасна.

— Чухте ме добре. Нямам намерение да сключвам сделка с вас.

Ризоли го гледаше с широко отворени очи.

— Защо тогава ме извикахте? Нали имате някакво предложение?

— Да, имам. Какво ще кажете, ако наемете някой от корабите на Константин Демирис?

— Константин Демирис ли? — Тони се отпусна в стола пред бюрото. — Какво говорите? Той никога не би…

— Напротив. Мога да ви обещая, че Демирис с удоволствие ще ви услужи.

— Защо? Какво ще спечели?

— Нищо.

— Не проумявам. Откъде-накъде Демирис ще се съгласи да сключи подобна сделка?

— Радвам се, че ме попитахте. — Ламбру натисна звънеца на секретарската уредба. — Донесете ни по едно кафе, моля. Вие как го предпочитате, господин Ризоли?

— Без мляко и без захар.

— За господин Ризоли без мляко и без захар.

Секретарката донесе кафето и когато затвори вратата, Ламбру се обърна към Тони.

— Искам да ви разкажа една история, господин Ризоли.

— Слушам ви.

— Константин Демирис е женен за сестра ми. Преди няколко години той си намери любовница. Името й беше Ноел Паж.

— Не беше ли актриса?

— Да. След време тя започна да му изневерява с един мъж на име Лари Дъглас. Ноел и Дъглас бяха осъдени по обвинение, че са убили жената на Дъглас, тъй като тя не искала да му даде развод. Константин Демирис нае адвоката Наполеон Котас, за да защитава Ноел.

— Спомням си, че четох нещо за този процес.

— Няколко факта обаче не стигнаха до вестниците. Моят скъп зет нямаше никакво намерение да спаси живота на своята невярна любовница. Той търсеше отмъщение. Нае Наполеон Котас със задачата Ноел да получи смъртна присъда. Към края на делото Котас съобщил на обвиняемите, че е сключил сделка със съдиите да намалят присъдата, ако обвиняемите се признаят за виновни. Всъщност ги излъгал. Ноел и Дъглас признаха, че са извършили убийството, и ги екзекутираха.

— Може би Котас наистина е мислил, че…

— Ако обичате, не ме прекъсвайте. Тялото на Катерин Дъглас не бе открито. А причината за това, господни Ризоли, е, че тя е все още жива. Константин Демирис я бе скрил.

Тони зяпна от изумление.

— Чакайте, чакайте. Значи Демирис е знаел, че тя е жива, и въпреки това е оставил да осъдят на смърт любовницата му и нейния приятел?

— Именно. Не зная точно какво гласи законът в такива случаи, но съм сигурен, че ако фактите се разкрият, моят зет ще прекара голяма част от живота си в затвора. Или най-малкото ще бъде разорен.

Тони трескаво обмисляше току-що чутото. Имаше нещо, което обаче не можеше да разбере.

— Защо ми разказвате всичко това, господин Ламбру?

Устните на Ламбру се разтеглиха в зловеща усмивка.

— Имам дълг към зет си — рече той. — Бих искал да се срещнете с него. Струва ми се, че той ще се зарадва на възможността да ви предостави един от своите кораби.