Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (5)

4. Глава

— Защо й позволи да излезе — попита Демирис прислужника.

— Съжалявам, но не ми казахте, че не бива да излиза, и аз…

— Няма значение — опита се да изглежда спокоен Демирис. — Не е толкова важно. Сигурно скоро ще се прибере.

— Нужен ли съм ви още?

— Не.

Той изпрати с поглед прислужника. Сетне стана и отиде до прозореца. Загледа се в безупречно поддържаната градина. Катерин Алегзандър не биваше да се появява по улиците на Атина, където всеки можеше да я познае. Колко жалко, че не мога да си позволя да я оставя жива. Но отмъщението — на първо място. Ще поживее, докато си отмъстя. Ще се позабавлявам с нея. Най-добре да я изпратя някъде, където никой не я познава. В Лондон ще е на сигурно място. Лесно ще я държим под око. Ще я назнача в офиса.

Час по-късно Катерин се върна. Константин Демирис веднага усети промяната. Сякаш някаква тъмна завеса се бе вдигнала и Катерин отново бе в света на живите. Демирис се сепна от коренната промяна във външния й вид — с красив бял копринен костюм и бяла копринена блуза. Nostimi, помисли си той. Секси.

— Господин Демирис…

— Коста.

— Да, наистина. Вече знам коя съм и какво се е случило.

Лицето на мъжа остана невъзмутимо.

— Така ли? Седнете, скъпа моя, и ми разкажете всичко.

Катерин бе твърде развълнувана и докато думите се лееха от устата й, тя неспирно сновеше по килима.

— Съпругът ми и неговата… любовница, Ноел, се опитаха да ме убият. — Тя спря и го погледна с тревога. — Много ли налудничаво ви звучи? Аз самата не мога да преценя.

— Продължавайте — опита се да я успокои той.

— Монахини от манастира ме спасиха. Съпругът ми работеше за вас, нали? — неочаквано заяви тя.

Демирис се поколеба, внимателно премисляйки отговора.

— Да. — Колко ли можеше да й каже от истината? — Той бе един от моите пилоти. Изпитвам известна отговорност за вашата съдба.

— Но вие знаехте коя съм — погледна го тя в очите. — Защо не ми го казахте веднага?

— Боях се от шока — спокойно отвърна Демирис — Реших, че ще е по-добре, ако постепенно сама откриете всичко.

— Знаете ли какво се е случило със съпруга ми и онази жена? Къде са те?

Демирис я погледна.

— Осъдиха ги на смърт.

Видя как кръвта се отдръпва от лицето й. От устните й се отрони слаб звук. Катерин усети, че й прималява и че не може да се държи на краката си. Отпусна се в най-близкия стол.

— Аз не знаех…

— Осъдиха ги на смърт, Катерин.

— Но… защо?

Внимателно. Опасност.

— Защото се опитаха да ви убият.

— Нещо не разбирам — смръщи вежди младата жена. — Защо са ги осъдили? Аз съм жива…

— Катерин — прекъсна я той. — Гръцките закони са доста строги. Тук присъдите се изпълняват бързо. Имаше публичен процес. Няколко души свидетелстваха, че съпругът ви и Ноел Паж са направили опит да ви убият. Имаше дело, осъдиха ги на смърт и присъдата бе изпълнена.

— Не мога да повярвам — Катерин седеше като замаяна. — Процесът…

Константин Демирис се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Трябва да освободите съзнанието си от миналото. Те решиха да ви сторят зло и платиха за това. Струва ми се, ние двамата трябва да обсъдим бъдещето. Имате ли някакви планове? — жизнерадостно попита той.

Тя очевидно не го чуваше. Лари, мислеше си тя. Красивото засмяно лице на Лари. Ръцете му, гласът му…

— Катерин…

— Моля? — вдигна тя очи.

— Мислили ли сте за бъдещето?

— Не, не зная какво ще правя. Може би ще остана в Атина…

— Тази идея не ми харесва — заяви Демирис. — Неприятните спомени вечно ще са около вас. Според мен най-добре да напуснете Гърция.

— Но къде да отида…

— Мислих вече за това. В Лондон поддържам няколко офиса. Преди години работехте във Вашингтон за един човек, Уилям Фрейзър. Спомняте ли си?

— Уилям… — Тя изведнъж си спомни. Това бе един от най-щастливите периоди в нейния живот.

— Бяхте негов административен помощник, доколкото си спомням.

— Да, аз…

— Можете да работите същото и в лондонския ми офис.

— Не зная — колебаеше се тя. — Не бих искала да изглеждам неблагодарна, но…

— Разбирам. Нещата доста бързо се промениха — рече съчувствено Демирис. — Имате нужда от време, за да обмислите всичко. Качете се в стаята си, вечеряйте, а по-късно пак ще поговорим.

Това предложение му хрумна в последния момент. Не можеше да си позволи жена му да налети на нея.

— Да, така ще е най-добре — съгласи се Катерин. — Много сте щедър. Дрехите са наистина…

Той я потупа по ръката и я задържа няколко секунди по-дълго отколкото благоприличието изискваше.

— Това ми доставя удоволствие.

 

 

Тя седеше в стаята и гледаше огнения залез над сините води на Егейско море. Какъв е смисълът да съживявам миналото. Трябва да мисля за бъдещето. Какво щастие, че го има Константин Демирис. Той бе неин спасител. Нямаше друг, към когото да се обърне. Ето, предлага ми работа в Лондон. Дали да приема? На вратата се почука.

— Донесохме вечерята ви, госпожице.

 

 

Константин Демирис остана замислен в библиотеката дълго, след като Катерин напусна стаята. Един-единствен път бе допуснал да загуби контрол над чувствата си. Влюбил се беше искрено и дълбоко в Ноел Паж и тя бе станала негова любовница. За пръв път срещаше такава жена. Тя знаеше много за изкуството, за музиката и за бизнеса и бе успяла да му стане необходима. Всичко в нея го удивляваше и в същото време нищо не можеше да го учуди. Мисълта за Ноел не го напускаше ден и нощ. Тя беше най-красивата, най-чувствената жена, която беше познавал. Заради него бе изоставила кариерата си на кинозвезда. Ноел будеше в душата му чувства, които никога не бе изпитвал. Тя беше негова любовница, негов довереник, негов приятел. Демирис й вярваше напълно, ала тя го измами с Лари Дъглас. Голяма грешка, за която плати с живота си. Константин Демирис се погрижи да я погребат в гробището на Псара, неговият остров в Егейско море. Всички признаха, че в този жест има нещо много красиво и сантиментално. Истината бе, че Демирис искаше да си запази удоволствието да минава по гроба на тази кучка. До леглото в спалнята му имаше нейна снимка, най-хубавата според него — тя се усмихваше, запечатана за вечни времена.

Дори сега, след повече от година, Демирис не спираше да мисли за нея. Споменът бе отворена рана, която нито един лекар не можеше да излекува.

Защо, Ноел? Дадох ти всичко. Обичах те, мръсница такава. Обичах те. Обичам те.

А и този Лари Дъглас. Той също плати с живота си. Но на Демирис това не му стигаше. Замислил бе и друго отмъщение. При това съвършено. Щеше да се позабавлява с жената на Дъглас, както той се бе забавлявал с Ноел. След това Катерин щеше да замине при съпруга си.

Тръгна, удивлявайки се на многолюдната тълпа, която изпълваше въздуха с шумна глъчка. След тишината и мълчанието на манастира, всичко й се струваше нереално. Катерин усети, че върви към Плаката, стария квартал на Атина, в самото сърце на града. Там уличките криволичеха нагоре, стъпалата към малките къщи, кафенетата и варосаните сгради бяха изтрити и изронени от времето. Инстинктивно, без да се замисля, тя стигна до таверната, разположена на покрива на една къща. Седяла съм на онази маса. Подадоха ми меню на гръцки. Бяхме трима.

Какво ще искаш?

Защо не поръчате вместо мен? Страхувам се да не си поръчам собственика.

Много се смяха. Но кои бяха другите двама? Келнерът се приближи до Катерин.

— Boro na sas voithiso?

— Ochi efharisto.

Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Не, благодаря ви. Но откъде зная всичко това. Да не би да съм гъркиня?

Катерин забърза нататък с уверена крачка, сякаш някой я водеше. Като че знаеше точно къде отива.

Всичко й се струваше познато. И в същото време — непознато. Боже мой, сигурно ще полудея. Това са халюцинации. Отмина кафене с надпис на вратата „Трефлинкас“. Някакъв спомен се готвеше да изплува от паметта й. Тук нещо й се беше случило, нещо важно, само дето не можеше да си спомни какво точно.

Вървеше по виещите се, оживени улици и накрая зави към „Вукурещиу“ и красивите магазини. Пазарувала съм тук. Стъпи на платното, за да пресече, когато внезапно изскочила иззад завоя синя лимузина едва не я прегази.

Спомни си, че някой й беше казал: Гърците така и не успяха да свикнат с автомобилите. В сърцата си те все още яздят магарета. Ако искаш да ги разбереш, не бива да четеш пътеводителите, а само древногръцките трагедии. В нас има велики страсти, огромна радост, дълбоки страдания и все още не сме се научили как да ги прикриваме цивилизовано.

Кой беше казал това?

 

 

— Коста…

Гласът на жена му.

Мелина влезе в библиотеката.

— Константин Демирис бе женен за Мелина Ламбру, привлекателна жена от стар, аристократичен гръцки род. Тя бе висока, царствена и излъчваше достойнство.

— Коста, коя е жената, която срещнах в хола? — нервно попита тя.

Въпросът й го завари неподготвен.

— Моля? А, приятелка на един съдружник — небрежно подхвърли той. — Ще работи в кантората ми в Лондон.

— Видях я съвсем бегло, но ми напомня за някого.

— Така ли?

— Да. — Мелина помълча, сетне добави: — Сякаш на жената на един от бившите ти пилоти. Това, разбира се, е невъзможно. Тя умря.

— Да, умря…

Той изпрати Мелина с поглед. Трябваше да внимава. Мелина не беше глупава. Не биваше да се женя за нея. Каква голяма грешка направих преди години…

Бракът на Мелина Ламбру с Константин Демирис преди десетина години подейства като шок на деловите и на светските кръгове от Атина до Ривиерата, чак до Нюпорт. Най-изненадващ бе фактът, че само месец преди сватбата младоженката се бе сгодила за друг.

 

 

Още от дете Мелина Ламбру озадачаваше близките си със своята своенравност. Едва десетгодишна реши, че иска да стане моряк. Шофьорът на семейството я откри на пристанището в момента, когато се опитваше да се промъкне на някакъв кораб и най-позорно я прибра у дома. На дванайсет години се опита да избяга с пътуващ цирк.

На седемнайсет Мелина се подчини на съдбата си — тя беше красивата, приказно богата дъщеря на Михалис Ламбру. Вестниците с удоволствие пишеха за нея. Беше нещо като принцеса от приказките, приятелите й бяха също принцове и принцеси. Като по чудо Мелина не бе успяла да се разглези. С брат си Спирос, десет години по-голям от нея, бяха много привързани един към друг. Родителите им бяха починали при катастрофа, когато Мелина бе на тринайсет години, и Спирос я бе отгледал.

Спирос бе страшно грижовен към нея, дори повече отколкото е необходимо. Когато Мелина навърши осемнайсет, той стана изключително внимателен към обожателите й и старателно проучваше всеки кандидат за ръката на сестра си. Никой не се оказваше достатъчно добър.

— Трябва да си много внимателна — не спираше да повтаря той. — Ти си обект на всеки ловец на зестри. Млада, красива и много богата, при това от известен род.

— Браво, скъпи мой братко. Това ще бъде огромно успокоение, когато стана на осемдесет години и умра стара мома.

— Не се тревожи, Мелина. Истинският мъж непременно ще дойде.

 

 

Казваше се Василис Манос. Малко над четирийсет, преуспяващ бизнесмен от стара гръцка фамилия. Влюбил се бе от първия миг в красивата млада Мелина. Предложението си направи няколко седмици след първата им среща.

— Той е най-подходящ за теб — възторжено каза Спирос. — Стъпил е здраво на земята, а е и луд по тебе.

Мелина не беше така ентусиазирана.

— Толкова е скучен, Спирос. Когато сме заедно, не говори за нещо друго освен за бизнес. Бих искала да е по-романтичен.

— Романтиката не стига за един брак — категорично възрази Спирос. — Съпругът трябва да е сериозен и стабилен, човек, който ще ти бъде предан.

Най-накрая Мелина се остави да бъде убедена и прие предложението на Манос.

— Ти ме направи най-щастливия човек на света — развълнувано заяви той. — Тъкмо сега създавам нова фирма и ще я нарека „Мелина Интърнашънъл“

А Мелина предпочиташе да получи букет рози. Датата на сватбата бе определена, около хиляда покани бяха разпратени и подготовката бе в пълен ход.

Именно в този момент в живота на Мелина Ламбру се появи Константин Демирис.

Запознаха се на едно от събиранията по повод на годежа на изтъкнатата двойка.

Домакинята ги представи един на друг.

— Мелина Ламбру Константин Демирис.

След като я гледа известно време със замислените си черни очи, Демирис попита:

— Колко време ще останете тук?

— Не ви разбирам.

— Без съмнение сте изпратена от боговете, за да разберем ние, смъртните, какво е красота.

— Ласкаете ме, господин Демирис.

— Пред вашата хубост бледнеят всякакви ласкателства. Трудно мога да намеря слова, достойни за вас.

В този момент се приближи Манос и прекъсна разговора им.

Същата нощ Мелина заспа с мисълта за Демирис. Тя бе чувала за него. Много богат, вдовец, известен с безскрупулното водене на сделки и със слабостта си към жените. Добре че нямам нищо общо с него, помисли си Мелина.

А боговете се смееха.

 

 

На сутринта след тържеството прислужникът подаде на Мелина малък пакет.

— Госпожице Ламбру, за вас. Донесе го шофьорът на господин Демирис.

— Благодаря.

Значи Константин Демирис е решил да ми направи впечатление с богатството си. Е, ще трябва да го разочаровам. Каквото и да ми е изпратил… скъпо бижу или безценна антика… ще му я върна.

Пакетчето бе красиво опаковано. На картичката пишеше: „Мисля, че ще Ви достави удоволствие. Константин.“

Вътре имаше подвързан с кожа екземпляр на Тода Раба от Никос Казандзакис, любимият й автор. Откъде може да е разбрал?

Мелина написа любезен отговор, за да благодари, и си каза: „Е, това е всичко.“

На другата сутрин пристигна нов пакет. Този път — плоча на Делиус, любимият й композитор. „Може би ще Ви е приятно да слушате плочата, докато четете «Тода Раба»“.

Всеки ден пристигаше нов подарък. Любимите й цветя, парфюм, музика, книги. Константин Демирис си бе направил труда да разбере предпочитанията на Мелина и тя естествено бе поласкана от вниманието му.

Когато се обади, за да му благодари, той заяви:

— За вас няма достоен подарък.

На колко ли жени го беше казвал?

— Ще обядвате ли с мен, Мелина?

Тя се готвеше да откаже, но се замисли: Какво пък, защо да не обядвам с Константин Демирис. Толкова е възпитан.

— Да.

Когато спомена пред Манос, че ще обядва с Константин Демирис, той остро възрази.

— Но защо, скъпа? Какво общо можеш да имаш с този ужасен човек. Защо трябва да се срещаш с него?

— Василис, той ми изпраща всеки ден малки подаръци. Искам да му кажа да престане.

Всъщност можех да му го кажа и по телефона.

Константин Демирис бе запазил маса в известния ресторант „Флока“ и когато Мелина пристигна, той вече беше там.

— Дойдохте все пак — стана той. — Боях се, че ще размислите.

— Винаги държа на думата си.

Той я изгледа много сериозно.

— Аз също. Ще се оженя за вас.

Мелина поклати глава полуразвеселена, полуядосана.

— Господин Демирис, аз съм вече сгодена.

— За Манос ли? — Той махна презрително с ръка. — Не е подходящ за вас.

— Така ли? И защо, ако мога да знам?

— Проверих всичко. В семейството му има душевноболни, той страда от хемофилия, полицията се интересува от него по обвинение в сексуално насилие в Брюксел и изобщо не го бива в тениса.

Мелина искрено се засмя.

— А вие?

— Аз не играя тенис.

— Ясно. И заради това трябва да се омъжа за вас.

— Не. Ще се оженя за вас, защото искам да ви направя най-щастливата жена на света.

— Господин Демирис.

Той сложи ръка върху нейната.

— Коста.

Тя изтегли ръката си.

— Господин Демирис, дойдох тук, за да ви кажа, че искам да престанете да ми изпращате подаръци. Нямам намерение да се срещам повече с вас.

Той се загледа в нея в продължение на дълъг миг.

— Сигурен съм, че не сте жесток човек.

— Надявам се.

— Значи няма с лека ръка да разбиете сърцето ми — усмихна се той.

— Не мисля, че е толкова лесно. Славата ви отдавна се носи.

— Така беше, докато ви срещнах. От много време ви сънувам.

Мелина се разсмя.

— Говоря сериозно. Още съвсем млад четях за семейство Ламбру. Вие сте богати, а аз бях много беден. Нямах нищо. Едва свързвахме двата края. Баща ми беше докер на пристанището в Пирея. Имах четиринайсет братя, и сестри и само се карахме, за да поделим малкото, което имахме.

Въпреки намеренията си Мелина се трогна.

— Но сега вече сте богат — подметна тя.

— Така е и ще стана още по-богат.

— Как забогатяхте?

— С глад. С много, глад. И продължавам да съм гладен.

По очите му позна, че не я лъже.

— А как… как започна всичко?

— Наистина ли ви интересува?

— Да, наистина.

— Бях седемнайсетгодишен и отидох да работя в малка нефтодобивна компания в Средния Изток. Не печелих много. Веднъж вечерях с един от геолозите. Поръчах си пържола, а той — само супа. Попитах го защо не си взема пържола, а той ми обясни, че няма зъби и не може да събере пари, за да си направи изкуствени челюсти. Дадох му петдесет долара. След около месец една нощ той ми телефонира, за да ми съобщи, че е открил ново находище. Не беше съобщил на началника си. На сутринта започнах да събирам пари назаем и до вечерта купих опции за почти всички парцели около мястото. Находището се оказа едно от най-богатите в света.

Мелина слушаше прехласната.

— Това беше началото — продължи той. — Нужни ми бяха танкери, за да превозвам петрола. След време се сдобих с няколко. Дойде ред и на рафинерията, и на самолетната компания. И така продължих нататък.

Доста време след като се бяха оженили, Мелина разбра, че историята с пържолата е чиста измислица.

 

 

Мелина Ламбру нямаше никакви намерения да се вижда отново с Константин Демирис. Но благодарение на старателно организирани съвпадения Демирис успяваше да се появи там, където и тя бе поканена: на представление в театъра, на благотворителни сбирки. И всеки път тя усещаше властното му привличане. Колкото и неприятно да й беше, трябваше да признае, че в сравнение с него, Василис Манос бе ужасно скучен.

Мелина Ламбру харесваше фламандските художници и когато картината на Брьогел „Ловци през зимата“ се появи на пазара, Константин Демирис й я изпрати като подарък преди да успее да си я купи.

Мелина бе очарована — как разбираше какво харесва…

— Не мога да приема толкова скъп подарък — възпротиви се тя.

— Но това не е подарък. Ще трябва да ми платите за картината. Вечеряйте с мен тази вечер.

Тя се съгласи. Този човек бе неустоим. След около седмица Мелина развали годежа с Манос.

 

 

Когато съобщи решението си на Спирос, той онемя.

— Но защо, за бога? Защо?

— Защото ще се омъжа за Константин Демирис.

— Ти си полудяла — потресен извика той. — Как ще се омъжиш за него! За това чудовище! Той ще те съсипе.

— Грешиш, Спирос. Той е чудесен човек. И много се обичаме.

— Влюбена си ти — сряза я той. — Не зная какво е замислил, но съм сигурен, че няма нищо общо с любовта. Знаеш ли каква е славата му? Той…

— Всичко това е минало, Спирос. Аз ще стана негова жена.

Спирос така и не успя да я разубеди. След месец Мелина Ламбру и Константин Демирис се ожениха.

 

 

В началото бракът им изглеждаше съвършен. Константин бе забавен и внимателен. Той беше вълнуващ и страстен любовник и неспирно изненадваше Мелина с подаръци и екзотични пътешествия.

В първата брачна нощ той й каза:

— Първата ми жена не успя да ми роди дете. Ние с теб ще имаме много синове.

— И никакви дъщери? — подразни го Мелина.

— Може, ако ти искаш. Но първо ще е син.

Денят, в който Мелина разбра, че е бременна, Константин сияеше от щастие.

— Той ще поеме цялата ми империя.

В третия месец Мелина пометна. Константин беше вън от страната. Когато се върна и разбра какво се е случило, той едва не загуби разсъдъка си.

— Какво си направила? — крещеше Константин. — Как можа да се случи?

— Коста, аз…

— Била си невнимателна!

— Не, кълна ти се…

Той пое дълбоко дъх.

— Е, добре. Станалото станало. Ще имаме друг син.

— Аз… няма да мога — Мелина не смееше да го погледне в очите.

— Какво каза?

— Наложи се да ми направят операция. Няма да мога да имам деца.

Той стоеше като вцепенен. След това се обърна и излезе, без да продума.

От този миг животът на Мелина се превърна в ад. Константин Демирис се държеше така, сякаш жена му нарочно е убила неговия син. Пренебрегваше я и започна да търси други жени.

Мелина мислеше, че би могла да го понесе, ако не я унижаваше — защото той с удоволствие демонстрираше връзките си. Константин поддържаше съвсем открито връзки с филмови звезди, оперни певици и с жените на някои свои приятели. Водеше любовниците си в Псара и на официалните приеми, разхождаше ги с яхтата. Вестниците не пропускаха да отразят подробно неговите приключения.

 

 

Веднъж го поканиха на вечеря в дома на известен банкер.

— Трябва да дойдете с Мелина — каза той на Демирис. — Имам нов готвач, който умее да приготвя най-вкусната китайска храна в света.

Гостите бяха наистина отбрани. На масата присъстваха изтъкнати артисти, политици и индустриалци. Храната действително беше превъзходна. Готвачът бе приготвил супа от перка на акула, рула от скариди, свинско, мушу, патица по пекински, свински ребра, тестени специалитети по кантонски и още дузина ястия.

Мястото на Мелина бе близо до домакина в единия край на масата, а на съпруга й — до домакинята, в другия край. От дясната му страна седеше красива филмова артистка. През цялото време той приказваше с нея и не обърна внимание на никой друг от гостите. До Мелина стигаха откъслечни реплики.

— Трябва да дойдете на яхтата ми, щом снимките ви приключат. Чудесно ще си починете. Ще обиколим бреговете на Далмация…

Мелина се опитваше да не слуша, но беше невъзможно. Демирис дори не си правеше труда да говори тихо.

— Никога не сте били на Псара, нали? — не млъкваше той. — Чудесен малък остров, съвсем изолиран. Много ще ви хареса.

На Мелина й се искаше да се скрие под масата. Но най-лошото тепърва предстоеше.

Приключили бяха с вкусните свински ребра и келнерите носеха сребърни купички с ароматизирана вода, в които гостите плакнеха ръцете си.

Когато оставиха сребърната купичка пред артистката, Демирис заяви:

— Няма да имате нужда от това — с широка усмивка той взе ръцете й и бавно облиза пръстите й. Гостите извърнаха очи.

Мелина се изправи и се извини пред домакините.

— Много съжалявам, но трябва да си вървя… Имам силно главоболие.

Погледите на гостите я изпратиха до вратата. Демирис не се прибра нито тази, нито следващата нощ.

 

 

Спирос научи за случая и побесня.

— Само кажи — крещеше той — и ще убия този кучи син!

— Това е по-силно от него — опитваше се да го защити Мелина. — Такъв е по природа.

— По природа ли? Той е истинско животно! Трябва да си получи заслуженото. Защо не се разведеш?

Въпрос, на който Мелина Демирис неведнъж се опитваше да си отговори през дългите, самотни нощи. Но винаги стигаше до един и същи отговор. Защото го обичам.

 

 

В пет и половина сутринта смутената прислужничка събуди Катерин.

— Добро утро, госпожице…

Катерин отвори очи и се огледа. Наместо тясната килия в манастира, тя видя красива спалня… Бързо си спомни къде се намира… Пътуването до Атина… Ти си Катерин Дъглас… Осъдиха ги на смърт…

— Госпожице…

— Да?

— Господин Демирис пита дали не бихте искали да закусите с него на терасата.

Катерин я гледаше сънливо. Заспала бе едва към четири часа и главата й бе като замаяна.

— Благодаря. Кажете на господин Демирис, че идвам веднага.

 

 

След двайсет минути прислужникът придружи Катерин до просторната тераса с изглед към морето. Ниска каменна стена опасваше градината под терасата. Константин Демирис я чакаше. Не откъсна очи от нея, докато се приближаваше към масата. В тази жена имаше някаква вълнуваща невинност. Той щеше да опознае тази невинност, тя щеше да е негова. Представи си я гола в леглото. Двамата щяха да накажат отново Ноел и Лари. Демирис се изправи.

— Добро утро. Простете ми, че ви събудих така рано, но само след няколко минути трябва да тръгвам към кантората и преди това исках да използвам случая, за да поговорим.

— Да, разбира се — отговори Катерин.

Тя се настани срещу него от другата страна на голямата мраморна маса с лице към морето. В този момент слънцето се издигаше над хоризонта и сипеше хиляди искри върху водата.

— Какво искате за закуска?

— Не съм гладна — поклати тя глава.

— Може би малко кафе?

— Да, благодаря.

Прислужникът наля топло кафе в чашата от скъп порцелан.

— И така, Катерин — започна Демирис, — обмислихте ли нашия разговор?

Катерин не беше мислила за нищо друго. Всъщност тя нямаше къде другаде да отиде. Зарече се, че никога няма да се върне в манастира. Предложението на Демирис да работи в Лондон й се струваше много интересно. Искрено казано, дори съблазнително. Може би началото на нов живот.

— Да — рече тя.

— Е, и?

— Бих искала да опитам…

Константин Демирис едва прикри въздишката си на облекчение.

— Много се радвам. Били ли сте някога в Лондон?

— Не. Поне така мисля. — Защо не зная със сигурност? Паметта й все още не бе напълно възстановена. С колко ли изненади още ще трябва да се примиря?

— Това е един от малкото цивилизовани градове, останали в света. Сигурен съм, че много ще ви хареса.

След кратко колебание Катерин се реши и попита:

— Господин Демирис, защо правите всичко това за мен?

— Да речем, от чувство за отговорност. — Той замълча. — Аз бях човекът, който запозна Ноел Паж с вашия съпруг.

— Така ли? — промълви Катерин. — Ноел Паж.

Тръпки я полазиха, като чу името й. Те двамата бяха умрели един за друг. Лари сигурно много я е обичал.

С известно усилие Катерин зададе въпроса, който я бе измъчвал през цялата нощ.

— Как бяха изпълнени смъртните присъди?

— Разстреляха ги — отговори той след кратко мълчание.

— О. — Тя почти усети как куршумите се забиват в плътта на Лари и разкъсват тялото на мъжа, когото бе обичала така силно. Защо ли попита!

— Позволете да ви дам един съвет. Не мислете за миналото. Само ще ви заболи. Всичко това трябва да остане зад вас.

— Прав сте — рече тя. — Ще се опитам.

— И така по една случайност точно днес един от моите самолети лети за Лондон. Ще успеете ли да се приготвите бързо?

Катерин си спомни за пътуванията с Лари, за наситените с вълнение приготовления, за куфарите и радостното очакване.

Този път щеше да пътува сама и вещите й бяха съвсем малко.

— Да, ще успея.

— Чудесно. Между другото — подхвърли той, — сега, когато паметта ви се върна, може би ще искате да се свържете с някой от вашето минало, на когото ще искате да съобщите, че сте жива и здрава.

Името, което тутакси изникна в съзнанието й, бе Уилям Фрейзър. Само той й бе останал от миналото. Но все още не беше готова да се срещне с него. Когато започна отново работа, ще намеря начин да се свържа с него.

Константин Демирис я наблюдаваше в очакване на отговор.

— Не — отвърна Катерин. — Няма такъв човек.

Без да знае, в този миг тя спаси живота на Уилям Фрейзър.

— Отивам да уредя паспорта ви. — Подаде й някакъв плик и каза: — Това е аванс срещу заплатата. Няма да имате грижа за жилище. Компанията разполага с апартамент в Лондон. Ще се настаните в него.

Това беше изумително.

— Много сте щедър.

Той взе ръката й.

— Ще видите, че съм… — Замълча. Реши да не й казва онова, което мислеше. Внимавай с нея. Не всичко изведнъж. Ще я изплашиш. — Ще видите, че… че мога да съм много добър приятел.

— Вие сте много добър приятел.

Демирис се засмя. Ще видиш.

 

 

След два часа Константин Демирис изпрати Катерин. Тя седеше на задната седалка на ролс-ройса, който щеше да я откара на летището.

— Приятно прекарване в Лондон — пожела й той. — Ще ви се обадя.

Пет минути след като колата потегли, той набра телефона в Лондон.

— Тя тръгна.