Сидни Шелдън
Спомени от полунощ (21)

20. Глава

Атина

 

Опита се да ме съсипеш. Не успя. Едно е сигурно, по-добре щеше да бъде за теб, ако бе успял. Преди всичко ще съсипя сестра ти.

Думите на Константин Демирис все още кънтяха в ушите на Ламбру. Той нито за миг не се съмняваше, че Демирис ще изпълни заканата си. Какво, за бога, се бе случило с Ризоли? Всичко беше така внимателно подготвено. Но сега нямаше време за дълги размишления. По-важно бе да предупреди сестра си.

Секретарката на Ламбру влезе в кабинета.

— Имахте уговорена среща в десет часа. Чакат ви.

— Отмени всички срещи. Излизам и няма да се връщам до обяд.

Взе телефона и след около пет минути вече беше на път към дома на Мелина.

Тя го чакаше в градината.

— Спирос! Гласът ти звучеше така тревожно! Какво се е случило?

— Трябва да поговорим. — Той я поведе към пейката на една обрасла с лоза тераса. Каква прекрасна жена, мислеше си той. Винаги е носила радост на всички. С нищо не е заслужила такава съдба.

— Няма ли да ми кажеш какво се е случило? Ламбру си пое дълбоко дъх.

— Ще бъде мъчително за теб.

— Започваш да ме плашиш.

— Има защо. Животът ти е в опасност.

— Какво? И откъде идва тази опасност?

— Мисля, че Коста ще се опита да те убие — рече той, внимателно подбирайки думите си.

Мелина зяпна от изненада.

— Ти се шегуваш.

— Изобщо не ми е до шеги.

— Коста може да бъде обвинен в много неща, но не и в убийство. Не може той да…

— Грешиш. Вършил го е вече.

Мелина пребледня.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Естествено не със собствени ръце, но е наемал хора…

— Не ти вярвам.

— Спомняш ли си Катерин Дъглас?

— Жената, която беше убита…

— Тя не е убита. Жива е.

Мелина поклати глава.

— Не, не е възможно. Та нали осъдиха на смърт онези хора заради нея.

Ламбру взе ръката на сестра си в своите.

— Мелина, Лари Дъглас и Ноел Паж не са убили Катерин. По време на процеса Константин я е крил.

Безмълвна и вцепенена, Мелина си спомни жената, която бе зърнала за миг.

— Коя е жената, която срещнах в хола?

— Приятелка на един съдружник. Ще работи в кантората ми в Лондон.

— Видях я съвсем бегло, но ми напомня за някого. Сякаш на съпругата на пилота, който работеше известно време за теб. Това, разбира се, е невъзможно. Тя умря.

— Точно така. Умря.

Най-накрая тя успя да проговори.

— Спирос, аз видях тази жена у дома. И Коста ме излъга, че това не е тя.

— Той е луд. Искам да прибереш нещата си и да се махнеш.

— Не — бавно промълви тя. — Това е мой дом.

— Мелина, не мога да понеса мисълта, че нещо може да ти се случи.

— Не се тревожи, Спирос — в гласа й прозвучаха твърди нотки. — Коста не е глупак. Добре знае, че стане ли нещо с мен, ще трябва да плаща скъпо и прескъпо.

— Твой съпруг е, но ти не го познаваш. Боя се за теб.

— Аз мога да се справя с него, Спирос.

Той я изгледа. Нямаше начин да я накара да промени решението си.

Щом не искаш да ме послушаш, поне ми обещай, че няма да оставаш насаме с него.

Мелина го потупа по ръката.

— Обещавам.

Тя обаче нямаше намерение да спази обещанието си.

 

 

Когато Константин Демирис се прибра тази вечер, Мелина го чакаше. Той й кимна и се запъти към спалнята си. Мелина го последва.

— Мисля, че е време да поговорим — спря го тя.

— Разполагам само с няколко минути — погледна той часовника си. — Имам среща.

— Така ли? Може би планираш следващото убийство?

— Какви глупости говориш?

— Тази сутрин ме посети Спирос.

— Ще кажа на брат ти да стои по-далеч от моя дом.

— Той е и мой дом — рече Мелина предизвикателно. — Разказа ми доста интересни неща.

— Така ли? Какви например?

— За теб, Катерин Дъглас и Ноел Паж.

— Стара, прастара история.

— Така ли? Спирос твърди, че си изпратил двама невинни хора на смърт, Коста.

— Спирос е глупак.

— Аз видях жената тук, в тази къща.

— Никой няма да ти повярва. А и няма да я видиш повече. Изпратих човек да я отстрани.

Мелина изведнъж си спомни тримата мъже, които бяха на вечеря неотдавна. Самолетът ви за Лондон излита рано сутринта. Сигурен съм, че всичко ще мине добре.

Той се приближи до жена си и каза внимателно:

— Честно да ти кажа, до гуша ми дойде от теб и от брат ти. — Той стисна здраво ръката й. — Спирос се опита да ме унищожи. По-добре да ме беше убил. — Пръстите му я държаха здраво. — Много скоро и двамата ще съжалявате, че не го направи.

— Пусни ме. Боли.

— Скъпа моя, ти изобщо не познаваш болката. Но скоро и това ще стане. — Той я пусна. — Ще се разведа. Искам истинска жена. Но ще присъствам и в твоя живот. Бъди сигурна. Имам чудесен план за теб и скъпия ти брат. Е, поговорихме си. А сега ме извини. Трябва да се преоблека. Не е прилично да карам една дама да чака.

Обърна се и влезе в стаята си. Сърцето на Мелина биеше учестено. Спирос беше прав. Този човек е луд.

Тя се чувстваше напълно безпомощна, като не изпитваше никакъв страх за себе си. За какво да живея, мислеше тя с горчивина. Съпругът й я лиши от цялото й достойнство и я принизи до собственото си ниво. Спомни си всички онези случаи, когато я бе унижавал и обиждал пред хората. Знаеше колко я съжаляват близките й. Вече нищо не можеше да я засегне. Напълно готова съм да умра, но не бих позволила да стори нещо на Спирос. Как да го спре? Спирос беше силен, но мъжът й беше още по-силен. Мелина с ужасяваща сигурност знаеше, че ако не го спре, той наистина ще изпълни плановете си. Трябва да му попреча. Но как? Как?