Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (35)

34. Глава

Епилог

Пет дни преди да започне процесът срещу Константни Демирис надзирателят отвори вратата на килията му.

— Имате посетител.

Константин Демирис вдигна поглед. Освен адвоката при него не пускаха никой. С нищо не показа изненадата си. Тия гадни копелета се държаха с него като с най-обикновен престъпник. Тръгна след надзирателя.

Спряха пред малката приемна.

— Тук — рече надзирателят.

Демирис прекрачи прага и внезапно спря пред възрастния господин, сгърбен в инвалидната си количка. Косата му бе снежнобяла, а лицето — отвратителна комбинация от червени и бели петна — белези от обгаряния. Устните му бяха замръзнали в странна гримаса. На Демирис му бе нужна близо минута, докато разпознае своя посетител.

— Боже мой! — прошепна той и пребледня.

— Не, не съм дух — обади се Наполеон Котас с хрипкав глас. — Влез, Коста.

— Ами пожарът — едва успя да промълви Демирис.

— Скочих през прозореца и си счупих гръбнака. Прислужникът ме закара в болницата преди да пристигне пожарната. Предпочетох да не знаеш, че съм жив. Бях прекалено изморен, за да продължа да се боря с теб.

— Но… те откриха някакво тяло.

— Това бе моят иконом.

Демирис се отпусна без сили на един от столовете.

— Радвам се… много се радвам, че си оживял — промълви той.

— Така и трябва, защото само аз мога да те спася от бесилото.

— Ти ли? — слисано рече Демирис.

— Да. Ще се заема със защитата ти.

Демирис се изсмя.

— Леон, познаваш ме от толкова години — какво те кара да мислиш, че съм такъв глупак, та да поверя живота си в твоите ръце?

— Това, че съм единственият човек, който може да те спаси, Коста.

— Не, благодаря — стана Демирис.

— Говорих със Спирос Ламбру. Успях да го убедя да свидетелства, че е бил с теб по време на убийството на сестра му.

— И той ще го направи?

— Да, защото му казах, че отнемането на богатството ти ще бъде много по-голямо отмъщение, отколкото ако те лиши от живот.

— Не те разбирам.

— Уверих Ламбру, че свидетелства ли в твоя полза, ще му прехвърлиш цялото си състояние — корабите, компаниите всичко, което притежаваш.

— Ти си луд!

— Така ли? Помисли си, Коста. Показанията му могат да спасят живота ти. Нима богатството ти е по-ценно от живота?

Последва дълго мълчание. Демирис седна отново. Той изучаваше внимателно лицето на Котас.

— Значи Ламбру е готов да свидетелства, че сме били заедно, когато Мелина е била убита, така ли?

— Точно така.

— И какво ще иска в замяна?

— Всичко, което притежаваш.

— Предпочитам да запазя… — обади се Демирис.

— Всичко — прекъсна го Котас. — Иска да те лиши от всичко! Това е неговото отмъщение.

— А ти какво ще получиш, Леон?

Устните на Котас се изкривиха в пародия на усмивка.

— И аз няма да остана с празни ръце.

— Не разбирам.

— Преди да прехвърлиш всичко на името на Ламбру, активите на „Еленик Трейд Корпорейшън“ ще преминат в друга, нова компания. Тази компания е моя.

— В такъв случай Ламбру ще остане с празни ръце — не се сдържа Демирис.

— Едни печелят, други губят — сви рамене Котас.

— Той не се ли усъмни?

— Умея да държа нещата в ръцете си.

— Щом ще разпитваш Ламбру, каква ми е гаранцията, че няма да подложиш на разпит и мен?

— Нищо по-просто от това, драги ми Коста. Твоята работа е сигурна. Ще подпишем споразумение, според което новата компания ще премине в мое владение само при условие, че те признаят за невинен. Осъдят ли те, няма да получа нищо.

Демирис най-после прояви интерес. Загледа се в сгърбения мъж. Дали ще захвърли делото и стотиците милиони, само за да ми отмъсти? Не, не вярвам. Не е чак такъв глупак.

— Е, добре. Съгласен съм — бавно произнесе Демирис.

— Току-що спаси живота си, Коста.

Спасих много повече от това, победоносно мислеше Демирис. Скрил съм над сто милиона и то там, където никой не може да ги открие.

 

 

Срещата на Котас със Спирос Ламбру бе бурна. Ламбру едва не изхвърли адвоката от кабинета си.

— Как може да искаш от мен да свидетелствам в полза на това чудовище? Махай се оттук!

— Нали искаш отмъщение?

— Да. И го получавам.

— Така ли? Ти познаваш добре Коста. За него богатството е по-важно от живота. Ако го екзекутират, ще се мъчи няколко минути, а разориш ли го, ще го принудиш да прекара дните си в мизерия и така ще го накажеш стократно по-жестоко.

В думите на адвоката имаше много истина. Спирос не познаваше по-алчен човек от Коста.

— Та казваш, че е готов да прехвърли всичко на мое име?

— Да, всичко. Корабите, бизнеса, компаниите.

Изкушението бе неустоимо.

— Трябва да си помисля.

Ламбру изпрати с поглед адвоката, който излезе с количката си от кабинета. Нещастник, за какво ли му е такъв живот?

В полунощ Спирос Ламбру телефонира на Наполеон Котас.

— Реших. Съгласен съм.

 

 

Журналистите бяха в истинска еуфория. Започваше процесът срещу Константин Демирис, обвинен в убийството на собствената си жена. При това защитник щеше да бъде прочут адвокат, доскоро смятан за загинал при пожар.

Процесът щеше да се води в същата зала, в която се бе водило делото срещу Ноел Паж и Лари Дъглас. Константин Демирис седеше на мястото на обвиняемия, а до него, в инвалидна количка, бе Наполеон Котас. Прокурор бе Делма.

— Константин Демирис е един от най-богатите мъже в света — започна речта си прокурорът. — Огромното състояние му дава безброй привилегии. Но има нещо, което не е позволено никому, и това е хладнокръвното убийство. — Той се обърна към Демирис. — Обвинението безусловно ще докаже, че Константин Демирис е виновен за бруталното убийство на своята съпруга, която го е обичала и е държала на него. Сигурен съм, че когато чуете доказателствата по делото, във вас няма да остане и следа от съмнение каква да бъде присъдата, която ще произнесете.

Делма седна.

Председателят на съда се обърна към Наполеон Котас:

— Готова ли е защитата с встъпителното си слово?

— Да, ваше благородие — Котас подкара инвалидната си количка към заседателите. Не пропусна да забележи изписалото се съчувствие по лицата им и усилието, с което задържаха погледите си върху него.

— Константин Демирис е тук, не защото е богат или влиятелен. А може би именно заради това е изправен в съдебната зала. Слабите винаги се опитват да унижат силните. Господин Демирис може би е виновен, защото е богат и влиятелен, но тук ще докажа, и то без да остане и следа от съмнение, че той няма никаква вина за смъртта на своята съпруга.

Процесът започна.

 

 

Прокурорът Делма призова свидетеля Теофилос, лейтенант от полицията.

— Бихте ли ни разказали какво видяхте, когато влязохте във вилата на Демирис?

— Столовете и масите бяха обърнати. Вътре цареше истински хаос.

— Имахте ли впечатление, че се е водила борба?

— Да, господине. Имах чувството, че там са върлували крадци.

— И намерихте окървавен нож на мястото на престъплението, така ли?

— Да, господине.

— Открихте ли отпечатъци по дръжката на ножа?

— Да.

— Чии бяха те?

— На Константин Демирис.

Погледите на съдебните заседатели се извърнаха към Демирис.

— Какво открихте, когато претърсихте къщата?

— На дъното на един шкаф намерихме окървавени бански гащета с инициалите на Демирис.

— Възможно ли е да са били в къщата отдавна?

— Не. Бяха още мокри.

— Благодаря ви.

Ред бе на Наполеон Котас.

— Детектив Теофилос, вие имахте възможност да говорите лично с обвиняемия, нали?

— Да, господине.

— Как бихте го описали?

— Ами — Детективът погледна към Демирис. — Бих казал, че е едър мъж.

— Силен?

— Да.

— Във всеки случай, не е човек, комуто е било необходимо да направи мебелите в една стая на пух и прах, за да убие жена си?

— Възразявам — скочи на крака Делма.

— Възражението се приема. Нека адвокатът на защитата се въздържа от насочващи въпроси.

— Моля да ме извините, ваше благородие — рече Котас и отново се обърна към свидетеля. — След разговора си с Константин Демирис бихте ли казали, че той е умен човек?

— Да, господине. Не мисля, че човек може да натрупа такова богатство, без да е изключително умен.

— Напълно съм съгласен, лейтенант. Оттук възниква и любопитният въпрос: Как е възможно такъв човек да сглупи толкова, че извършвайки убийство, да остави след себе си нож с отпечатъци, бански гащета, напоени с кръв…? Не смятате ли, че това е необичайно глупаво?

— Във вълнението си убиецът върши необикновени неща.

— Полицията открила златно копче от сако на Демирис. Предполага се, че той е бил с това сако по време на убийството.

— Да, господине.

— И това е съществена част от доказателствата срещу Константин Демирис. Според хипотезата на полицията съпругата му го е откъснала, когато се е бранила от ударите му.

— Точно така.

— Ние имаме работа с човек, който е твърде внимателен към облеклото си. Едно копче е откъснато от сакото му, но той не го забелязва. Прибира се у дома с това сако и все така не забелязва липсата на копчето. Съблича се, закача сакото в гардероба и продължава да не забелязва нищо. От което става ясно, че обвиняемият е не само глупав, но и сляп.

 

 

На свидетелското място застана господин Кателанос. Собственикът на детективската агенция се мъчеше да извлече максимална полза от вниманието, с което бе заобиколен.

— Вие сте собственик на частна детективска агенция, така ли? — попита Делма.

— Да, господине.

— Няколко дни преди да бъде убита, госпожа Демирис ви е посетила?

— Точно така, господине.

— Защо дойде при вас?

— Търсеше защита. Заяви, че има намерение да се разведе със съпруга си, а той я заплашил с убийство.

В залата се разнесе шепот.

— Значи според вас госпожа Демирис бе много разтревожена.

— Да, господине, много.

— И поиска от вас да й осигурите защита.

— Да.

— Това е всичко, благодаря ви — завърши Делма. — Свидетелят е на ваше разположение — обърна се той към Котас.

Котас се приближи с количката до мястото на свидетеля.

— Господин Кателанос, от колко време се занимавате с детективска работа?

— Вече петнайсетина години.

— Доста време — рече адвокатът, очевидно изпълнен с уважение. — Трябва да сте наистина много добър.

— Надявам се да е така — скромно рече Кателанос.

— Следователно имате достатъчно опит с хора, попаднали в беда?

— Точно за това идват при мен.

— Когато се яви при вас, госпожа Демирис не изглеждаше ли поне малко разтревожена…

— О, тя беше много разстроена, да не кажа изпаднала в паника.

— Разбирам. Бояла се е да не би мъжът й да я убие.

— Точно така.

— Колко от оперативните си работници изпратихте след нея? Един? А може би двама?

— Всъщност нито един.

— Не разбирам — смръщи вежди Котас. — Защо?

— Такова беше желанието на госпожа Демирис. Тя искаше да започнем от понеделник.

Котас не прикри изненадата си.

— Не разбирам, господин Кателанос. Жената идва при вас, ужасена от възможността съпругът й да я убие, и в същото време си отива, заявявайки, че ще й е нужна охрана след понеделник.

— Ами да. Така беше.

Котас промърмори:

— Започвам да се питам дали госпожа Демирис е била чак толкова изплашена.

 

 

На свидетелското място застана прислужничката на Демирис.

— И така, вие чухте разговора между госпожа Демирис и нейния съпруг.

— Да, господине.

— Бихте ли ни разказали подробно за разговора.

— Госпожа Демирис заяви на мъжа си, че иска развод, а той отговори, че няма да се съгласи.

— Ясно — отвърна Делма и се обърна към съдебните заседатели. — Какво друго чухте?

— Той поиска да се срещнат във вилата в три часа и настоя тя да отиде сама.

— Той ли каза, че трябва да отиде сама?

— Да, господине. Госпожата ми поръча, ако не се прибере до шест часа, да се обадя в полицията.

Съдебните заседатели се размърдаха на местата си. Погледите им се насочиха към Демирис.

— Нямам повече въпроси — рече Делма. — Свидетелката е на разположение на защитата.

Наполеон Котас се приближи с количката до свидетелското място.

— Името ви е Андрея, нали?

— Да, господине. — Момичето се мъчеше да не гледа обезобразеното лице на адвоката.

— Вие сте чули госпожа Демирис да заявява на съпруга си, че иска да се разведе с него, а той отговорил, че няма да й даде развод, и настоял тя да отиде във вилата. Така ли беше?

— Да, господине.

— Не забравяйте, че се заклехте. Не може да сте чули такова нещо.

— Напротив, господине, чух.

— Колко телефона има в стаята, в която се проведе разговорът?

— Един, защо?

— Значи не сте слушали на друг телефонен апарат?

— Не, господине. Никога не правя такива неща.

— Излиза, че сте чули само онова, което е казала госпожа Демирис. Не може да знаете какво е говорил съпругът й!

— Ами… да.

— С други думи не сте чули заплахите на Константин Демирис, нито че е повикал жена си във вилата, нито каквото и да е било друго. Въобразявате си, че сте чули всичко това, съдейки по репликите на госпожа Демирис.

— Може и така да се каже.

— Така го и казвам. Защо бяхте в стаята, когато госпожа Демирис говореше по телефона?

— Тя поиска да й занеса чаша чай.

— Занесохте ли й?

— Да господине.

— Защо не излязохте след това?

— Госпожа Демирис ми даде знак да остана.

— Искала е да чуете разговора й?

— Може би да.

— Значи не знаете дали наистина е говорила с мъжа си! — Гласът на Котас шибаше като с камшик. — Нищо чудно да не е говорила с никого. — Адвокатът приближи стола си към свидетелката. — Не ви ли се струва странно, че госпожа Демирис е пожелала да останете в стаята и да слушате този така личен разговор? В моя дом прислугата не присъства на такива разговори. Категорично заявявам, че такъв разговор изобщо не се е състоял! Госпожа Демирис не е говорила с никого. Постарала се е да организира нещата така, че мъжът й да бъде съден за най-тежко престъпление. Но Константин Демирис не е убил жена си. Доказателствата срещу него са изфабрикувани и то много внимателно. И най-небрежният човек не би оставил след себе си такъв низ от компрометиращи го доказателства. Независимо от всичко друго Константин Демирис е умен човек.

 

 

Процесът продължи десет дни. Изнесени бяха обвинения и контраобвинения, данни от експертизи. Общото мнение бе, че вероятно Константин Демирис е виновен.

 

 

Наполеон Котас пазеше своята „бомба“ за последния ден. Той призова Спирос Ламбру на свидетелската скамейка. Още преди да започне процесът, Демирис подписа документ, според който „Еленик Трейд Корпорейшън“ минаваше във владение на Спирос Ламбру. Предишния ден всички активи на компанията тайно бяха прехвърлени на името на Наполеон Котас с условието, че това ще влезе в сила, само ако Константин Демирис бъде оправдан.

— Господин Ламбру. Вие не се пораждахте много с вашия зет, нали?

— Не. Изобщо не се разбирахме.

— Ще сбъркам ли, ако кажа, че в известен смисъл се мразехте?

Ламбру погледна Демирис.

— Това би било меко казано.

— В деня, когато сестра ви изчезна, Константин Демирис заявил в полицията, че не е бил в близост с вилата. В три часа, времето, когато се предполага, че е настъпила смъртта на вашата сестра, е имал среща с вас в Акрокоринт. При разпита в полицията вие сте отрекли това.

— Да така е.

— Защо?

Ламбру замълча.

— Демирис се държеше отвратително със сестра ми — заговори той с преливащ от гняв глас. — Непрестанно я обиждаше и унижаваше. Исках да го накажа. Нужен му бях за алиби.

— И?

— Не мога да живея повече с тази лъжа. Чувствам, че трябва да кажа истината.

— Срещнахте ли се с Константин Демирис в Акрокоринт в онзи следобед?

— Да. Истината е, че ние двамата бяхме там.

В залата се надигна вълна от развълнувани гласове. Делма скочи, лицето му беше бяло като платно.

— Ваше благородие, възразявам…

— Възражението не се приема.

Делма се отпусна на стола. Демирис се облегна на масажа, очите му искряха.

— Разкажете ни за тази среща. Вие ли я поискахте?

— Не, идеята беше на Мелина. Тя изигра и двама ни.

— Изигра ли ви? Как?

— Обади ми се да ми съобщи, че съпругът й искал да се срещне с мен в моята вила в Акрокоринт, за да обсъдим един делови въпрос. Обадила се и на Демирис и му съобщила, че съм поискал да се срещна с него. Когато пристигнахме, ние нямахме какво да си кажем.

— Срещата ви се състоя следобед, горе-долу по времето, когато е установена смъртта на госпожа Демирис.

— Да, точно така.

— От Акрокоринт до къщата на брега има около четири часа път с кола — рече Котас на съдебните заседатели. Така че не е възможно Константин Демирис да е бил в три часа в Акрокоринт и след това да стигне в Атина преди седем часа. — Котас се обърна към Спирос. — Заклехте се, господин Ламбру! Това, което казахте на съда, истина ли е?

— Да, Бог ми е свидетел!

Наполеон се обърна към съдебните заседатели.

— Дами и господа, при това положение на вас не ви остава нищо друго, освен да произнесете присъдата „Невинен“. Ако обвинението твърди, че Демирис е наел човек да извърши убийството, тогава би могло да има някаква минимална доза на съмнение. Делото се основава единствено на фиктивни доказателства в подкрепа на това, че присъстващият в тази зала обвиняем е убил жена си. Многоуважаемите съдии ще ви кажат, че в такова дело трябва да бъдат доказани две основни неща: мотив за деянието и възможност да бъде извършено. Не мотив или възможност, мотив и възможност. В правото те са неделими като сиамски близнаци. Дами и господа, обвиняемият може да е имал мотив, а може и да е нямал. Но този свидетел доказа, без всякакво съмнение, че обвиняемият не е имал никаква възможност да бъде близо до мястото на събитието.

 

 

Заседателите се съвещаваха повече от четири часа. Константин Демирис проследи с поглед как един след друг заемат местата си в съдебната зала. Беше блед и неспокоен. Вниманието на Котас бе насочено в друга посока. Той следеше реакциите на Константин Демирис. От арогантността и самодоволството му нямаше и следа. В момента той бе човек, изправен пред смъртта.

Председателят на съда попита:

— Стигнаха ли съдебните заседатели до единодушно решение?

Говорителят се изправи и подаде лист хартия.

— Да, ваше благородие — рече той. — Моля приставът да го вземе.

Приставът се приближи, взе листа и го подаде на съдията.

— Съдебните заседатели смятат обвиняемия за невинен — прочете той.

Залата избухна. Всички скочиха на крака. Чуха се ръкопляскания и подсвирквания.

На лицето на Демирис бе изписан истински възторг. Той си пое дълбоко въздух, стана и отиде до Наполеон.

— Ти успя — рече той. — Много съм ти задължен.

— Вече нищо не ми дължиш. Аз съм много богат, а ти — много беден. Хайде, отиваме да го отпразнуваме.

Константин подкара количката на Котас през тълпата, покрай репортерите към паркинга. Адвокатът му посочи голямата кола до самия вход.

Когато стигнаха до вратата, Демирис попита:

— Нямаш ли шофьор?

— Не ми е нужен. Тази кола е изработена специално за мен и мога да я карам сам. Помогни ми да вляза.

Демирис отвори вратата, настани внимателно Наполеон на шофьорското място. Сгъна инвалидния стол и го остави на задната седалка. После седна отпред.

— Ти все още си най-великият адвокат на света — усмихна се Константин Демирис.

— Така е — рече Наполеон и запали мотора. — Какво ще правиш сега, Коста?

— Ще се оправя някак — бодро отвърна Демирис. Със сто милиона долара все ще успея да вдигна отново империята на крака, изкиска се той на ум. — Като си представя как ще се разстрои Спирос, когато разбере истината за компанията.

— Нищо не може да направи. Договорът, който подписа, му дава компания, която не струва пукната пара.

Поеха към планината. Наполеон се справяше чудесно с лостовете, които контролираха педалите на газта и спирачката.

— Караш с лекота — каза Демирис.

— Човек винаги научава онова, което е необходимо.

Колата се катереше по тесен планински път.

— Къде отиваме?

— На върха има малка къща. Ще изпием по чаша шампанско и после ще ти повикам такси. Знаеш ли, Коста, всичко което се случи… смъртта на Ноел и Лари Дъглас… и бедният Ставрос. Те всички загинаха не заради пари. — Той погледна Демирис. — А от омраза. Любов и омраза. Ти обичаше Ноел.

— Да — отговори Демирис. — Обичах я.

— Аз също я обичах — обади се Котас. — Не го знаеше, нали?

Демирис го погледна изненадан.

— Не.

— И въпреки това ти помогнах да я убиеш. Никога няма да си го простя. Ти прости ли си, Коста?

— Тя го заслужаваше.

— В крайна сметка всички получаваме онова, което заслужаваме. Има нещо, което не съм ти казал. Онзи пожар от нощта на пожара съм с непоносими болки. Лекарите се опитаха да ме излекуват, но не се получава. Пострадах тежко. — Той натисна лоста и колата полетя с още по-голяма скорост по острите завои на стръмния планински път. Под тях проблясваше Егейско море. — Болките ми са такива, че наистина не си заслужава да живея повече. — Котас отново натисна лоста.

— Намали малко — обади се Демирис. — Ще вземеш да…

— Останах жив само заради теб. Защото реших двамата да приключим заедно житейския си път.

Демирис се извърна към него ужасен:

— За какво говориш? Намали, веднага! Ще пребиеш и двама ни!

— Това е целта — спокойно каза Котас и отново натисна лоста. Колата подскочи.

— Ти си луд! — извика Демирис. — Богат си! Не е възможно да искаш да умреш!

Изкривените устни на адвоката се сгърчиха в подобие на усмивка.

— Не съм богат. Богата е твоята приятелка сестра Тереза. Всичките ти пари прехвърлих на сметката на манастира в Янина.

Колата се носеше с бясна скорост към следващия завой на тесния планински път.

— Спри колата! — изкрещя Демирис. Той се опита да изтръгне кормилото от ръцете на Котас, но без успех. — Ще ти дам каквото поискаш. Спри! — викаше той.

В следващия миг полетяха срещу скалите и се превъртяха в смъртен пирует по стръмния планински склон. Колата се разби с трясък на брега. Разнесе се силна експлозия, последвана от дълбоката тишина на вечността.