Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (13)

12. Глава

Освен Тони Ризоли и Виктор Коронцис в стаята имаше още четирима души.

— Да те запозная с моя приятел Ото Далтон — каза Ризоли. — Това е Виктор Коронцис.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

Тони погледна останалите.

— Не си спомням да съм срещал тези господа.

— Пери Бреслоер от Детройт — започна да ги представя Ото Далтон. — … Марвин Симор от Хюстън… Сал Призи от Ню Йорк.

Виктор Коронцис кимна на всеки, боейки се да не би гласът да му изневери.

Ото Далтон бе около шейсетгодишен, слаб, приветлив мъж с посивяла коса. Перя Бреслоер бе по-млад, с издължено и сдържано лице. Слаб, но с по-меки черти бе Марвин Симор. Сал Призи бе мъж-планина, с яки, мускулести ръце. Имаше, малки, подли очи, а лицето му бе прорязано от голям белег.

Ризоли бе подготвил Коронцис. Тия приятели имат много пари. Могат да си позволят да загубят и по-големи суми. Симор е собственик на застрахователна компания. Бреслоер се занимава с търговия на коли и има магазини в почти всички щати на САЩ, а Сал Призи е шеф на голям синдикат в Ню Йорк.

— И така, господа, да започваме — обади се Ото Далтон. — Белите чипове са пет долара, сините — десет, червените — двайсет и пет, а черните — петдесет. А сега да видим цвета на вашите пари.

Коронцис извади петстотинте долара, които бе взел на заем. Не, сепна се той, не са заем, а просто дадени. Погледна Ризоли и се усмихна. Чудесен приятел наистина е този Ризоли.

Останалите сложиха на масата дебели пачки.

Изведнъж Коронцис се смути. Ами ако нещо се обърка и загуби петте стотачки? Тони ще се погрижи за това, сви рамене той. Но ако спечели?. Неочаквано го обзе еуфория.

Играта започна.

Залозите отначало бяха малки. Ръководещият играта ги определяше. При първите раздавания загубите и печалбите сякаш се разпределяха равномерно, но постепенно настъпи промяна.

И да искаха, Тони Ризоли и Виктор Коронцис не можеха да загубят. Ако техните карти бяха добри, то на останалите бяха лоши. Ако другите имаха късмет, късметът на Коронцис и Ризоли бе още по-голям.

Виктор просто не вярваше на очите си. В края на играта той бе спечелил близо две хиляди. Същинско чудо.

— Доста ви вървеше тази вечер — изсумтя Марвин Симор.

— Така си е — съгласи се Бреслоер. — Какво ще кажете за един реванш?

— Ще ви се обадя — отговори Ризоли.

 

 

Когато си тръгнаха, Коронцис възкликна.

— Направо не мога да повярвам. Две хиляди долара!

— Дребна работа — засмя се Тони. — Нали те предупредих! Ото е един от най-големите майстори в занаята. Ония приятели просто умират да се срещнат отново с нас. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм — широко усмихнат рече Коронцис.

Следващата вечер Коронцис спечели три хиляди.

— Направо фантастично! — рече той на Ризоли. — Дали не подозират нещо?

— Разбира се, че не подозират. Бас държа, че утре ще поискат да вдигнем залога. Смятат, че ще могат да си върнат парите. Ти навит ли си?

— Разбира се, Тони.

 

 

Щом седнаха, Сал Призи каза:

— Знаете ли, в последно време доста загубихме. Какво ще кажете да вдигнем залога.

Тони Ризоли намигна на Коронцис.

— Нямам нищо против — отвърна Тони. — Вие какво ще кажете?

Всички кимнаха в знак на съгласие.

Ото Далтон приготви купчините с чипове.

— Белите са петдесет долара, сините — сто, червените са петстотин, а черните — хиляда.

Виктор погледна Ризоли тревожно. Не предполагаше, че залозите ще се вдигнат толкова високо. Ризоли му кимна успокоително. Играта започна.

Всичко вървеше както и предишните дни. Ръцете на Виктор бяха като омагьосани. Каквито и карти да имаше, неговите биеха тези на другите. Тони също печелеше, но не толкова много.

— Проклети карти! — изръмжа Призи по едно време. — Да сменим тестето.

Ото Далтон безропотно извади нова колода.

Коронцис хвърли бегъл поглед към своя приятел и се усмихна. Сигурен беше, че няма начин късметът да им измени.

Към полунощ им донесоха сандвичи. Решиха да си починат около петнайсет минути.

Тони Ризоли дръпна Коронцис настрани.

— Казах на Ото да им пусне малко — прошепна той.

— Не те разбирам.

— Нека да спечелят няколко раздавания. Ако продължават да губят, ще загубят интерес и ще си тръгнат.

— А да, разбирам. Много разумно.

— Нека да се успокоят и ще променим отново залозите. Тогава съвсем ще ги оберем.

Виктор Коронцис се колебаеше.

— Вече съм спечелил много, Тони. Дали не е по-добре да си тръгнем, когато парите са още в нас?

Ризоли се взря в очите му.

— Виктор, да не би да искаш да си тръгнеш през нощта с петдесет хиляди долара в джоба?

Подновиха играта и Бреслоер, Призи и Симор започнаха да печелят. Отново картите на Коронцис бяха добри, а на останалите още по-добри.

Ото Далтон е гений, мислеше Коронцис. Наблюдаваше го през цялото време и така и не успя да улови едно-единствено погрешно движение.

Играта продължаваше. Виктор все така губеше. Но въобще не се тревожеше. След няколко минути Ризоли, Далтон и той ще преминат отново в атака, за да ги довършат.

Сал Призи сияеше.

— Е — обади се той, — вие, приятели, като че поохладняхте.

— Така си е — обади се Тони мрачно и хвърли съзаклятнически поглед на Коронцис.

— Не може все да ти върви — рече Марвин Симор.

— Какво ще кажете да вдигнем отново залога и да ви довършим? — обади се Пери Бреслоер.

Тони се престори на разколебан.

— Не зная — замислено процеди той. — Ти какво ще кажеш, Виктор?

Как смяташ, да се прибереш посред нощ с тези петдесет хиляди долара в джоба? Ще мога да купя къща и нова кола. Ще заведа семейството си на курорт…. Коронцис почти трепереше от вълнение.

— Защо не? — усмихна се той.

— Е добре — рече Призи. — Подът е залог. И без ограничения.

Раздаваха по пет карти.

— Аз говоря — рече Бреслоер. — Откривам с пет хиляди долара.

Всеки от играчите сложи своя залог.

Виктор Коронцис получи две дами. Взе още три карти и му дойде още една дама.

Ризоли погледна картите си и каза:

— Вдигам с хиляда.

— Плащам и вдигам с още две хиляди — обади се Марвин Симор.

Ото Далтон свали своите карти и се отказа.

— Прекалено горещо става за мен.

— Плащам — заяви Сал Призи. Марвин Симор прибра пода.

При следващото раздаване Виктор Коронцис получи осмица, девятка, десятка и вале купи. Само една карта и щеше да направи флош!

— Влизам с хиляда долара — обяви Далтон.

— Влизам и вдигам с още хиляда.

— И още хиляда — обади се Сал Призи.

Ред беше на Коронцис. Сигурен бе, че направи ли флош, ще бие всички останали. Трябваше му само още една карта.

— Влизам. — Поиска карта и я държа известно време с лицето надолу. Боеше се да я погледне.

Бреслоер свали картите си.

— Чифт четворки и чифт десетки — обяви той.

— Три седмици — рече Призи.

Всички погледи се обърнаха към Виктор. Той пое дълбоко дъх и вдигна последната карта. Беше черна.

— Губя — извика той и хвърли картите на масата.

Подът ставаше все по-голям и по-голям.

От жетоните на Виктор не бе останало почти нищо. Той погледна загрижено Тони.

Тони му се усмихна окуражително. Не се тревожи, няма страшно.

Следващата игра започна Ризоли.

Раздадоха картите.

— Започваме с хиляда долара.

— Вдигам с още хиляда — обади се Бреслоер.

— И с още две — додаде Марвин Симор.

— Право да ви кажа — рече Призи, — според мен вие блъфирате. Нека увеличим с още пет хиляди.

Виктор още не бе погледнал картите си. Кога по дяволите ще спрат това хвърляне на прах в очите?

— Виктор?

Коронцис бавно вдигна картите пред себе си и ги откри една по една. Ас, втори ас и трети, последвани от поп и десетка. Кръвта затуптя в главата му.

— Влизаш ли?

Едва прикри усмивката си. Край на будалкането. Дойдеше ли му втори поп, правеше фул. Захвърли десетката и като се стараеше да придаде на гласа си небрежна интонация, рече:

— Влизам. Една карта.

— Вземам две — обади се Ото Далтон. — Вдигам с хиляда.

— Отказвам се — заяви Тони и хвърли картите на масата.

— Влизам и вдигам с още пет хиляди — каза Призи.

— И аз се отказвам. — Марвин също хвърли картите.

Останаха Виктор Коронцис и Сал Призи.

— Ще платиш ли? — попита Призи. — Защото иначе ще трябва да дадеш пет хиляди.

Виктор погледна чиповете си. Останали му бяха точно пет хиляди. Но като спечеля този път помисли той. Отново погледна картите си. Нямаше начин да го бият. Избута купа с чипове в средата на масата и поиска карта. Беше петица. Но трите аса бяха много добра карта.

— Три аса — рече той и свали картите си.

— Каре двойки — обади се Призи и също свали своите.

Коронцис следеше като замаян как Призи събира банкнотите. Имаше чувството, че е разочаровал Тони. Трябва да издържа до момента, когато започнем отново да печелим.

Ред бе на Призи да определя колко карти да е раздаването.

— Седем карти — обяви той. — Мизата — хиляда долара.

Всички сложиха парите, само Виктор погледна безпомощно към Тони.

— Аз нямам никакви пари…

— Не се безпокой — обърна се Тони към останалите. — Вижте, Виктор не може да вземе пари тази вечер, но няма да ви измами. Нека му дадем на заем и в края на играта ще си уредим сметките.

— Глупости! — възмути се Призи. — Това да не е благотворително дружество. Откъде да знаем що за стока е Виктор Коронцис? Ами ако не се издължи?

— Имате думата ми. Ото ще ме подкрепи!

— Щом Тони казва, на господин Коронцис може да се вярва — увери ги Ото.

Сал Призи сви рамене.

— Щом казвате…

— Добре, съгласен съм с вас — рече Пери Бреслоер.

— Колко искаш? — обърна се Ото Далтон към Виктор Коронцис.

— Дай му десет хиляди — обади се Тони Ризоли. Коронцис го погледна изненадано. И за две години не можеше да спечели толкова. Но Ризоли очевидно знаеше какво прави.

— Ами добре — сподавено рече Виктор. Поставиха купчината чипове пред него.

Тази нощ картите сякаш бягаха от Виктор Коронцис. И новата купчина чипове постепенно взе да се стопява. Тони Ризоли също губеше.

В два през нощта си дадоха почивка. Коронцис дръпна Ризоли в ъгъла.

— Какво става? — прошепна той уплашено. — За бога, даваш ли си сметка с колко съм вътре?

— Не се тревожи, Виктор, и аз не съм по-добре. Вече дадох знак на Ото. Щом дойде неговият ред да раздава, ще видиш как ще се обърне играта. Ще ги съсипем.

Отново седнаха на местата си.

— Дайте на моя приятел още двайсет и пет хиляди — обади се Ризоли.

— Сигурен ли си, че той иска да продължи играта? — намръщи се Марвин Симор.

— Ти решаваш — обърна се Ризоли към Виктор Коронцис.

Коронцис се колебаеше. Дадох знак на Ото. Играта ще се обърне.

— Продължавам.

Поредната купчина чипове отново накара Коронцис да повярва в късмета си.

Картите раздаваше Ото Далтон.

— Е, господа, играем с пет карти — рече той. — Влизане с хиляда долара.

Всеки от играчите сложи чиповете си в средата на масата.

Далтон раздаде по пет карти на всеки. Коронцис изобщо не погледна своите. Ще изчакам помисли си той. Нещата се обръщат.

— Моля, говорете.

Марвин Симор, който седеше отдясно на Далтон, пасува и хвърли картите си. Следващият бе Сал Призи.

— Влизам и вдигам с хиляда. — Той постави чиповете в центъра на масата.

Ризоли погледна картите си и сви рамене.

— Аз съм пас. — И остави картите.

Пери Бреслоер се усмихна.

— Плащам и вдигам с още пет хиляди.

Ако искаше да остане в играта, Виктор Коронцис трябваше да плати шест хиляди. Той бавно вдигна картите си и ги погледна. Не можеше да повярва на очите си. Държеше сервиран флош — петица, шестица, седмица, осмица и деветка купи. За повече не беше и мечтал! Значи Тони е бил прав. Слава Богу! Коронцис се опита да прикрие вълнението си.

— Плащам и вдигам с още пет хиляди. Сега или никога.

Далтон хвърли картите.

— Аз се отказвам.

— Мисля, че блъфираш, приятелче — обади се Сал Призи. — Плащам и вдигам с още пет хилядарки.

Чувство за победа разтърси Коронцис.

— Плащам и вдигам с още пет. — Ръцете му видимо потрепваха. Още малко и щеше да посегне за парите.

Пери Бреслоер победоносно обяви:

— Три попа! — И показа картите си. Спечелих.

— Не е достатъчно — усмихна се Коронцис. — Имам флош. — Той остави картите и посегна към пода.

— Задръж малко! — Сал Призи показа своите карти. — Бия те с флош роял. Десетка до асо спатии.

Коронцис пребледня. Усещаше, че ще припадне. Сърцето му биеше до пръсване:

— Господи! — възкликна Тони. — Два сервирани флоша. Съжалявам, Виктор. Просто нямам думи.

— Мисля, че за тази вечер стига, господа — рече Ото Далтон. Той погледна в листчето и каза на Виктор: — Дължиш шейсет и пет хиляди.

Виктор смаян погледна Тони Ризоли, но той безпомощно сви рамене. Коронцис извади кърпа и попи потта от челото си.

— Как ще платиш? — попита го Далтон. — В брой или с чек?

— Никакви чекове — отсече Призи. — Само в брой.

— Но аз… — заекна Виктор. — Нямам толкова пари…

— Моля? — навъсено рече Сал Призи.

— Почакайте — намеси се Тони. — Виктор просто иска да каже, че не носи толкова пари у себе си. Нали ви казах, че ги има.

— Това изобщо не ме топли. Искам да ги видя.

— Ще ги видиш — увери го Ризоли. — След няколко дни.

— Не на мене тия. Аз да не съм ви благотворително дружество. Искам ги още утре.

— Не се тревожи. Ще ги донесе.

Коронцис се чувстваше в плен на истински кошмар, от който няма измъкване. Не можеше да мръдне и почти не забеляза как другите един по един си отидоха. Двамата с Тони останаха сами.

— Та аз… Аз никога няма да успея да събера такава сума — простена накрая той. — Никога!

— Не знам какво да ти кажа, Виктор. — Ризоли сложи ръка на рамото му. — Недоумявам защо не се получи. Мисля, че и аз загубих горе-долу колкото теб.

— Но ти… Ти можеш да си го позволиш, Тони. А аз не мога. Ще им обясня, че няма откъде да ги взема.

— На твое място бих си напрегнал ума да измисля нещо друго. Сал Призи е председател на Съюза на моряците от Източното крайбрежие. А доколкото знам, те хич не си поплюват.

— Нищо не мога да сторя. Нямам тия пари и толкоз. Какво може да ми направи той?

— Нека да ти кажа. Първо ще накара момчетата си да те прострелят в коленете, така че никога повече да не можеш да ходиш. След това ще ти плиснат киселина в лицето. Ще ослепееш завинаги. И накрая, когато страданието стане нетърпимо, той ще реши дали да живееш, или да умреш.

Лицето на Виктор Коронцис бе съвсем пребледняло.

— Ти се шегуваш.

— Де да беше така. Грешката е моя, Виктор, не биваше да те оставям да играеш с човек като Сал Призи. Той е убиец.

— Господи! Ами сега?

— Няма ли някакъв начин да намериш тия пари?

Коронцис избухна в истеричен смях.

— Та аз едва успявам да издържам семейството си с тази заплата.

— Ами в такъв случай мога да те посъветвам само да напуснеш града. Или дори страната. Иди някъде, където Призи не може да те открие.

— Не мога да направя такова нещо — изхленчи Виктор. — Имам жена и четири деца. Ти ми обеща, че всичко ще се нареди и че няма начин да загубим. Така беше, нали…

— Зная. И наистина много съжалявам. Досега не съм се издънвал. За мен единственото обяснение е, че Призи ни е измамил.

— В такъв случай не е нужно да му плащам — обнадежди се Коронцис.

— Не е толкова просто, Виктор — търпеливо продължи Ризоли. — Ако го обвиниш в измама, той ще те пречука, не му ли платиш, пак ще те пречука.

— Всемогъщи Боже! — простена Коронцис. — С мен е свършено.

— Наистина те разбирам. Сигурен ли си, че няма откъде да ги събереш?

— Ще са ми нужни сто живота. Най-малко сто. Всичко, което притежавам, е ипотекирано. Няма от къде.

Лицето на Тони Ризоли внезапно просветна, сякаш осенено от спасителна идея.

— Я чакай, нали ми каза, че онези антични предмети струват сума пари?

— И какво от това?

— Остави ме да довърша. Спомена също, че копията са съвършени.

— Съвсем не е така. Всеки експерт ще ги познае…

— Чакай, чакай. Ами ако на мястото на оригинала оставиш копие? Когато бях в музея, имаше толкова много туристи. Нима те могат да направят разлика?

— Не, но… аз… Разбирам какво искаш да кажеш, ала такова нещо не мога да направя.

— Влизам ти в положението, Виктор — все тъй спокойно продължи Ризоли. — Но експонатите са толкова много, пък ти ще подмениш само един…

— От двайсет години съм уредник в този музей — поклати Виктор глава. — И през ум не ми е минавало такова нещо.

— Съжалявам, не трябваше да ти го предлагам, но в един миг си помислих, че това ще спаси живота ти. — Ризоли се изправи и разкърши схванатото си тяло. — Боже, колко късно стана. Жена ти сигурно се чуди къде си се запилял.

Виктор Коронцис гледаше втренчено.

— Значи смяташ, че това ще ме спаси? — в унес произнесе той. — Но как?

— Много е просто. Вземаш една от антиките… даваш ми я, изнасям я от страната и я продавам. Оттам ще дойдат парите, които дължиш на Призи. Мисля, че ще мога да го убедя да почака. А и ти ще отървеш кожата. Излишно е да ти казвам какъв голям риск поемам заради теб. Хванат ли ме, ще имам големи неприятности. Правя го, само защото се чувствам отговорен, понеже те забърках в тази история.

— Ти си истински приятел — рече Виктор. — Сам съм си виновен. Не биваше да играя. Ти се опита да ми помогнеш.

— Така е. Съжалявам, че номерът не се получи. Е, да идем да поспим. Утре пак ще се видим. Лека нощ, Виктор.

— Лека нощ, Тони.

 

 

Рано на следващата сутрин телефонът в музея иззвъня.

— Коронцис?

— Да.

— Тук е Сал Призи.

— Добро утро, господин Призи.

— Обаждам се да уредим онези шейсет и пет хиляди, които ми дължите. По кое време да мина да ги взема?

— Ами… В момента не са у мен. — Виктор здравата се изпоти.

Последва злокобно мълчание.

— По дяволите, що за номера ми играете?

— Повярвайте, не ви лъжа. Аз…

— В такъв случай си искам парите! Ясно ли е?

— Да, господине.

— По кое време затваряте музея?

— Шест… шест часа.

— Ще ви чакам отпред. Гледайте парите да са у вас, да не ви размажа главата. Мислете му!

Линията прекъсна.

Виктор Коронцис се отпусна в стола, обзет от панически ужас. Искаше да се скрие. Но къде? Чувството на отчаяна безнадеждност го погълна. В главата му се въртяха стотици „ако“. Ако не бях отишъл в казиното онази вечер… ако не бях срещнал Тони… ако бях удържал на обещанието си никога повече да не играя… Той тръсна глава да пропъди мрачните мисли. Трябва да предприема нещо, и то веднага.

В този момент влезе Тони Ризоли.

— Добро утро, Виктор.

 

 

Беше шест и половина. Служителите от музея си бяха отишли. Външната врата от половин час бе заключена. Виктор и Тони я наблюдаваха внимателно.

Коронцис ставаше все по-неспокоен.

— Ами ако не се съгласи? Ако поиска парите още тази вечер?

— Остави това на мен. Аз ще говоря с него.

— Може и въобще да не дойде, а да изпрати нали разбираш, някой, който да ме убие? Мислиш ли, че може да стигне дотам?

— Няма да го направи, поне докато има шанс да си прибере парите.

В седем часа Сал Призи се появи. Коронцис изтича да му отвори.

— Добър вечер — рече той.

— Ти какво правиш тук? — обърна се Призи към Ризоли и без да дочака отговор, продължи: — Това си е наша работа.

— Искам само да помогна, и нищо повече.

— Въобще не се нуждая от твоята помощ — отсече Призи и се обърна към Виктор: — Къде са парите?

— Ами аз…

Призи го сграбчи за врата.

— Виж какво, копеле гадно! Ако не ми дадеш парите тази вечер, ще нахраниш рибите. Ясно ли е?

— Успокой се — отново се намеси Тони. — Ще си получиш парите.

— Казах ти да не се бъркаш — изсъска Призи. — Не е твоя работа.

— Напротив, моя е. Аз съм приятел на Виктор. В момента той няма толкова пари, но е измислил начин да се сдобие с тях.

— Абе какво ме мотаете? Има ли ги тия пари, или…

— Хем ги има, хем ги няма — отвърна Ризоли.

— Що за отговор е това?

Ризоли посочи с ръка наредените експонати.

— Ето ги.

— Къде? — огледа се Призи.

— Във витрините. Пълни са с антиквариати…

— Антични предмети… — поправи го Коронцис.

— … които струват цяло състояние. Говоря за милиони.

— Така ли? — Призи огледа експонатите. — Никаква работа не ми вършат, докато седят тук заключени. Искам пари в брой.

— Ще ги получиш — опита се да го успокои Ризоли. — И то двойно повече. Трябва само да имаш малко търпение. Това е всичко. Виктор не е мошеник. Необходимо му е малко време. Ще ти обясня неговия план. Той ще изнесе един от тези предмети, а аз ще уредя продажбата. Щом получим парите, веднага ще ти платим.

— Тая работа не ми харесва. Не разбирам нищо от антики — поклати глава Сал Призи.

— И не е нужно. Виктор е един от най-големите експерти в света. — Тони приближи до една от витрините, в която бе поставена мраморна глава. — Колко според теб струва това, Виктор?

— Глава на богинята Хигия, четиринайсети век преди Христа. Всеки колекционер би дал поне два-три милиона.

Ризоли се обърна към Сал Призи:

— Разбра ли сега?

— Не знам. — Призи сбърчи чело. — И колко време ще чакам?

— До един месец ще получиш двойно по-голяма сума.

Призи помисли за миг, после кимна.

— Така да бъде — рече той. — Но щом ще чакам цял месец, искам двеста хиляди отгоре.

Тони погледна Коронцис, който кимна.

— Значи споразумяхме се — рече Ризоли.

Сал приближи дребничкия уредник.

— Давам ти трийсет дни. Ако не получа парите, с теб е свършено. Ясно ли е?

— Да, господине — едва отвърна Коронцис.

— Един месец и нито ден повече. — Той впи в Тони безмилостен поглед и добави: — Никак не ми харесваш.

Сал Призи се насочи към вратата и излезе от залата. Коронцис се стовари в един стол и обърса чело.

— Господи Боже! — въздъхна той. — Мислех, че ще ме убие. Дали ще успеем за толкова време?

— Разбира се — увери го Тони. — Само трябва да подбереш едно от тия неща и да поставиш копието на негово място.

— А ти как ще го изнесеш? Хванат ли те, ще те тикнат в затвора.

— Знам — невъзмутимо рече Тони. — Но това е единствената възможност. Нямаме друг изход.

 

 

Час по-късно Тони Ризоли, Сал Призи, Ото Далтон, Пери Бреслоер и Марвин Симор седяха с чаши в ръка в хотелския апартамент на Далтон.

— Всичко тръгна като по вода — хвалеше се Ризоли. — Онова копеле направо се подмокри.

— Ама и аз как го уплаших, а? — ухили се Сал.

— Ти и мене ме стресна — рече Ризоли. — Бива те за актьор.

— В крайна сметка за какво се разбрахте? — попита Марвин Симор.

— Той ми измъква една от ония антики, аз я продавам и снасям парите. Всеки от вас ще си получи дела.

— Чудесно — каза Пери Бреслоер. — Допада ми тая сделка.

Истинска златна мина, мислеше Ризоли. Само да налапа въдицата и няма отърване. Горкият Виктор. Полека-лека ще опразним скапания музей.

— Как ще изнесеш стоката извън страната? — попита Марвин Симор.

— Все ще намеря начин — рече Тони. — Остави на мен.

Нямаше, никакво време за губене. Алфредо Манкузо и Джино Лавери чакаха.