Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (25)

24. Глава

В началото Мелина нямаше представа как ще осъществи плана си. Знаеше само, че мъжът й иска да унищожи брат й, а тя не трябва да позволи това. Коста трябваше да бъде спрян по някакъв начин. Нейният собствен живот вече нямаше значение. Дните и нощите й бяха изпълнени с болка и унижение. Спомни си как Спирос се бе опитал да я предпази от този брак. Не бива да се омъжваш за Демирис. Той е истинско чудовище. Ще те съсипе. Ала тя бе твърде влюбена, за да го послуша. Сега се налагаше да помисли, как да ликвидира собствения си съпруг. Как? Мисли като Коста, реши тя. Така и направи. До сутринта бе измислила всички подробности. Останалото се подреди лесно и просто.

 

 

Константин Демирис работеше в кабинета, когато Мелина влезе при него. Държеше пакет, стегнат с канап. Носеше и голям кухненски нож.

— Коста, би ли срязал този канап? Не мога да се справя с него.

— Естествено, че няма да можеш — ядосано отвърна той. — Не си и чувала как се държи нож. — Той дръпна пакета от ръката й и се залови с канапа. — Защо не накара някой от прислугата да го среже?

Мелина замълча.

— Ето! — рече той и остави ножа на масата. Тя внимателно го хвана за върха.

— Коста, не може да продължава така — тихо промълви тя. — Аз все още те обичам. Ти сигурно също имаш някакви чувства към мен. Спомняш ли си прекрасното време, което бяхме все заедно? А нощта на първата ни брачна нощ, когато…

— За бога — троснато рече Демирис. — Как не разбираш? Всичко е свършено. Не желая да имам нищо общо с теб. Излизай, че ми се повдига като те гледам.

Мелина стоеше с широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Е, добре. Нека бъде по твоему — тихо рече тя и излезе от кабинета с ножа в ръка.

— Забрави си пакета — извика Демирис след нея. Но тя не се върна.

 

 

Мелина влезе в стаята на съпруга си и отвори вратата на гардероба. Вътре висяха десетки костюми. В дъното бяха спортните сака. Откъсна едно от златните им копчета. Пусна го в джоба си.

После отвори някакво чекмедже и измъкна чифт бански гащета с неговите инициали. Почти свърших, въздъхна тя.

 

 

Детективска агенция „Кателанос“ се намираше на улица „Софоклис“ в стара ъглова тухлена сграда. Мелина влезе в кабинета на собственика на агенцията, господин Кателанос — дребен плешив мъж с тънички мустаци.

— Добро утро, госпожо Демирис. С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от защита.

— Каква защита?

— От съпруга ми.

Кателанос смръщи вежди. Надушваше опасност. Твърде неразумно бе да се заема със случаи, които можеха да засегнат мъже с властта на Константин Демирис.

— Защо не се обърнете към полицията?

— Не мога да направя такова нещо. Не искам да се разчува. Държа да го запазя в тайна. Казах му, че искам развод, а той заплаши, че ще ме убие, ако направя такова нещо. Точно затова и дойдох при вас.

— Разбирам. Какво точно искате от мен?

— Да назначите няколко души, които да ме охраняват.

Красива жена, помисли си Кателанос. Малко нервна. Трудно беше да повярва, че съпругът й ще иска да й причини някакво зло. Вероятно става дума за някаква малка семейна свада, която ще отмине за два-три дни.

Защо да се отказва от един тлъстичък хонорар. Кателанос реши, че си заслужава риска.

— Е добре — рече той. — Ще ви изпратя най-способния колега. Откога искате да започнем?

— От понеделник.

Прав беше. Нямаше нищо спешно. Мелина стана.

— Ще ви се обадя. Имате ли визитна картичка?

— Да, разбира се.

Кателанос й подаде визитната си картичка и я изпрати до вратата. Обичам такива клиенти, мислеше си той. Името й ще привлече и други клиенти.

 

 

Мелина се прибра у дома и се обади на Спирос.

— Искам да ти съобщя една хубава новина. — Гласът й потрепваше от вълнение. — Коста иска мир.

— Моля? Не му вярвам, Мелина. Това е някакъв номер. Той не е…

— Не си прав. Наистина го иска. Дава си сметка колко е глупаво да се карате непрестанно. Иска мир и спокойствие в семейството.

— Не зная — рече Спирос след кратко мълчание.

— Дай му поне шанс. Предлага да се срещнете в къщата ти при Акрокоринт днес в три следобед.

— Но дотам има три часа път. Защо да не се видим в града?

— Не знам, така ми каза — рече Мелина. — Щом е в името на мира.

— Добре. Ще отида. Правя го само заради теб.

— Заради нас двамата — уточни Мелина. — Довиждане, Спирос.

— Довиждане.

Мелина телефонира и на Константин.

— Какво има? Зает съм — грубо я сряза той.

— Току-що ми се обади Спирос. Би искал да сключите примирие.

Последва кратък презрителен смях.

— В това не се съмнявам. Веднъж да приключа с него и ще потъне завинаги в пълен мир.

— Твърди, че не желае да се карате повече. Иска да ти продаде корабите си.

— Да ми ги продаде ли? Сигурна ли си?

В гласа му ясно прозвучаха нотки на искрен интерес.

— Да, твърди, че са му омръзнали.

— Чудесно. Кажи му да изпрати счетоводителите си при мен и.

— Не. Той предпочита да се срещнете днес следобед в три часа в Акрокоринт.

— В неговата вила?

— Да. На спокойствие. Ще бъдете само двамата. Не иска никой да разбере.

В това не се съмнявам, помисли си Демирис със задоволство. Когато се разчуе, ще стане за смях.

— Добре — отговори Демирис. — Предай му, че ще отида.

 

 

Пътят до Акрокоринт, дълъг и лъкатушещ, минаваше през плодородни земи, където въздухът ухаеше на грозде, лимони и сено. Спирос Ламбру мина покрай античните руини. В далечината се виждаха полегналите колони на Елефсис, разрушените олтари на по-малките богове. Мислеше си за Демирис.

Ламбру пристигна пръв. Спря колата пред вратата на вилата, но известно време остана вътре, замислен за предстоящата среща. Дали Константин наистина искаше примирие, или това бе поредният му капан? Но ако нещо се случеше с него, Мелина знаеше къде е. Спирос излезе и обиколи къщата — красива стара дървена къща, с изглед към Коринт. Като момче прекарваше тук с баща си почивните дни. Ходеха на лов за дребен дивеч. Ето че сега пак му се налагаше да ловува, но много по-едър дивеч.

След петнайсетина минути пристигна и Константин Демирис. Той забеляза, че Спирос е дошъл и го чака и, естествено, изпита искрено задоволство. Значи след всичките тези години е решил да се признае за победен. Влезе в къщата. Застанали един срещу друг, двамата мъже се гледаха изпитателно.

— И така, скъпи ми Спирос — започна Демирис, — стигнахме до края на пътя.

— Искам тази лудост да спре, Коста. Отидохме доста далеч.

— Напълно съм съгласен. Колко кораба имаш, Спирос?

— Моля? — С нескрита изненада попита Спирос.

— Питам те какъв е броят на твоите кораби. Ще купя всичките. Със съществен отбив от цената, естествено.

Ламбру не вярваше на ушите си.

— Ще купиш моите кораби ли?

— Искам да взема всички. По този начин ще стана най-могъщия собственик на кораби в света.

— Ти да не си полудял? Какво те кара да мислиш, че ще ти продам корабите си?

Ред беше на Демирис да се изненада.

— Нали точно за това е тази среща?

— Тук сме, защото ти си поискал да сключим мир.

— Аз ли — Лицето на Демирис помръкна. — Кой ти каза такова нещо?

— Мелина.

Двамата прозряха истината.

— Тя ти каза, че искам мир, така ли?

— Че искам да ти продам корабите си?!

— Глупачка такава! — избухна Демирис. — Сигурно си е въобразила, че като ни събере, няма как да не стигнем до някакво споразумение. Тя е по-глупава и от теб, Ламбру. Цял следобед загубих.

Константин Демирис се обърна и излезе от стаята. Спирос го изпрати с поглед. Мелина не биваше да ни лъже. Трябваше отдавна да е проумяла, че с мъжа й никога няма да се разберем. Твърде късно е. Винаги е било късно.

 

 

Около един и половина същия следобед Мелина позвъни на прислужничката.

— Андреа, би ли ми донесла чаша чай?

— Разбира се, госпожо. — Момичето излезе от стаята и когато десетина минути по-късно се върна, завари господарката си да говори по телефона. Беше ядосана.

— Не, Коста, решението е взето и всичко възможно ще направя, за да бъде колкото може по-скандално и по-публично.

Смутена, Андреа остави подноса и понечи да излезе, но Мелина й махна да остане.

— Колкото и да ме заплашваш, това няма да промени нищо продължи да говори Мелина. Не, никога. Не ме интересува какво ще кажеш. Не можеш да ме изплашиш, Коста. Не. Какъв смисъл има? Е, добре. Ще се видим във вилата на плажа, но отсега ти казвам, че няма никакъв смисъл. Да, сама ще дойда. След час ли? Добре.

Мелина бавно остави слушалката.

— Трябва да се срещна със съпруга си във вилата — обърна се тя към Андреа. — Ако не се прибера до шест, ще се обадиш в полицията.

— Не искате ли шофьорът да ви придружи? — попита Андреа смутено.

— Не, господин Демирис държи да отида сама.

— Добре, госпожо.

Имаше да свърши още нещо. Животът на Катерин Алегзандър бе в опасност. Трябваше да я предупреди. Някой от мъжете, които вечеряха у тях, щеше да я убие. Няма да имаш възможност да я видиш. Изпратих човек да я отстрани. Мелина поръча разговор с кантората на мъжа си в Лондон.

— Работи ли при вас Катерин Алегзандър?

— Да, но е момента отсъства. Можем ли да ви помогнем с нещо?

Мелина се поколеба. Съобщението й бе прекалено спешно, за да се довери на някой друг. Само че нямаше време да се обажда втори път. Спомни си, че Коста бе споменал за някой си Уим Вандийн, геният на кантората.

— Може ли да говоря с господин Вандийн?

— Един момент.

— Ало?

Тя едва го чуваше.

— Искам да предам нещо за Катерин Алегзандър. Много е важно. Бихте ли се погрижили на всяка цена да стигне до нея?

— Катерин Алегзандър.

— Да. Предайте й… предайте й, че животът й е в опасност. Ще се опитат да я убият… Възможно е някой от пристигналите от Атина.

— Атина…

— Да.

— Атина има население от осемстотин и шест хиляди…

Очевидно Мелина не успя да го убеди в сериозността на положението. Затвори телефона. Направила бе всичко възможно.

 

 

Уим се върна на бюрото си. Не можеше да проумее току-що чутото по телефона. Някой ще се опита да убие Катерин. Тази година в Англия са извършени сто и четиринайсет убийства, Катерин ще бъде сто и петнайсетото. Един от мъжете, пристигнали от Атина — Джери Хейли, Ив Ренар, Дино Матуси. Един от тях щеше да убие Катерин. Компютърният мозък на Уим тутакси достави цялата информация за тримата мъже. Мисля, че зная кой е убиецът.

Катерин се върна, но Уим не й каза за съобщението.

Искаше да се увери, че е прав.

 

 

Всяка вечер Катерин излизаше с някой от тримата мъже и когато на сутринта идваше в кантората, Уим беше вече там. Всеки път, когато влизаше, той сякаш се разочароваше, че отново я вижда.

Кога ще му даде възможност да го направи, питаше се той. Дали да не й каже за обаждането? Нямаше да е честно. Така щеше да се намеси в работата на съдбата.